Рик Янси
Безкрайното море (61)

60.

Измервам дните под постоянната стерилна светлина, като броя подносите с неизядена храна, които Бръснача донася. Три подноса са един ден. Шест — два дни. На десетия ден, след като поставя подноса пред мен, го питам:

— Защо си правиш тоя труд? — гласът ми вече прилича на неговия — гърлено грачене.

Цялата съм в пот, температурата ми се е повишила, главата ми пулсира от болка, сърцето ми препуска. Той не отговаря. Бръснача не е говорил с мен от седемнадесет хранения насам. Той изглежда нервен, разсеян, дори гневен. Клер също стана мълчалива. Тя идва два пъти на ден да смени банката на системата ми, гледа в очите ми с отоскоп, изпробва рефлексите ми, сменя торбичката на катетъра и изпразва подлогата. На всяко шесто хранене получавам баня с гъба. Един ден тя донесе метър и го уви около бицепсите ми — предполагам, за да измери колко мускулна маса съм изгубила. Не виждам никой друг — нито господин Бяла престилка, нито Вош, нито пък мъртви бащи, вкарани в съзнанието ми от Вош. Не съм толкова замаяна, че да не разбирам какво правят — следят ме и чакат да видят дали „подобрението“ ще ме убие.

Една сутрин Клер изхвърля подлогата, когато влиза Бръснача със закуската ми и мълчаливо чака тя да свърши. След това го чувам да шепне.

— Тя умира ли?

Клер поклаща уклончиво глава — може би казва „не“ или „и ти знаеш толкова, колкото и аз“. Изчаквам тя да си тръгне, преди да кажа:

— Губиш си времето.

Той хвърля поглед към камерата, монтирана на тавана.

— Просто правя това, което ми казват.

Вдигам подноса и го захвърлям на пода. Той стиска уста, но не казва нищо. Мълчаливо почиства изцапаното, докато аз лежа задъхана, изтощена от усилието и от мен се лее пот.

— Да, събери го. Така поне ще си полезен за нещо.

Когато температурата ми се стрелва нагоре, нещо в съзнанието ми се пропуква и аз си представям, че мога да усетя всеки от четиридесет и четирите хиляди микроробота, гъмжащи в кръвта ми, както и хъба с деликатната му дантела от пипала, заровени във всеки дял на мозъка ми. В този момент разбирам какво е изпитвал баща ми в сетните си часове, когато издираше лицето си, за да махне въображаемите насекоми, пълзящи под кожата му.

— Шибаняк — задъхано крещя аз.

Бръснача стреснато вдига поглед от пода към мен.

— Остави ме, шибаняк!

— Няма проблем — промърморва той. Стои на четири крака и бърше с влажен парцал разсипаното, докато във въздуха се носи тръпчивият мирис на дезинфектант. — Веднага щом мога.

Той се изправя. Бузите му с цвят на слонова кост са поруменели. Изпаднала в делириум, аз си казвам, че руменината хвърля червеникави отблясъци върху русата му коса.

— Това с гладуването няма да се получи — казва ми той. — Така че по-добре измисли нещо друго.

Опитвах се. Но няма алтернатива. Едва успявам да повдигна глава. Сега им принадлежиш. Вош е скулпторът, тялото ми — глината, но не и духа ми и никога душата. Те не са победени. Не са смазани. Не са подчинени.

Не аз съм ограничена, а Другите. Дали ще чезна бавно, дали ще умра или ще се възстановя, играта свърши и гросмайсторът Вош е матиран.

— Баща ми имаше един любим израз — казвам аз на Бръснача. — Наричаме шаха „игра на кралете“, защото чрез шаха се научаваме как да властваме над кралете.

— Пак този шах.

Той хвърля мръсния парцал в мивката и затръшва вратата.

Когато се връща със следващия поднос с храна, до него стои познатата дървена кутия. Без да каже и дума Бръснача взема храната, изсипва я в кофата за боклук и хвърля металния поднос в мивката, където той пада с оглушителен трясък. Леглото избръмчава, повдига тялото ми до седнало положение и Бръснача плъзва кутията пред мен.

— Ти каза, че не играеш — прошепвам аз.

— Тогава ме научи.

Поклащам глава и казвам на камерата зад гърба му.

— Добър опит, но си го заврете в задника!

— Идеята не е тяхна — засмива се Бръснача. — Но като стана въпрос за задници, може да се обзаложиш, че първо съм взел разрешение.

Той отваря кутията, изважда дъската и започва да рови из фигурите.

— Има царици, царе, пионки и тези неща като крепостни кули. Защо всички фигури приличат на хора, а само те — не?

— Пешки, а не пионки. Пионките са в „Не се сърди човече“.

Той кимва:

— Такова е името на едно момче от моята част.

— Пионка ли?

— Аха. Така и не разбрах защо му викат така.

— Подреждаш ги грешно.

