Рик Янси
Безкрайното море (70)

69.

— Молиш ли се? — попита ме Бръснача, след една изтощителна нощ на шахбол, докато прибираше дъската и фигурите.

Поклатих глава.

— А ти?

— По дяволите, разбира се, че го правя — категорично кимва той. — Вече няма атеисти.

— Баща ми беше такъв.

— Какъв?

— Атеист.

— Знам това, Катализатор.

— Откъде знаеш, че баща ми е бил атеист?

— Не знам.

— Тогава защо го каза?

— Не съм. Беше шибано… — той се усмихна. — О, сега разбирам. Знам какво правиш. Това, което ме човърка, е защо. Сякаш не се опитваш да бъдеш забавна, а само да докажеш, че си по-добра. Или поне си мислиш, че си. Не си нито едното от двете. Забавна или по-добра. Защо не се молиш?

— Не искам да поставям Господ в неудобно положение.

Той вдигна царицата и заоглежда лицето й.

— Някога разглеждала ли си я? Тя е една плашещо изглеждаща кучка.

— Мисля, че изглежда царствена.

— Тя прилича на учителката ми от трети клас, която имаше вид по-скоро на мъж, отколкото на жена.

— Какво?

— Нали се сещаш — с повече мъжки черти, отколкото женски.

— Тя просто е свирепа — царица войн.

— Учителката ми от трети клас ли? — той изучаваше лицето ми. Чакаше. Продължаваше да чака.

— Съжалявам, веднъж опитах тази шега. Огромен провал — той постави фигурата в кутията. — Баба ми беше част от молитвен кръг. Знаеш ли какво е молитвен кръг^[1]?

— Да.

— Наистина ли? Мислех, че си атеистка.

— Баща ми беше атеист. И защо един атеист да не знае какво е молитвен кръг? Религиозните хора са чували за еволюцията.

— Знам каква е причината. Сега разбирам — замислено каза той, все така вперил тъмните си, напрегнати очи в лицето ми. — Била си на пет-шест, когато някой роднина те е похвалил колко сериозно малко момиче си и оттогава насетне си мислиш, че сериозността е нещо привлекателно.

— Какво се е случило в молитвения кръг? — опитах се да го върна на темата аз.

— Ха! Значи не знаеш какво е? — той остави кутията и седна по-близо на леглото.

Сега задните му части докосваха бедрото ми. Дръпнах леко крака си встрани. Надявах се, че не го е усетил.

— Ще ти кажа какво се случи. Кучето на баба ми се разболя. Беше едно от онези кучета, джобна порода, които хапят всички и живеят около двайсет и пет години, за да хапят хората. Така че нейната молба беше свързана с това Господ да запази това зло малко куче, за да може то да ухапе още хора. Половината възрастни дами в групата й се съгласиха, другата половина не. Не съм сигурен защо. Искам да кажа Господ, който не обича кучета, не би бил истински Господ, но така или иначе се разразил голям дебат дали тази молитва няма да е похабена, който пък се превърнал в спор за това, дали изобщо има такова нещо като похабена молитва, който от своя страна прераснал в караница за Холокоста. Така че за пет минути от разправия за едно дребно старо куче, нещата стигнали до Холокоста.

— И какво се случило? Молили ли са се за кучето?

— Не, молили са се за душите от Холокоста. След това на следващия ден кучето умряло — той кимна замислено. — Баба ми се моли за него. Молеше се всяка нощ. Каза и на нас, всички внуци, също да се молим. Така че аз се молих за кучето, което ме тероризираше и мразеше и ми остави това — той вдигна крака си върху леглото и дръпна панталона си, за да ми покаже прасеца си. — Виждаш ли белега?

— Не — поклатих глава аз.

— Е, там си е — той свали крачола си, но кракът му остана на леглото. — Така че след като то умря, попитах баба си: „Молих се наистина усилено и въпреки това Флъби умря. Бог мрази ли ме?“

— Какво ти отговори тя?

— Някакви глупости за това, че Господ искал Флъби да е в рая, които мозъкът на едно шестгодишно дете не можеше да осмисли. Нима в рая има кучета джобен формат? Не би ли трябвало раят да е приятно място? Това ме измъчваше дълго време. Дотолкова, че всяка нощ, когато казвах молитвите си, не можех да спра да се чудя дали изобщо искам да отида в рая и да прекарам цяла вечност с Флъби? Така че реших, че той трябва да е в ада. Иначе цялата теология би се разпаднала.

Той обви дългите си ръце около вдигнатото си коляно, подпря брадичка върху него и се загледа в празното пространство. Беше се върнал във времето, когато въпросите на едно малко момче за молитвите и Бога все още са имали значение.

— Веднъж счупих една чаша — продължи той, — докато си играех около шкафа с китайския порцелан на майка ми. Тази изящна, малка чаша беше част от сватбения й сервиз за чай. Не се счупи изцяло. Изпуснах я на пода и се пукна.

— Пода ли?

— Не, не пода. Ча… — очите му се разшириха от изненада. — Пак ли направи същото…?

Поклатих глава. Той насочи пръст към мен.

— Тоя път те хванах! Миг на безгрижно лекомислие от страна на Катализатора, царицата войн!

— Шегувам се през цялото време.

— Да бе. Само дето шегите ти са толкова изтънчени, че само интелигентните хора могат да ги схванат.

— Чашата — подканих го аз.

— Та, значи, пукнах аз скъпоценния порцелан на майка ми. Поставих го обратно в шкафа, обърнах пукнатата страна назад, така че тя да не забележи, макар да знаех, че е само въпрос на време това да стане и тогава щях да съм мъртъв. Знаеш ли към кого се обърнах за помощ?

Не беше нужно да мисля много. Знаех накъде върви историята.

— Бог?

— Бог. Молих се на Бог да държи мама далеч от тази чаша — до края на живота й. Или поне, докато се преместя в колежа. След това се молих той да поправи чашата. Все пак е Господ, нали? Може да излекува хората — какво тогава е някаква си малка, шибана порцеланова чаша? Това беше най-доброто решение, а той нали точно с това се занимава — с най-добрите решения.

— Тя е намерила чашата.

— Можеш да си заложиш задника, че я намери.

— Изненадана съм, че все още се молиш. След Флъби и чашата.

— Не в това е смисълът — поклати глава той.

— Има някакъв смисъл, така ли?

— Ако ме оставиш да довърша историята — да, има смисъл. Ето какъв е той: След като открила чашата и преди аз да разбера, че я е намерила, тя я подменила. Поръчала нова и хвърлила старата. Една събота сутрин — предполагам, че вече беше минал около месец, откакто бях започнал да се моля — отидох до шкафа, за да се убедя, че молитвеният кръг не е прав за похабените молитви и я видях.

— Новата чаша — предположих аз и Бръснача кимна. — Но не си знаел, че майка ти я е подменила.

Той вдигна ръце нагоре.

— Беше някакво шибано чудо! Онова, което беше пукнато, вече не беше! Счупеното беше отново цяло! Бог съществува! За малко да напълня гащите.

— Чашата е била поправена — бавно казах аз.

Тъмните му очи се забиха дълбоко в моите. Ръката му намери коляното ми и го стисна. След това го потупа.

Да.