Рик Янси
Безкрайното море (49)

48.

Спрях за миг при вратата към стълбището, защото знаех, че може би го виждам за последен път, или по-точно за втори последен път. След това се гмурнах в пълния мрак, както и първия път, и прошепнах на Меган да внимава за останките от плъхове. После излязохме във фоайето, където момчетата, които ме бяха довели на това парти, стояха до входната врата и силуетите им се очертаваха на фона на трептящата, оранжева светлина на горящия хеликоптер. Помислих си, че бягството през главния вход е блестящ ход, който противоречи на всякаква интуиция. Грейс вероятно предполагаше, че сме се барикадирали в някоя стая на горния етаж и щеше да скочи в стил „Матрицата“ нагоре по стената, до счупения прозорец от другата страна на сградата.

— Каси — прошепна Сам в ухото ми. — Носът ти е наистина голям.

— Това е защото е разбит. Както и сърцето ми, хлапе. Двете вървят заедно.

Кекса вече не се опираше върху Бен с ръка, преметната около врата му. Сега Бен носеше цялото му тяло върху гърба си, като някой пожарникар. Изглежда, че това не му се нравеше особено.

— Знаеш ли, така няма да стане — уведомих го аз. — Няма да изминеш и сто метра.

Бен не ми обърна внимание.

— Бо, ти ще отговаряш за Меган. Сам, ти ще трябва да слезеш долу, сестра ти ще върви най-отпред. Аз ще съм отзад.

— Искам оръжие! — каза Сами.

Бен и на него не обърна внимание.

— Етапи. Първи етап — надлеза. Втори етап — дърветата от другата страна на надлеза. Трети етап…

— На изток — довърших аз.

Оставих Сами на земята и извадих смачканата карта от джоба си. Бен ме гледаше така, сякаш съм си загубила ума.

— Отиваме там — посочих към малкото квадратче, което представляваше обезопасеното скривалище на Грейс.

— Нееее, Съливан. Отиваме в пещерите, за да се срещнем с Катализатора и Малката.

— Не ме е грижа къде отиваме, стига да не е в Дюбюк! — изплака Дъмбо.

— Направо ме разби, Дъмбо — поклати глава Бен. — Просто ме разби. Добре, да вървим.

Тръгнахме. Валеше слаб сняг, миниатюрните кристалчета светеха на оранжевата светлина и се въртяха. Усещах острата воня на горящото гориво и топлината му сякаш притискаше отгоре главата ми. Както предложи — или по-точно нареди Бен, аз застанах начело, Сами се държеше за халката на колана ми, а Дъмбо беше точно зад нас с Меган, която не беше казала и дума — и кой ли би могъл да я обвинява за това? Вероятно беше в шок. По средата на паркинга, близо до ивицата пръст, която го отделяше от отклонението за междущатския път, хвърлих поглед назад точно навреме, за да видя как Бен се строполява под тежестта на товара си. Избутах Сами към Дъмбо и се плъзнах по хлъзгавата пътна настилка към Бен. На покрива на хотела се виждаха разкъсаните метални останки на „Блек Хоука“.

— Казах ти, че така няма да стане! — наполовина му прошепнах, наполовина му изкрещях аз.

— Няма да го оставя… — Бен беше паднал на четири крака, дишаше тежко и повръщаше.

Устните му бяха червени на светлината от огъня — той кашляше кръв.

В този момент до мен застана Дъмбо.

— Сержант. Хей, сержант…?

Нещо в гласа на Дъмбо привлече вниманието на Бен. Той вдигна поглед към Дъмбо, който бавно поклати глава: „Той няма да оцелее.“

И Бен Периш удари с разтворената си длан замръзналата земя, изви гръб назад и изкрещя нещо несвързано.

Помислих си: „О, Господи, о Господи, сега не е моментът за екзистенциална криза. Ако той откачи, сме свършени. Напълно свършени.“

Коленичих до Бен. Лицето му беше изкривено от болка, страх, ярост и гняв, който се коренеше във винаги присъстващото и неизменно минало, където сестра му плачеше за него, а той въпреки това я беше изоставил в ръцете на смъртта. Беше я изоставил, но тя не го напускаше. Щеше винаги да бъде с него. Щеше да е с него до последния му дъх. Беше с него сега и кървеше само на крачка разстояние, а той не можеше да стори нищо, за да я спаси.

— Бен — повиках го аз и прокарах пръсти по тила му. Косата му проблясваше, осеяна с кристалчетата на снега. — Всичко свърши.

Една сянка се стрелна покрай нас и се затича към хотела. Скочих и побягнах след нея, тъй като сянката принадлежеше на по-малкия ми брат, който бягаше към входната врата. Улових го и го съборих на земята, а той започна да рита и да се мята и изобщо изпадна в ярост. Вече не бях сигурна дали Дъмбо няма да е следващият, който ще се побърка, а никой не можеше да се оправи с трима луди наведнъж.

Оказа се, че се тревожа напразно. Дъмбо беше изправил Бен на крака, държеше Меган за ръка и водеше двамата към пътя, което беше по-лесно, отколкото аз да се справя със Сами, когото бях приклещила с лице надолу под мишницата си, докато той размахваше ръце и крака и крещеше:

— Трябва да се върнем, Каси! Трябва да се върнем!

Минахме по рампата към магистралата, спуснахме се по надлеза и едва тогава аз оставих Сами на земята, здравата го тупнах по дупето и му казах да престане или ще направи така, че да убият всички ни.

— Какво ти става изобщо? — попитах го аз.

— Опитвах се да ти кажа! — изхълца той. — Но ти не ме слушаше. Никога не ме слушаш! Изпуснах го!

— Изпуснал си го?

— Пликчето, Каси. Докато бягахме, аз… го изпуснах!

Погледнах към Бен. Той седеше прегърбен, с наведена глава и ръце върху събраните си колене. Погледнах Дъмбо. Раменете му бяха отпуснати и очите широко отворени, докато стискаше ръката на Меган.

— Имам лошо предчувствие — прошепна той.

Светът замря. Дори снегът сякаш увисна неподвижно във въздуха.

Хотелът избухна в ослепителна топка от неоново зелено. Земята потрепери. В образувалия се вакуум нахлу въздух и събори и четирима ни на земята. След това останките се понесоха с рев към нас и аз се хвърлих върху Сами. Вълна от парченца бетон, стъкло, дърво и метал (а да, и от шибаните плъхове на Бен), не по-големи от песъчинки, се спусна надолу по хълма, превръщайки се в сива кипяща маса, която ни погълна.

Добре дошли в Дюбюк.