— Може би защото нямам никаква представа как се играе шибаната игра. Нареди ги ти.

— Не искам да го правя.

— Значи, признаваш поражението си?

— Нарича се „предавам се“.

— Добре е да го знам. Имам чувството, че ще ми потрябва.

Усмихва се. Не с онази високоволтова усмивка тип „Зомби“. А с по-лека, едва доловима и по-скоро иронична усмивка. Сяда до леглото и аз усещам мириса на дъвка.

— С белите или с черните?

— Бръснач, толкова слаба се чувствам, че не мога дори да вдигна…

— Тогава ще ми показваш къде искаш да ги сложиш и аз ще ги местя вместо теб.

Не се отказва. Всъщност и не очаквах да го направи. Досега всички смотаняци и нагаждачи вече са били отсети. Няма вече женчовци. Казвам му къде да слага фигурите и как се движи всяка от тях. Описвам му основните правила. През цялото време той кима и отвръща „аха“, но аз усещам, че повечко се съгласява и по-малко разбира. След това започваме да играем и аз го унищожавам с четири хода. В следващата игра той започва да спори и да отрича: „Не можеш да правиш това! Кажи ми, че това не е най-глупавото правило, което някой някога е измислял!“ Когато стигаме до третата игра, съм сигурна, че той вече съжалява за цялата тая идея. Моето настроение не се подобрява, но неговото вече е напълно смазано.

— Това е най-тъпата игра, която някога е измисляна — цупи се той.

— Шахът не е измислен. Той е открит.

— Като Америка ли?

— Като математиката.

— В училище познавах момичета точно като теб — той не казва нищо повече и започва да реди фигурите отново.

— Всичко е наред, Бръснач. Уморена съм.

— Утре ще донеса дама — казва го като заплаха.

Обаче не го прави. Донася подноса, кутията и шахматната дъска. Този път поставя фигурите в странна конфигурация: черният цар е в средата с лице срещу него, царицата е в края, обърната срещу царя, зад царя има три пешки, разположени на десет, дванадесет и два часа, единият кон е отдясно на царя, другият — от лявата му страна, единият офицер е зад него, а до офицера има още една пешка. След това Бръснача ме поглежда с онази ангелска усмивка.

— Добре — кимвам аз, без да съм сигурна защо.

— Измислих една игра. Готова ли си? Нарича се… — той потропва по таблата на леглото, имитирайки барабанен туш. — Шахбол!

— Шахбол?

— Шах-бейзбол. Шахбол. Схващаш ли? — той слага до дъската монета от двадесет и пет цента.

— Какво е това? — питам аз.

— Двадесет и пет цента.

— Знам, че са двадесет и пет цента.

— За целите на играта, това е топката. Е, не е наистина топката, но представлява топката. Или онова, което се случва с топката. Ако замълчиш за секунда, ще мога да ти обясня всички правила.

— В момента не говоря.

— Това е добре. Когато говориш, ме заболява главата. Ругаеш ме и ме засипваш с цитати за шаха в стил Йода, както и със загадъчни истории за слонове. Искаш ли да играеш или не?

Той не дочаква отговора ми. Поставя една бяла пешка точно пред черната царица и казва, че това е той, батерът.

— Трябва да поведеш с твоята царица. Тя е най-силната.

— Точно затова тя удря четвърта, за да изчисти базите — той поклаща глава, моето невежество направо го изумява. — Наистина е просто, отбраната — това си ти — първа хвърляш ези-тура. Ако е ези — страйк. Ако е тура — бол.

— С монета няма да стане — изтъквам аз. — Нали има три възможности — страйк, бол или хит.

— Всъщност са четири, ако се броят и фаловете. Ти се придържай към шаха, аз ще се занимавам с бейзбола.

— Шахбол — поправям го аз.

— Няма значение. Ако хвърлиш бол, значи е бол и хвърляш отново. Ако обаче се падне ези, аз хвърлям монетата. Нали се сещаш, това ми дава шанс да ударя хит. При ези улучвам, при тура — пропускам. Ако пропусна, се брои за първи страйк. И така нататък.

— Ясно. А ако хвърлиш ези, аз ще получа монетата, за да видя дали ще мога да върна топката в играта. С ези те изхвърлям…

— Грешно! Напълно погрешно! Първо аз хвърлям три пъти подред. Четири пъти, ако хвърля ДТ.

— ДТ?

— Два пъти тура. Това е тройка. С едно ДТ получаваш още едно хвърляне — ези е хоумрън, а тура — просто тройка. Ези-ези е единичен, ези-тура е двоен.

— Може би трябва просто да започнем да играем и ти можеш…

— Тогава получаваш монетата обратно, за да видиш дали ще можеш да отиграеш моя потенциал от единични, двойни и тройни удари или хоумръни. Ако хвърлиш ези, аз съм вън. Тура — аз съм на базата — той си поема дъх. — Освен ако не е хоумрън, разбира се.

