Рик Янси
Безкрайното море (53)

52.

Коридор, нисък таван, премигващи флуоресцентни лампи, циментови стени. Телата около мен ме притискат — един отпред, един отзад и двама отстрани, които ме държат за ръцете. Скърцане на гумени подметки върху сивия, циментов под и слабия мирис на пот, примесен със сладникаво-киселата миризма на рециклиран въздух. Стълбище — метални стъпала, боядисани в същия сив цвят като подовете, паяжини, потрепващи в ъглите, спускащи се все по-надолу прашни жълти крушки в телени решетки, които осветяват вече по-топлия и застоял въздух. Друг коридор — необозначени врати и големи, червени ленти, по дължината на всяка от сивите стени, както и знаци, на които пише „достъпът забранен“ и „разрешено само за упълномощен персонал“. Стая — малка, без прозорци. Шкафове край едната стена, болнично легло в средата, до него — монитор за жизнените показатели, чийто екран е тъмен. От двете страни на леглото има двама души, облечени в бели престилки. Мъж на средна възраст и по-млада жена, които се усмихват насила.

Вратата изщраква и се затваря. Оставам сама с Белите престилки, като се изключи русият новобранец, застанал до вратата зад мен.

— По лесния или по трудния начин? — пита мъжът в бялата престилка. — Изборът е твой.

— Трудния — отвръщам аз и свалям новобранеца с един удар в гърлото. Пистолетът му изтраква на пода.

Вдигам го и се обръщам отново към Белите престилки.

— Не можеш да избягаш — спокойно казва мъжът. — Знаеш това.

Наистина го знам. Но пистолетът не ми е нужен, за да избягам. Не и да избягам в смисъла, в който говори той. Няма да вземам заложници и няма да убивам никого. Убиването на човешки същества е цел на врага. Зад мен хлапето се гърчи на пода и издава хълцащи и клокочещи звуци. Може да съм му строшила ларинкса.

Погледнах нагоре към камерата, монтирана в далечния ъгъл на стаята. Дали той ме наблюдава? Благодарение на „Страната на чудесата“ той ме познава по-добре от всеки друг на Земята. Вероятно знае защо взех пистолета. Матирана съм, а е твърде късно да се откажа от играта.

Притискам студеното дуло към слепоочието си. Жената отваря уста. Пристъпва една крачка към мен.

— Марика — очите й са мили, гласът тих. — Тя е жива заради теб. Ако ти не си жива и тя няма да живее.

В този момент ми просветва. Той ми каза, че яростта не е отговорът, а единственото обяснение за това, че той натисна бутона, когато хвърлих дъската, е яростта. Когато се случи, си помислих точно това. Така и не ми мина през ума, че може и да блъфира.

А той вероятно е правел точно това. Няма начин той да се откаже от средството си да ме изнудва. Защо не разбрах това? Аз бях заслепена от ярост, а не той. Чувствам се замаяна, стаята около мен не спира да се върти. Блъф в блъфа, преструвки и контрапреструвки. Играя игра, на която нито правилата, нито дори целта са ми известни. Малката е жива, благодарение на това че аз съм жива. Аз съм жива, благодарение на това че тя е жива.

— Отведете ме при нея — казвам на жената.

Искам доказателство, че това начално предположение е истина.

— Няма да стане — отвръща мъжът. — И сега какво ще правим?

Добър въпрос. Но въпросът трябва да бъде поставян отново и отново, така както аз поставих дулото на пистолета до слепоочието си.

— Отведете ме при нея или се кълна в Бог, че ще го направя.

— Не можеш да го направиш — казва младата жена с тихия глас и милите очи и протяга ръка.

Тя е права, не мога да го направя. Може да е лъжа — може Малката да е мъртва. Но остава вероятността да е жива, а ако аз не съм жива, няма причина и тя да е. Рискът е неприемлив.

Това е връзката. Това е капанът. Това е мястото, където пътят на невъзможните обещания стига до своя задънен край. Това е единственият възможен резултат от старомодната вяра, че незначителният живот на едно седемгодишно дете все още има значение.

Съжалявам, Малката. Трябваше да приключа с това още там, в гората.

Свалям пистолета.