Рик Янси
Безкрайното море (72)

71.

Прозорецът потрепери в рамката си. Подът се разтресе. В стаята нахлу ярка оранжева светлина, която угасна и беше последвана от оглушителен тътен. От тавана се посипа облак от ситни парченца мазилка. Същата последователност се повтори отново. След това отново. И отново.

Бръснача беше ударил склада с амунициите.

— Малката, трябва да тръгваме — пъхвам едната си ръка под главата й и внимателно я повдигам.

— Къде отиваме?

— Колкото се може по-далеч.

Хващам здраво главата й отзад с едната ръка и я удрям по челото с основата на дланта на другата. Използвам точно необходимата сила — ни повече, ни по-малко. Тялото й се отпуска. Вдигам я от леглото. Разнася се поредният взрив, докато амунициите в склада продължават да детонират. Изритвам прозореца навън. В стаята нахлува леденостуден въздух. Сядам на перваза с лице към леглото, притиснала Малката към гърдите си. Намерението ми дава сигнал на хъба — намирам се на височина два етажа над земята. Костите и сухожилията на краката, глезените, пищялите, коленете и таза ми биват подсилени.

Действаме.

Докато падам, се преобръщам като котка, която пада от кухненския плот. Приземяваме се безопасно, само дето главата на Малката подскача при удара и ме удря силно под брадичката. Пред нас е болницата. Зад нас — горящият склад за амуниции. А отдясно — точно там, където Бръснача беше казал, че ще се намира — има черен Додж М882.

Рязко отварям вратата, бутвам Малката на седалката до шофьорската, скачам зад волана и потеглям през паркинга, като завивам рязко наляво, за да се насоча на север, към летището. Завива сирена. Блесват прожектори. В огледалата за обратно виждане виждам как към горящия склад бързо се движат пожарни. На пожарникарите няма да им е лесно да се справят, защото някой е изключил помпената станция.

Още един остър ляв завой и сега право пред мен са тежките корпуси на хеликоптерите „Блек Хоук“, които блестят под острата светлина на прожекторите като телата на черни бръмбари. Стисвам здраво волана и си поемам дълбоко дъх. Това е най-трудната част. Ако Бръснача не е успял да отвлече някой пилот, всички ние сме прецакани.

На стотина метра разстояние виждам някой да изскача от товарния отсек на един от хеликоптерите. Той е облечен в тежък анорак и носи автомат. Лицето му е частично скрито от качулката, но бих познала навсякъде тази усмивка.

Скачам от пикапа.

И Бръснача ми казва:

— Здравей.

— Къде е пилотът? — питам го аз.

Той кимва към кокпита.

— Моят човек е тук. Къде е твоят?

Издърпвам Малката от пикапа и скачам вътре в хеликоптера. Зад пулта за управление седи мъж, който е облечен само в раздърпана, зелена тениска и чифт боксерки в същия цвят. Бръснача се отпуска на седалката на помощник-пилота до него.

— Пали го, лейтенант Боб — ухилва се Бръснача на пилота. — О, къде ми останаха добрите обноски. Катализатор, това е лейтенант Боб. Лейтенант Боб — Катализатора.

— Няма начин това да проработи — отбелязва лейтенант Боб. — Ще ни погнат сериозно.

— Така ли? Това какво е? — Бръснача вдига ръката си, в която има шепа преплетени електрически проводници.

Пилотът поклаща глава. Толкова е студено, че устните му започват да посиняват.

— Не знам.

— И аз не знам, но предполагам, че тия неща са доста важни за нормалната работа на един хеликоптер.

— Не разбираш…

Бръснача се навежда към него и цялата му шеговитост изчезва. Дълбоките му очи пламтят, сякаш осветени от някакъв вътрешен огън, и стаената сила, която бях усетила от самото начало, се освобождава с такава свирепост, че чак аз трепвам.

— Чуй ме, извънземен кучи сине, пали двигателя на шибания хеликоптер веднага или аз ще…

Пилотът отпуска ръце в скута си и насочва погледа си право напред. След като бяхме успели да вкараме незабелязано един от пилотите в хеликоптера, следващото нещо, което ме тревожеше най-много беше, как щяхме да го накараме да ни сътрудничи. Навеждам се напред, хващам Боб за китката и извивам кутрето му назад.

— Ще го счупя — обещавам му аз.

— Давай!

Счупвам го. Той прехапва долната си устна. Краката му подскачат. Очите му се напълват със сълзи. Това не би трябвало да се случва. Притискам пръсти към врата му и след това се обръщам към Бръснача.

— Той има имплант. Не е един от тях.

— Да, а коя, по дяволите, си ти? — изплаква пилотът.

Изваждам проследяващото устройство от джоба си. На него се виждат болницата и склада, заобиколени от рояк зелени точки. Още три точки светят на пистата.

— Нали изряза твоя? — питам Бръснача.

— И го оставих под възглавницата — кимва той. — Нали планът беше такъв? Или не беше такъв? По дяволите, Катализатор, не беше ли това планът? — гласът му звучи леко паникьосано.

Ножът се озовава в ръката ми.

— Дръж го.

Бръснача веднага ме разбира. Той сграбчва главата на лейтенант Боб в желязна хватка. Боб не оказва особена съпротива. Вече се безпокоя, че може да изпадне в шок. Ако го направи, това ще е краят.

Няма много светлина и Бръснача не може да го държи напълно неподвижен, затова казвам на Боб да се успокои, защото иначе може да прекъсна гръбначния му мозък и да добавя и парализа към проблема му със счупения пръст. Изваждам импланта и го хвърлям на пистата, дръпвам назад главата на Боб и му прошепвам в ухото.

— Аз не съм врага и не съм дороти. Аз съм точно същата като теб…

— Само че по-добра — довършва Бръснача. Той хвърля поглед през прозореца и добавя: — Ъъъ, Катализатор…

Виждам ги — светлината на фаровете се разширява като двойна звезда, която се е превърнала на свръхнова.

— Те идват и когато дойдат тук, ще ни убият — казвам на Боб. — Теб също. Няма да ти повярват и ще те убият.

Боб ме поглежда в очите. По лицето му се стичат сълзи от болка.

— Трябва да ми се довериш — продължавам аз.

— Или тя ще ти счупи още някой пръст — добавя Бръснача.

Той бавно и мъчително си поема дъх. Трепери неконтролируемо, придържа ранената си ръка, а по врата му се стича кръв, която мокри яката на тениската му.

— Безнадеждно е — прошепва той. — Те просто ще ни застрелят.

Импулсивно протягам ръка и докосвам бузата му. Той не се отдръпва. Застива напълно неподвижно. Не разбирам защо го докоснах или какво се случва сега, след като го направих, но усещам как нещо вътре в мен се отваря, като пъпка, която разтваря деликатните си цветове към слънцето. Замръзвам от студ. Вратът ми гори. И кутрето на дясната ми ръка пулсира с ритъма на сърцето ми. Болката предизвиква сълзи в очите ми. Неговата болка.

— Катализатор! — излайва Бръснача. — Какво правиш, по дяволите?

Изливам топлината си в докосването на другия мъж. Угасявам огъня. Погалвам болката. Успокоявам страха му. Дишането му става равномерно. Тялото му се отпуска.

— Боб, наистина трябва да тръгваме — казвам му аз.

И две минути по-късно излитаме.