Рик Янси
Безкрайното море (71)

70.

В банята силното шуртене се превръща в слаба струя, която накрая намалява до анемично капене. Водата тече все по-бавно и пулсът ми се ускорява. Параноята ми беше започнала да се засилва. Сякаш мина цял век, докато чаках водата да спре — уговореният сигнал от Бръснача.

Коридорът отвън е пуст. Вече знам това благодарение на проследяващото устройство на Клер. Освен това знам накъде отивам — един ред стъпала надолу. Едно последно обещание. Спирам за кратко на площадката, колкото да прибера пистолета на Слона в джоба на якето. След това се втурвам през вратата и започвам да тичам по коридора. Точно пред мен е гишето на медицинските сестри. Тичам право към него. Сестрата се надига от стола си.

— Прикрий се! — крещя аз. — Ще се взриви!

Завивам покрай гишето и продължавам да тичам към летящите врати, които водят към отделението.

— Хей! — вика тя. — Не можеш да влизаш там!

Побързай, Бръснач.

Тя натиска бутона за заключване на бюрото си. Това няма значение. Блъскам се във вратите и ги изкъртвам от пантите им.

— Стой! — крещи тя.

Остава ми цялата дължина на коридора — няма да успея. Подобрена съм, но не мога да надбягам куршум. Плъзгам се и спирам.

Бръснач, сериозно ти казвам. Сега е моментът!

— Ръцете на главата! Веднага! — тя се мъчи да си поеме дъх. — Точно така. Сега тръгни бавно към мен, заднешком. Бавно. Много бавно или, кълна се в Бог, ще те застрелям!

Подчинявам се и бавно тръгвам по посока на гласа й. Тя ми нарежда да спра и аз спирам. Неподвижна съм, но механизмите в мен не са. Тя не помръдва — не е нужно да я виждам, за да знам точно къде се намира. Хъбът е изпратил команди до мускулната и нервната ми система, за да имат готовност да изпълнят директивата, когато бъдат призовани. Когато моментът настъпи, няма да има нужда да мисля. Хъбът ще поеме нещата в свои ръце. Но няма да дължа живота си изцяло на Дванадесетата система — идеята да взема якето на Слона беше моя.

Това ми напомня за нещо.

— Обувките — промърморвам аз.

— Какво каза? — гласът й трепери.

— Имам нужда от обувки. Ти кой номер носиш?

— А?

Сигналът на хъба просветва със скоростта на светлината. Тялото ми не се движи толкова бързо, но въпреки това го прави с двойно по-голяма скорост от тази, която вероятно е необходима.

Дясната ми ръка се пъхва в провисналия ръкав на якето на Слона, където бях мушнала двадесет и пет сантиметровия нож, завърта се наляво и след това го хвърля.

Сестрата се строполява на пода.

Изваждам ножа от врата й и пъхвам окървавеното острие обратно в левия ръкав на якето. След това проверявам обувките й. Бяха от онези бели обувки с дебела подметка, носени от медицинските сестри. С половин номер по-големи са от моя размер, но ще свършват работа.

В края на коридора влизам в последната стая отдясно. Тъмно е, но очите ми са подобрени. Виждам я ясно в леглото — спи дълбоко. Или е упоена. Ще трябва да разбера кое от двете.

— Малката? Аз съм, Катализатора.

Плътните й, черни мигли потрепват. В този миг съм толкова напрегната, че съм готова да се закълна, че мога да чуя шумоленето на малките им косъмчета във въздуха.

Тя прошепва нещо, без да отваря очи. Твърде тихо е, за да го чуе някой с нормален слух, но слуховите ботове предават информацията на хъба, който я препредава на долния коликул — слуховия център на мозъка ми.

— Ти си мъртва.

— Вече не. Нито пък ти.