Рик Янси
Безкрайното море (5)

4.

Не съм сама.

Не мога да го видя или да го чуя, но го усещам. Всеки сантиметър от тялото ми изтръпва от усещането, че ме наблюдават. Това чувство ми е вече неприятно познато, усещам го от самото начало. Дори и само корабът майка, който безмълвно висеше в орбита през първите десет дни, беше достатъчен, за да предизвика пукнатини в човешкото мироздание. Различен вид зараза — несигурност, страх, паника. Задръстени магистрали, празни летища, претъпкани спешни отделения, правителства, скрити в бункерите, недостиг на храна и бензин, военно положение на някои места и беззаконие на други. Лъвът прикляка във високата трева. Газелата души въздуха.

Ужасяващото спокойствие преди нападението. За пръв път от десет хилядолетия разбрахме какво е да се чувстваш отново като плячка.

Върху дърветата са се струпали гарвани. Малките им лъскави глави, безизразни черни очи и прегърбени силуети ми напомнят на дребни старчета, седящи по пейките в парка. Стотици от тях са накацали по дърветата или подскачат по земята. Хвърлям поглед към тялото до себе си — очите му са безизразни и бездънни като тези на гарваните. Знам защо са дошли птиците. Гладни са.

Аз също, затова изравям торбичката си с говежда пастърма и желирани мечета с малко поизтекъл срок. Храненето също е риск, защото трябва да махна чипа от устата си, но трябва да съм нащрек, а за да съм нащрек ми трябва гориво. Гарваните ме наблюдават, наклонили глави, сякаш се мъчат да чуят звука от дъвченето ми. Вие, тлъсти изчадия! Докога ще сте все гладни? Нападенията бяха създали милиони тонове месо. Когато чумата беше в разгара си, огромни ята затъмняваха небето, а сенките им се носеха над димящата земя. Гарваните и другите хранещи се с мърша птици, стегнаха примката на Третата вълна. Те се хранеха с инфектираните тела и след това разпространяваха заразата на новите места, където се хранеха.

Може би греша. Може би двамата с това мъртво хлапе сме сами. Колкото повече секунди отминават, в толкова по-голяма безопасност се чувствам. Ако някой ме наблюдава, се сещам само за една причина, поради която още не ме е застрелял — чака да види дали ще се покажат още деца идиоти, които си играят на войници.

Довършвам закуската си и отново пъхвам топчето в устата си. Минутите се точат. Едно от най-объркващите неща от нашествието — след това да наблюдаваш как всички, които познаваш и обичаш, умират по ужасни начини — е това, как времето се забавя, когато събитията ускоряват своя ход. Десет хиляди години за построяването на цивилизацията, десет месеца за унищожаването й, и всеки ден трае десет пъти по-дълго от преди, а нощите траят десет пъти по-дълго от дните. Единственото по-мъчително нещо от скуката на тези часове е ужасът, че те могат да свършат във всеки един миг.

Средата на сутринта е. Мъглата се вдига и започват да валят снежинки, по-малки от очите на гарваните. Няма никакъв полъх на вятър. Гората е обвита в приказен, искрящо бял сняг. Ако вали все така слабо, няма проблем да остана, докато се стъмни.

Ако не заспя. Не съм спала повече от двадесет часа, а сега ми е топло и удобно, чувствам се леко замаяна.

Ефирното спокойствие наоколо засилва параноята ми. Главата ми е в идеалния център на мерника му. Той се крие високо в дърветата — лежи неподвижно като лъв в храсталака. За него аз съм загадка. Би трябвало да се паникьосам. Затова той не стреля и изчаква развоя на ситуацията. Трябва да има някаква причина, за да вися край този труп.

Но аз не се паникьосвам. Не побягвам като подплашена газела. Не съм просто сбора от страховете, които ме изпълват.

Не страхът е това, което ще ги победи. Не страхът, нито вярата или пък надеждата, а яростта.

„Майната ти“ — беше казала Съливан на Вош. Това беше единствената част от историята й, която ме беше впечатлила. Не беше плакала. Не беше казвала молитви. Нито беше умолявала.

Тя е мислела, че краят е дошъл, а когато краят дойде, времето за плач, молитви и молби е отминало.

— Майната ти — прошепвам аз.

Изричането на тези думи ме кара да се чувствам по-добре. Казвам ги отново, по-силно. Гласът ми отеква надалеч в зимния въздух.

Плясък на черни криле дълбоко сред дърветата от дясната ми страна, раздразнено грачене на гарваните и малка зелена точка, проблясваща в окуляра сред кафявото и бялото наоколо.

Открих те.

Изстрелът ще бъде труден. Труден, но не невъзможен. В живота си никога не бях докосвала оръжие преди врагът да ме открие на един паркинг извън Синсинати, да ме отведе в своя лагер и да сложи автомат в ръката ми. Тогава строевият сержант се чудеше на глас дали командването не е вкарало някакъв Катализатор във взвода. Шест месеца по-късно вкарах куршум в сърцето на този мъж.

Притежавам дарба.

Яркозелената светлинка се приближава по-близо. Може би той знае, че съм го забелязала. Няма значение. Поглаждам гладкия метал на спусъка и наблюдавам как петното светлина в окуляра става все по-голямо. Може би смята, че все още съм извън обсега му или заема по-удобна позиция за стрелба.

Това няма значение.

Може би не е някой от тихите убийци на Съливан. Може да е просто нещастен оцелял, надяващ се да бъде спасен.

Няма значение. Вече само едно нещо има значение.

Рискът.