Рик Янси
Безкрайното море (66)

65.

Тази нощ се чувствам толкова зле, че едва успявам да изкарам четири ининга на шахбола.

СПРЛЕК

— Чух слух, че са ти спрели лекарствата — казва Бръснача, докато разтърсва монетата в свития си юмрук. — Истина ли е?

— Единствените системи, които ми пускат са със солен разтвор, за да не спрат да работят бъбреците ми.

Той хвърля поглед към жизнените ми показатели на монитора. Намръщва се. Когато Бръснача се намръщи, ми напомня за малко момче, което си е ударило палеца на крака, но смята, че е твърде голямо, за да заплаче.

— Значи, вероятно се подобряваш.

— Предполагам — туп-туп върху рамката на леглото.

— Добре — прошепва той. — Моята царица тръгва. Внимавай сега!

Гърбът ми се сковава. Зрението ми се замъглява. Навеждам се на една страна и изпразвам стомаха си върху белите плочки.

Бръснача скача и надава вик на отвращение, при което обръща дъската.

— Хей! — изкрещява той. Не към мен, а към черното око над главите ни. — Хей, имаме нужда от малко помощ тук!

Не идва никаква помощ. Той поглежда монитора, после мен и казва.

— Не знам какво да правя.

— Добре съм.

— Разбира се. Просто си в цветущо състояние! — той отива до мивката, навлажнява една чиста кърпа и я слага върху челото ми. — Много си добре, няма що! Защо, по дяволите, са ти спрели лекарствата?

— Защо не? — боря се с нуждата да повърна отново.

— О, не знам. Може би защото ще умреш без тях.

Той поглежда гневно към камерата.

— Може би трябва да ми подадеш онзи контейнер.

Той попива повърнатото, полепнало по брадичката ми, сгъва отново кърпата, грабва контейнера и го слага в скута ми.

— Бръснач.

— Да?

— Моля те не слагай тази кърпа обратно на лицето ми.

— А? О, по дяволите! Да. Почакай — той взема чиста кърпа и я намокря. Ръцете му треперят. — Знаеш ли какво е това? Аз знам. Как не се сетих за това? Как ти не се сети? Медикаментите вероятно са оказали смущения върху системата.

— Каква система?

— Дванайсетата система. Онази, която са ти инжектирали, Шерлок. Хъбът и четирийсетте малки приятелчета, които да подсилят останалите ти единадесет системи — той слага хладна кърпа върху челото ми. — Студена си. Искаш ли да ти намеря още едно одеяло?

— Не, цялата горя.

— Тук вътре — той потупва гърдите си, — се води война. Трябва да обявиш примирие, Катализатор.

— Няма да има мир — поклащам глава аз.

Той кимва и стиска ръката ми под тънкото одеяло. Кляка на пода, за да събере падналите шахматни фигури. Изругава, когато не успява да открие монетата от двадесет и пет цента. Решава, че не може да остави просто така повръщаното на пода. Хваща мръсната кърпа, която използва, за да забърше брадата ми и започва да чисти пода на четири крака. Когато Клер влиза в стаята, той все още ругае.

— Точно навреме! — излайва Бръснача към нея. — Хей, не може ли поне да й дадете от серума срещу повръщане?

Клер кимва с глава към вратата.

— Излез! — тя посочва кутията. — И вземи това със себе си.

Бръснача я поглежда ядосано, но изпълнява каквото му казва. Отново виждам сдържаната сила зад ангелските му черти. Внимавай, Бръснач. Не това е отговорът.

След това оставаме двете с Клер и тя дълго и мълчаливо изучава монитора.

— Истината ли казваше преди малко? — пита тя. — Искаш да живееш, за да можеш да убиеш командир Вош? По-умна си от това.

Говори като майка, която се кара на много малко дете.

— Права си — отвръщам аз. — Никога няма да имам този шанс. Но ще имам възможност да убия теб.

Тя изглежда изненадана.

— Да убиеш мен? Защо би искала да убиеш мен?

Когато не отговарям, тя казва:

— Не мисля, че ще преживееш тази нощ.

Кимвам.

— А ти няма да преживееш месеца.

Тя се засмива. Звукът на смеха кара в гърлото ми да се надигне вкус на жлъчка. Тя ме изгаря. Изгаря ме.

— Какво ще направиш? — пита ме тихо тя и дръпва парцала от челото ми. — Ще ме задушиш с това?

— Не. Ще се отърва от пазача като разбия главата му с нещо тежко, след това ще взема пистолета му и ще те застрелям право в лицето.

Тя се смее през цялото време, докато говоря.

— Е, пожелавам ти късмет в това.

— Няма да е късмет.