Рик Янси
Безкрайното море (51)

50.

Седя сама в класна стая без прозорци. Син килим, бели стени, дълги, бели маси. Бели компютърни монитори с бели клавиатури. Облечена съм в белия гащеризон на новобранците. Лагерът е различен, но нещата са същите, включително и имплантът във врата ми и пътуването до „Страната на чудесата“. Все още плащам цената за това пътуване. След като изсмучат спомените ти, не се чувстваш просто празна, а цялото тяло те боли ужасно. Мускулите също имат памет. Ето защо се налага да те пристегнат с ремъци за пътуването.

Вратата се отваря и в стаята влиза командир Александър Вош. Той носи дървена кутия, която поставя на масата пред мен.

— Добре изглеждаш, Марика — казва той. — Много по-добре, отколкото очаквах.

— Името ми е Катализатор.

Той кимва. Разбира точно какво имам предвид. Неведнъж съм се чудила дали информацията, събирана от „Страната на чудесата“, не може да се използва в двете посоки. Ако можеш да „свалиш“ човешките преживявания, защо да не можеш и да ги „качиш“? Възможно е мъжът, който ми се усмихва в момента, да съдържа спомените на всяко човешко същество, което беше преминало през програмата. Той може и да не е човек — а аз имам своите съмнения по този въпрос — но може също така в него да са събрани всички човешки същества, които са преминали през вратите на „Страната на чудесата“.

— Да. Марика е мъртва — той сяда срещу мен. — А ето че ти си тук, въздигнала се от пепелта, като птица феникс.

Той знае какво ще кажа. Мога да го видя по проблясъка в бебешкосините му очи. Защо просто не ми каже? Защо трябва да го питам?

— Малката жива ли е?

— На кой отговор би повярвала повече? На да или на не?

Помисли, преди да отговориш. Шахът те учи на това.

— Не.

— Защо?

— „Да“ би могло да е лъжа, за да ме манипулирате.

Той кимва одобрително:

— За да ти дам фалшива надежда.

— За да спечелиш предимство.

Той накланя глава и очите му зад тесния му нос се втренчват в мен.

— Защо някой като мен би се нуждаел от предимство пред някой като теб?

— Не знам. Вероятно има нещо, което искаш.

— Иначе…?

— Иначе щях да съм мъртва.

Той дълго мълчи. Погледът му ме пронизва чак до мозъка на костите. Той посочва дървената кутия.

— Донесох ти нещо. Отвори я.

Поглеждам кутията. След това отново поглеждам към него.

— Няма да го направя.

— Това е просто кутия.

— Каквото и да искаш да сторя, няма да го направя. Губиш си времето.

— А времето е единствената разменна монета, която ни е останала, нали? Времето… и обещанията — той почуква върху капака на кутията. — Похарчих много от ценното си време, за да намеря една от тези — той побутва кутията към мен. — Отвори я.

Отварям я. Той продължава.

— Бен не би играл с теб. Нито пък Алисън — искам да кажа Малката. Алисън също е мъртва. Не си играла шах, откакто е умрял баща ти.

Поклащам глава. Не в отговор на неговия въпрос. Поклащам глава, защото не разбирам. Главният архитект на този геноцид иска да играе шах с мен?

Треперя в тънкия като хартия гащеризон. Стаята е много студена.

Вош ме наблюдава и се усмихва. Не. Не просто ме наблюдава. Това не е като в „Страната на чудесата.“ Той не просто знае спомените ми. Той знае какво мисля. „Страната на чудесата“ е устройство. То записва, но Вош е този, който чете.

— Вече ги няма — изтърсвам аз. — Не са в хотела. И ти не знаеш къде са.

Трябва да е това. Не мога да се сетя за друга причина, поради която не ме е убил.

Тази причина обаче е глупава. В това време и с неговите ресурси колко ли трудно ще му е да ги открие? Стискам студените си ръце между коленете и се насилвам да дишам бавно и дълбоко.

Той отваря капака, изважда дъската и взема бялата царица.

