Рик Янси
Безкрайното море (74)

73.

Връщам се обратно в кокпита, където откривам, че пилотската врата е отворена, седалката е празна и Боб го няма.

Чудех се защо отброяването на оставащото време беше спряло — сега знам защо. Той явно беше променил мнението си за въпроса със скачането.

Трябва вече да сме в обсега им, което означава, че те не възнамеряват да ни свалят. Отбелязали са мястото, където скочи Бръснача и ще останат с хеликоптера, докато не скоча или горивото не свърши. Принудена съм да скоча. Досега Вош трябва да е разбрал защо имплантът на Слона е в хеликоптера, докато собственикът му е в болницата и го лекуват от силно главоболие.

С върха на езика си избутвам топчето от устата и го оставям с език върху дланта си.

„Искаш ли да живееш?“

„Да, и ти също го искаш“ — казвам на Вош. — „Не знам защо и се надявам никога да не го разбера.“

Изтупвам импланта от ръката си.

Реакцията на хъба е мигновена. Намерението ми е подало сигнал на централния процесор, който е изчислил съкрушителната вероятност за смъртоносна повреда и е изключил всички, освен най-важните функции на мускулната ми система. Дванадесетата система изпълнява същата заповед, като онази, която дадох на Бръснача: Не позволявай да умре. Животът на системата зависи от моя, сякаш е някакъв паразит.

В мига, в който намерението ми се промени — „Добре, ще скоча с парашут…“ — хъбът ще ме освободи. Тогава и само тогава. Не мога да го излъжа или да се пазаря с него. Не мога да го убеждавам. Не мога да го принудя. Освен ако не си сменя решението, той няма да ме пусне. Но ако не ме пусне, аз не мога да променя решението си.

Сърцето ми гори. Тялото ми е от камък.

Хъбът не може да стори нищо с нарастващата ми паника. Той може да отговаря на емоциите, не може да ги контролира. Освобождават се ендорфини. Невроните и мастоцитите изсипват серотонин в кръвния ми поток. Като се изключи тази психологическа настройка, той е също толкова парализиран, колкото съм и аз.

Трябва да има отговор. Трябва да има отговор. Трябва да има отговор. Какъв е отговорът? И аз виждам как лъскавите, птичи очи на Вош се впиват в моите. Какъв е отговорът? Не е яростта, не е надеждата, не е любовта, нито безпристрастието, не е да упорстваш, нито да се оставиш на течението, не е да се бориш, нито да бягаш, не е да се криеш, нито да се предадеш, не е да се пречупиш, не е, не е, не е, не е и що е, не е и що е, нееищое, нищое, нищое, нищое.

Нищое.

Какъв е отговорът? — попита той.

И аз отговорих: Нищо.