Рик Янси
Безкрайното море (60)

59.

— Какво ми направиха? — питам Бръснача един ден, когато той докарва количката с поредната негодна за ядене храна. Не очаквам отговор, но той очаква да му задам този въпрос. Вероятно му се е сторило странно, че не го бях задала досега.

Той свива рамене и избягва погледа ми.

— Да видим какво има днес в менюто. Охоо, руло от кайма! Късметлийка!

— Ще повърна.

Очите му се разширяват.

— Наистина ли?

Той отчаяно се оглежда наоколо за пластмасовия контейнер за повръщане.

— Моля те, махни подноса. Не мога.

— Те ще ти дръпнат щепсела, ако не се стегнеш — намръщва се той.

— Можели са да сторят това с всеки — казвам аз. — Защо избраха мен?

— Може би си специална.

Поклащам глава и му отговарям така, сякаш говори сериозно.

— Не. Мисля си, че защото някой друг е специален. Играеш ли шах?

— Да играя какво? — изненадва се той.

— Може да поиграем. Когато се почувствам по-добре.

— Повече ме бива в бейзбола.

— Наистина ли? Мислех си, че ще кажеш плуване. Или тенис.

Той вдига глава. Веждите му се сключват.

— Сигурно се чувстваш зле. Когато разговаряме така, сякаш си човек наполовина.

— Аз съм наполовина човек. Наистина. Другата половина… — свивам рамене и с това си спечелвам усмивка.

— О, Дванайсетата система определено е тяхна — казва той.

Дванайсетата система? Какво точно означава това? Не съм сигурна, но подозирам, че е свързано с единадесетте системи, нормално съществуващи в човешкото тяло.

— Открихме начин да ги извадим от телата на трансформираните и… — Бръснача не довършва и поглежда сконфузено към камерата. — Така или иначе, трябва да се храниш. Чух ги да си говорят да те хранят през тръба.

— И каква е официалната история? Както беше в „Страната на чудесата“ — че използваме тяхната технология срещу тях самите. И вие вярвате в това?

Той се обляга на стената, скръства ръце на гърдите си и започва да си тананика „Следвай жълтия тухлен път“. Това е удивително. Не толкова, че лъжите са твърде красиви, за да им устоиш, а че истината е прекалено грозна, за да се изправиш срещу нея.

— Командир Вош имплантира бомби вътре в децата. Той ги превръща в импровизирани взривни устройства — казвам му аз. Той започва да си тананика по-силно. — Малки, невръстни деца. Отделят ги, когато ги докарват, нали? В „Кемп Хейвън“ ги отделяха. Отвеждат всяко дете по-малко от пет години и ти никога повече не ги виждаш отново. Виждал ли си някое от тях? Къде са децата, Бръснач? Къде са?

Той спира да си тананика за достатъчно дълго време, за да ми каже:

— Млъкни, дороти!

— И мислиш, че в това има смисъл — да натъпчат дороти с върхова извънземна технология? Ако командването е решило да „подобри“ някои хора за воденето на войната, наистина ли мислиш, че ще изберат точно лудите?

— Не знам. Избраха теб, нали? — той грабва подноса с недокосната храна и се отправя към вратата.

— Не си тръгвай.

Той се обръща изненадан. Лицето ми гори. Вероятно температурата ми внезапно се е повишила. Това трябва да е.

— Защо? — пита той.

— Ти си единственият честен човек, с когото все още мога да разговарям.

Той се засмива. Смехът му е хубав, истински и непринуден. Харесва ми, но имам треска.

— Кой казва, че съм честен? — пита ме той. — Нали всички ние сме прикрити врагове?

— Баща ми разказваше една история за шестима слепци и един слон. Единият от мъжете опипал крака на слона и казал, че слонът сигурно изглежда като някаква колона. Друг напипал хобота и казал, че слонът вероятно изглежда като клон на дърво. Третият слепец докоснал опашката и казал, че слонът е като въже. Четвъртият напипал корема и казал, че слонът е като стена. На петия се паднало ухото и той казал, че слонът е с формата на ветрило. Шестият пък хванал бивната на слона и казал, че слонът е като тръба.

Бръснача ме гледа дълго с каменно лице, след което се усмихва.

Усмивката му е хубава. Тя също ми харесва.

— Хубава история. Трябва да я разказваш по купоните.

— Работата е там — продължавам аз, — че от момента, в който техният кораб се появи, всички ние сме като слепци опипващи слон.