— Белите? Ти предпочиташ белите.

Дългите му, сръчни пръсти нареждат фигурите. Пръсти на музикант, скулптор или художник. Той опира лакти в масата и сплита пръсти, за да опре брадичката си върху тях, както го правеше баща ми, всеки път, когато той играеше.

— Какво искаш? — питам го аз.

— Искам да изиграя партия шах — повдига вежди той.

Наблюдава ме мълчаливо. Петте секунди стават десет. Десетте се проточват до двадесет. След тридесет секунди, сякаш е минала цяла вечност. Мисля, че знам какво прави — играе игра в играта. Просто не разбирам защо.

Започвам с откриването на Руй Лопез. Не е най-оригиналното откриване в историята на шаха — но аз съм малко напрегната. Докато играем, той си тананика тихо и немелодично и аз веднага разбирам, че го прави нарочно, за да имитира баща ми. Стомахът ми се свива от отвращение. За да оцелея, бях изградила около себе си емоционална крепост, която да ме защитава и да запази разсъдъка ми в един свят, който беше опасно полудял, но дори и най-откритият човек има свое лично и свято място, където никой друг не може да влезе.

Сега разбирам смисъла на игра в играта — няма нищо лично и нищо свято. Никаква част от мен не е скрита за него. Стомахът ми се присвива. Той беше направил нещо повече от това да оскверни спомените ми. Той изнасилва душата ми.

Мишката и клавиатурата от лявата ми страна са безжични. Но мониторът до него не е. Скачам през масата, удрям го в горната част на главата и увивам кабела около врата му. Ще го направя за четири секунди и след четири минути всичко ще е свършило. Освен ако не ни наблюдават, а вероятно е така. Вош ще живее, Малката също, а аз ще умра. И дори и да успея да го очистя първа, това ще е пирова победа, ако онова, което казва Ивън Уокър е истина. В хотела изтъкнах това на Съливан, когато тя каза, че Ивън се е пожертвал, за да взриви базата — ако могат да се „инсталират“ в човешки тела, то те също могат да правят и копия на себе си. Броят на „Ивъновците“ и „Вошовците“ би бил безкраен. Ивън може да се самоубие. Аз мога да убия Вош. Това няма да има значение. В самата си същност съществата в тях са безсмъртни.

„Трябва да слушаш по-внимателно онова, което ти казвам“ — каза ми Съливан със силно преувеличено търпение. — „Има човешки Ивън, който се е слял с извънземното съзнание. Той не е нито едното, нито другото, а и двете заедно. Така че може да умре.“

„Не и важната част от него.“

„Точно така“ — сопна се тя, — „само незначителната човешка част.“

Вош се навежда над дъската. Дъхът му мирише на ябълки. Притискам ръце в скута си. Той повдига едната си вежда. Проблем?

— Ще загубя — казвам му аз.

— Какво те кара да мислиш така? — прави се на изненадан той.

— Знаеш ходовете ми, преди да ги направя.

— Имаш предвид програмата „Страната на чудесата“. Но забравяш, че ние сме нещо повече от опита, който сме насъбрали. Човешките същества могат да бъдат удивително непредвидими. Например твоето спасяване на Бен Периш по време на унищожаването на „Кемп Хейвън“ противоречеше на всякаква логика и пренебрегваше основния прерогатив на всички живи същества — да продължат да живеят. Или вчерашното ти решение да се предадеш, когато осъзна, че пленяването ви е единственият шанс на онова малко момиченце да оцелее.

— И тя оцеля ли?

— Вече знаеш отговора на този въпрос — нетърпеливо отвръща той, като строг учител на обещаващия си ученик.

Посочва дъската. Играй.

Обвивам пръсти около юмрука си и го стискам с всички сили. Представям си как юмрукът ми се забива в шията му. Трябват ми четири минути, за да го задуша. Само четири минути.

— Малката е жива — казвам му аз. — Знаете, че заплахата да ми изпържите мозъка няма да ме накара да направя онова, което искате да направя. Но знаете, че ще го направя за нея.