— Разбира се.

— Да не ми се подиграваш? Защото не знам…

— Просто се опитвам да го осмисля…

— И на мен така ми се струва. Нямаш представа колко време ми отне да измисля това. Доста е сложно. Искам да кажа, не е като играта на кралете, но нали знаеш как наричат бейзбола? Национално забавление за свободното време. Наричат го така, защото докато го играем, се научаваме как да владеем времето. Или миналото. Нещо такова.

— Сега ти си този, който ми се подиграва.

— Всъщност аз съм единственият, който ти се подиграва в този момент — той чака и аз знам какво. — Никога не се усмихваш.

— Това има ли значение?

— Веднъж, когато бях дете, се смях толкова много, че се напиках в панталоните си. Бяхме в увеселителния парк. На виенското колело.

— Какво те накара да се разсмееш?

— Вече не си спомням — той пъхва ръката си под китката ми, обръща дланта ми нагоре и слага в нея монетата от двадесет и пет цента. — Хвърли проклетата монета, за да можем да играем.

Не искам да нараня чувствата му, но играта не е чак толкова сложна. Той е много развълнуван, когато за пръв път уцелва хит и триумфално размахва юмрук. След това премества черните фигури върху дъската, докато коментира играта с пресипнал, креслив глас, имитирайки телевизионен коментатор, подобно на някое хлапе, което си играе с екшън фигурки.

— Стремителна атака в центъра! — пешката в центъра се плъзва към втората база, офицерът — втори бейзмен и пешката — шортстоп се връщат назад, а пешката в лявото поле се затичва към центъра.

Прави това с една ръка, докато с другата премята монетата между пръстите си, сякаш е топка, която се върти, докато лети във въздуха. Спуска я като на забавен кадър и я приземява върху централното ляво поле. Толкова е смешно и детинско, че щях да се усмихна, ако все още можех да се усмихвам.

— Той стигна до базата! — реве Бръснача.

Не. Не е детинско. А по детски невинно. Очите му трескаво блестят, гласът му се извисява развълнувано и той изглежда отново като десетгодишно хлапе. Не всичко е изгубено, не и важните неща.

Следващият хит е къс и пада точно между първата база и дясното поле. Бръснача създава драматичен сблъсък между моя филдер и бейзмена, първата база прави слайдинг назад, дясното поле — слайдинг напред, и след това монетата изтраква със сила върху дъската.

Бръснача започва да се кикоти след удара.

— Това не е ли грешка? — питам го аз. — Не можеха ли да хванат тази топка?

— Да я хванат ли? Катализатор, това е просто една глупава игра, която измислих за пет минути с няколко шахматни фигури и монета от двайсет и пет цента.

Още два хита — той е три ръна напред в края на първия ининг. Никога не ме е бивало в игрите на късмет. По тази причина винаги съм ги мразела. Бръснача вероятно усеща, че ентусиазмът ми се е поизпарил. Коментарът му става по-гръмогласен, докато мести фигурките насам-натам (въпреки протестите ми, че това са моите фигурки, тъй като съм в защита). Поредна нова атака вляво от центъра, поредна подвеждаща бавна топка зад първа база. Пореден сблъсък между първия бейзмен и аутфилдера. Не знам дали се повтаря, защото си мисли, че е забавен, или защото страда от сериозна липса на въображение. Една част от мен има усещането, че трябва да се чувствам дълбоко наскърбена от името на всички шахматисти, където и да са.

Когато стигаме до третия ининг, съм вече изтощена.

— Дай да продължим довечера — предлагам му аз. — Или утре. По-добре утре.

— Какво? Не ти ли харесва?

— Не. Забавно е. Просто съм уморена.

Той свива рамене, сякаш това няма значение, което явно не е така, защото иначе нямаше да свие рамене. Пъхва монетата обратно в джоба си и прибира кутията, мърморейки под нос. Успях да чуя само думата „шах“.

— Какво каза?

— Нищо — той отмества поглед встрани.

— Беше нещо за шаха.

— Шах, шах, шах. Шахът е за мозъка. Съжалявам, че шахболът не може да се сравнява с шаха, когато става дума за истинска тръпка.

Той пъхва кутията под мишницата си и се отправя с тежка стъпка към вратата. Преди да си тръгне ми отправя една последна хаплива забележка.

— Мислех си, че просто ще мога да те развеселя малко, това е всичко. Благодаря. Няма нужда да играем повече.

— Сърдиш ли ми се?

— Аз дадох шанс на шаха, нали? Не си ме чула да се оплаквам.

— Не, не му даде. И да, оплакваше се. При това много.

— Просто си помисли за това.

— Да си помисля за какво?

— Просто си помисли за това! — изкрещява той от другия край на стаята.

Затръшва вратата след себе си. Оставам без дъх и разтреперана, не мога да разбера защо.