Рик Янси
Безкрайното море (6)

5.

В хотела Съливан ми разказа историята за това, как е застреляла един войник зад някакви хладилни витрини за бира и за това, колко зле се е чувствала после.

— Не държеше оръжие — опита се да ми обясни тя. — Беше разпятие.

— Защо това е толкова важно? — попитах я аз. — Със същия успех е могло да бъде и някоя парцалена кукла или пакетче „М&M“. Какъв избор си имала?

— Нямах. Точно за това става въпрос.

— Понякога се оказваш на погрешното място в погрешното време и никой не е виновен за онова, което се случва — поклатих глава аз. — Просто искаш да се чувстваш зле, за да можеш след това да се почувстваш по-добре.

— Зле, за да се почувствам по-добре? — кожата под луничките й става аленочервена от гняв. — В това, по дяволите, няма абсолютно никакъв смисъл!

— „Убих невинен човек, вижте колко виновна се чувствам“ — обясних аз. — Човекът си е все така мъртъв.

Тя ме изгледа втренчено и продължително.

— Е, сега ми стана ясно защо Вош е искал да си в групата.

Зеленото петно напредва към мен, промъквайки се сред дърветата, и аз вече виждам проблясъка на автомата през слабия сняг. Сигурна съм, че това не е разпятие.

Прегръщам автомата и облягам глава на дървото, сякаш дремя или просто гледам как снежинките се носят между лъщящите голи клони — като лъвица сред високата трева.

Разстоянието до него е към петдесет метра. Началната скорост на куршума на M16 е около 1000 метра в секунда. Което означава, че му остават две трети от секундата.

Надявам се, че ще ги използва мъдро.

Бързо завъртам автомата, изправям рамене и изстрелвам куршума, който завършва цикъла.

Ятото гарвани се разлита от дърветата сред хаос от пляскащи черни криле и дрезгаво сърдито грачене. Зелената топка светлина пада и не се изправя повече.

Чакам. По-добре да изчакам и да видя какво ще стане. Пет минути. Десет. Никакво движение. Никакъв звук. Нищо, освен оглушителната тишина на снега. Гората изглежда много празна без компанията на птиците. Плъзгам се нагоре с гръб, опрян в дървото, и оставам неподвижна още няколко минути. Сега отново мога да видя зелената светлина неподвижна на земята. Прекрачвам тялото на мъртвия новобранец. Замръзналите листа хрущят под обувките ми. Всяка стъпка отмерва намаляващото време. По средата на пътя до тялото осъзнавам какво съм сторила.

Малката лежи свита на мъничка топчица до едно паднало дърво, лицето й е покрито с остатъците от миналогодишните листа.

Зад редицата от хладилни витрини за бира един мъж притиска окървавено разпятие към гърдите си. Убиецът му не е имал друг избор.

На нея също не й бяха дали избор. Заради риска. За нея. За тях.

Коленича до нея. Очите й са широко отворени от болка. Под сивата светлина на деня тя протяга към мен обагрените си в тъмночервено ръце.

— Малката — прошепвам аз, — Малката, какво правиш тук? Къде е Зомби?

Оглеждам гората, но не чувам и не виждам нито него, нито някой друг. Гърдите й се повдигат и на устните й избива кървава пяна. Задавя се. Внимателно обръщам лицето й към земята, за да изчистя устата й.

Сигурно ме е чула как ругая. Така ме беше открила — по гласа.

Малката изкрещява. Звукът прорязва тишината, блъска се и отскача от дърветата. Неприемливо. Притискам с ръка окървавените й устни и й казвам да не говори. Не знам кой е застрелял хлапето, което открих, но който и да го е направил, не може да е далеч. Ако звукът от автомата ми не го накара да се върне, за да провери какво е станало, то виковете й ще го направят.

По дяволите, млъкни! Млъкни! Какво, за Бога, правиш тук и защо се промъкваш зад гърба ми, малко лайно? Глупаво. Глупаво, глупаво, глупаво.

Зъбите й трескаво драскат дланта ми. Малките й пръсти търсят лицето ми. Бузите ми са опръскани с кръвта й. Със свободната си ръка разтварям якето й. Трябва да притисна раната или тя ще умре от загуба на кръв.

Сграбчвам яката на ризата й и я разкъсвам надолу, разкривайки торса й. Правя тампон от нея и го притискам точно под гръдния й кош, върху дупката от куршума, от която струи кръв. Докосването ми я кара да трепне рязко и от устните й се отронва сподавено ридание.

— Какво ти казах за това, войнико? — прошепвам аз. — Какво е най-важното нещо?

Хлъзгавите й устни помръдват под дланта ми. От тях не излизат думи.

— Без лоши мисли — предупреждавам я аз. — Без лоши мисли. Без лоши мисли. Защото лошите мисли ни правят мекушави. Правят ни мекушави. Мекушави. Мекушави. А ние не можем да си позволим да бъдем мекушави. Не можем. Какво се случва, когато станем мекушави?

Гората е пълна със заплашителни сенки. Дълбоко сред дърветата се чува изпукване. Хрущенето на обувка върху замръзналата земя? Или счупването на някой заледен клон?

Може да сме заобиколени от стотици врагове. Или от нито един.

Умът ми трескаво прехвърля възможностите, с които разполагаме. Те са много. И всички са гадни.

Първа възможност — оставаме. Проблемът е за какво да останем. Не е ясно къде е взводът на мъртвия новобранец. Нито къде се намира онзи, който е убил хлапака. А Малката няма шанс да оцелее без медицинска помощ. Остават й минути, не часове.

Втората ни възможност — да бягаме. Проблемът е къде. В хотела? Малката ще умре от загуба на кръв, преди да успеем да се върнем, освен това тя може би го е напуснала заради някаква основателна причина. Пещерите? Не мога да рискувам да мина през Урбана, което означава да удължа пътя с километри през откритото поле и още много часове вървене до място, което вероятно също няма да е безопасно.

Има и трета възможност, която е немислима. И единствената, в която има някакъв смисъл.

Снеговалежът става по-силен, а сивият цвят наоколо — по-плътен. Обхващам лицето й с едната си ръка, с другата притискам раната, но знам, че няма надежда. Куршумът ми е разкъсал корема й — раната е ужасяваща.

Малката ще умре.

Трябва да я оставя. На мига.

Но не го правя. Не мога. Както казах на Зомби в онази нощ, когато „Кемп Хейвън“ избухна, в мига, когато решим, че един-единствен човек не е от значение, те ще са победили. Сега собствените ми думи са веригата, която ме свързва с Малката.

Държа я в прегръдките си насред ужасяващата мъртвешка тишина на гората, потънала в сняг.