— Сега си принадлежите една на друга, нали? Свързани сте като със сребърна верижка? — усмихва се той. — Както и да е, освен сериозните наранявания, от които тя може и да не се възстанови, ти също така си й подарила и безценния дар на времето. Има една латинска поговорка: Vincit qui patitur. Знаеш ли какво означава това?

Не просто ми е студено, имам чувството, че съм стигнала до абсолютната нула.

— Знаеш, че не знам.

— „Този, който търпи, побеждава.“ Спомняш ли си плъховете на бедната Малка. На какво могат да ни научат те? Казах ти го още първия път, когато дойде при мен — не става въпрос толкова да унищожим възможностите ви да се борите, колкото волята ви да се борите.

Отново плъховете.

— Плъхът, който не се надява, е мъртъв плъх.

— Плъховете не познават надеждата. Или вярата. Или любовта. Ти беше права за тези неща, редник Катализатор. Те няма да помогнат на човечеството да оцелее през бурята. За яростта обаче не беше права. Яростта също не е отговорът.

— Какъв е отговорът? — не искам да го питам, за да не му доставя удоволствие, но не мога да се сдържа.

— Близо си до него — отвръща той. — Мисля, че може да се изненадаш колко си близо.

— Близо до какво? — гласът ми е тих като цвъртенето на плъх.

Той отново поклаща нетърпеливо глава.

— Играй.

— Безсмислено е.

— Свят, в който шахът няма значение, не е свят, в който аз бих искал да живея.

— Спри да го правиш. Спри да се подиграваш на баща ми.

— Баща ти е бил добър човек, страдащ от ужасна болест. Не трябва да го съдиш прекалено строго. Нито себе си за това, че си го изоставила.

Моля те, не отивай. Не ме изоставяй, Марика.

Дълги, сръчни пръсти, вкопчващи се в ризата ми — пръстите на художник. Лице, изваяно от безмилостното длето на жаждата — разяреният художник с безпомощна плът и зачервени очи, с тъмни сенки под тях.

Ще се върна, обещавам. Без него ще умреш. Обещавам. Ще се върна.

Вош се усмихва бездушно — усмивка на акула или озъбената, подигравателна гримаса на череп. И ако яростта не е отговорът, то тогава какво е? Стискам юмрука си толкова силно, че ноктите ми се забиват в дланта ми.

„Ивън го описваше по този начин“ — обясни Съливан и обхвана с длан юмрука си. — „Това е Ивън. Това е съществото в него.“

Ръката ми е моята ярост, но какво е юмрукът ми? Какво е нещото, обгърнато от яростта?

— Още един ход и си мат — тихо казва Вош. — Защо не го направиш?

Устните ми едва помръдват.

— Не обичам да губя.

Той изважда от джоба на гърдите си едно сребристо устройство с размера на клетъчен телефон. Виждала съм такова и преди. Знам какво прави. Кожата около малкото парче пластир, залепено върху мястото на врата ми, където е бил вкаран имплантът, започва да ме сърби.

— Тоя етап вече го минахме — отвръща той.

Кръв се стича вътре в юмрука ми, който стискам с другата си ръка.

— Натисни бутона. Не ми пука.

Той кимва одобрително.

— Вече си много близо до отговора. Но не твоят имплант е свързан с този предавател. Все още ли искаш да го натисна?

Малката. Поглеждам надолу към дъската. След един ход съм мат. Мачът беше завършил, преди да е започнал. Когато играта е предрешена, как можеш да избегнеш загубата?

Едно седемгодишно хлапе знаеше отговора на този въпрос. Плъзнах ръка под дъската и я запратих към главата му. Предполагам, че това е шах и мат, гадняр!

Той предусеща какво ще се случи и лесно избягва дъската, като леко се навежда. Фигурите изтрополяват върху масата, лениво се търкалят по повърхността й, преди да паднат от ръба. Вош не трябваше да ми казва, че устройството е свързано към Малката — ако натисне бутона, губи възможността си да оказва натиск върху мен.

Вош натиска бутона.