Рик Янси
Безкрайното море (55)

54.

Погребана съм от хилядолетия.

На километри над мен светът се събужда. Сред хладните сенки между дърветата, подобни на плъхове създания ровят за крехки корени. Потомците им ще овладеят огъня, ще изобретят колелото, ще открият математиката и ще създадат поезията, ще променят пътя на реките и ще изсекат горите, ще строят градове и ще изследват дълбокия космос. Засега единственото важно нещо е откриването на храна и оцеляването достатъчно дълго за създаването на още подобни на плъхове същества. Унищоженият от огъня и праха свят се преражда в гладния гризач, ровещ в пръстта.

Часовникът тиктака. Съществото неспокойно подушва топлия, влажен въздух. Подобното на метроном тиктакане на часовника се ускорява и аз се издигам към повърхността. Когато се появявам от праха, съществото се е преобразило — то седи на стол до леглото ми, облечено в чифт втвърдени от мръсотията дънки и скъсана тениска. Това е изобретателят на колелото, наследникът, пазителят и прахосникът — той е небръснат, раменете му са прегърбени, а очите празни.

Баща ми.

Пиукането на монитора. Капещата система, колосаните чаршафи, твърдата възглавница и тръбичките, които като змии се вият от ръцете ми. И мъжът, който седи до леглото, бледен и потен, покрит с мръсотия, неспокоен и нервно придърпващ ризата си, с кръвясали очи и влажни, подути устни.

— Марика.

Затварям очи. Това не е той. Това е наркотикът, с който Вош е напомпал тялото ти.

Отново.

— Марика.

— Млъкни! Ти не си истински.

— Марика, има нещо, което искам да ти кажа. Нещо, което трябва да знаеш.

— Не разбирам защо правиш това с мен — казвам на Вош.

Знам, че гледа.

— Прощавам ти — казва баща ми.

Не мога да си поема дъх. Усещам остра болка в гърдите си, като разрязване с нож.

— Моля те — умолявам Вош. — Моля те, не прави това.

— Трябваше да си тръгнеш — продължава баща ми. — Нямаше друг избор, освен това. Онова, което се случи, беше по моя вина. Не ти ме превърна в пияница.

Инстинктивно притискам ръце към ушите си. Но гласът му не е в стаята — той е в мен.

— Не продължи дълго след като ти си тръгна — опитва се да ме успокои баща ми. — Само няколко часа.

Бяхме стигнали до Синсинати. Малко повече от сто и петдесет километра. След това запасът му свърши. Той ме молеше да не го изоставям, но аз знаех, че ако бързо не открия алкохол, той ще умре. Успях да намеря малко — бутилка водка, пъхната под един матрак — след като влязох с взлом в шестнадесет къщи, ако това може да се нарече влизане с взлом, тъй като всяка от тях беше изоставена и всичко, което трябваше да сторя, беше да мина през някой счупен прозорец. Бях толкова щастлива, когато открих онази бутилка, че всъщност я целунах.

Но вече беше твърде късно. Докато се върна обратно в лагера ни, той вече беше мъртъв.

— Знам, че се обвиняваш за това, но аз така или иначе щях да умра, Марика. Така или иначе. Ти направи онова, което мислеше, че трябва да направиш.

Няма как да се скрия от гласа му. Няма как и да избягам от него. Отварям очи и поглеждам право в неговите очи.

— Знам, че това е лъжа. Ти не си истински.

Той се усмихва. Същата усмивка, която се появяваше на лицето му, когато направех някой особено добър ход в играта. Доволният учител.

— Точно това дойдох да ти кажа! — той разтрива бедрата си с дългите си пръсти и аз виждам мръсотията, събрала се под ноктите му. — Това е урокът, Марика. Това е, което те искат да разбереш.

Топла ръка върху хладна кожа — той докосва ръката ми. Последният път, когато усетих ръката му, беше по бузата — докато ми биеше силни, жилещи плесници с едната ръка, а с другата ме държеше да не мърдам.

„Кучка! Не ме изоставяй! Никога не ме изоставяй, кучко!“ Всяко „Кучко!“ беше придружавано с плесница. Беше се побъркал. В дълбокия мрак, който се спускаше всяка нощ, той виждаше неща, които не бяха там. Всеки ден чуваше неща в ужасяващата тишина, която заплашваше да ни смаже. В нощта, когато умря, той се беше събудил като крещеше и драскаше очите си. Усещаше буболечки, които пълзяха вътре в тях.

Същите тези подути очи сега ме гледаха вторачено. И драскотините от ноктите му под тях бяха все още пресни. Поредният кръг, поредната сребърна верижка. Сега аз съм тази, на която в ужасяващата тишина й се привиждат неща, чува неща и усеща неща, които не са там.

— Първо ни научиха да не им се доверяваме — прошепва той. — После ни научиха да не се доверяваме един на друг. Сега те ни учат, че не можем да се доверим дори на самите себе си.

— Не разбирам — прошепвам в отговор аз.

Той избледнява. Докато аз потъвам в дълбини без светлина, баща ми избледнява в бездънната светлина. Целува ме по челото. Благословия. Проклятие.

— Сега ти им принадлежиш.