Рик Янси
Безкрайното море (47)

46.

В този момент едновременно се случиха три неща. Четири, ако се брои и сърцето ми, което замря.

Затичах се — не надалеч от нея, а към нея. Щях да одера лицето й на модел. Щях да изтръгна псевдочовешкото й сърце между идеално оформените й човешки цици. Щях да я изкормя с ноктите си.

Това бе първото нещо.

Второто беше, че вратата на стълбището се отвори и Кекса влезе в коридора с походка, която никак не наподобяваше на тази на Йори, блъсна ме настрани с едната си ръка, а с другата насочи автомата си към Грейс. От тази позиция нямаше да му е лесно да я улучи, но по думите на Бен, Кекса беше най-точният стрелец във взвода след Катализатора.

Третото нещо беше Ивън Уокър, по шорти и без риза, който изпълзя от стаята зад Грейс. Независимо колко добър стрелец беше Кекса, ако не уцелеше… или ако Грейс се хвърлеше настрани в последната секунда…

Така че аз се хвърлих на пода и хванах с ръце глезените на Кекса.

Той залитна напред, автоматът му стреля и в следващия миг чух вратата на стълбището да се отворя отново и Бен да крещи:

— Не мърдай! — точно както някога го правеха във филмите, но никой не го послуша — нито аз, нито Кекса, нито пък Ивън, а още по-малко Грейс, която беше изчезнала. В един миг тя беше там, в следващия вече я нямаше. Бен прескочи мен и Кекса и закуцука към стаята срещу тази на Сам.

Сам.

Скочих на крака и се затичах по коридора. Бен махна на Кекса и каза:

— Тя е там, вътре.

Дръпнах дръжката. Беше заключено. Благодаря ти, Господи! Започнах да блъскам по вратата:

— Сам! Сам, отвори! Аз съм!

И от другата страна се разнесе гласче, тънко като цвъртенето на мишка:

— Това е номер. Искате да ме измамите!

Тогава изгубих контрол. Притиснах окървавената си буза към вратата и изживях една солидна, здрава и много успокояваща миникриза. Свалих гарда. Бях забравила колко жестоки могат да бъдат Другите. Не беше достатъчно да пробият с куршум дупка в сърцето ти. Не, първо трябваше да го удрят, тъпчат и мачкат, докато не започне да се стича между пръстите им като лепкава каша.

— Добре, добре, добре — през сълзи промълвих аз. — Стой там, вътре, чу ли? Каквото и да става, Сам, не излизай, докато не се върна.

Кекса беше застанал отстрани на вратата от другата страна на коридора. Бен помагаше на Ивън да се изправи на крака — или поне се опитваше да го направи. Всеки път, когато отпуснеше хватката си, коленете на Ивън се подгъваха. Накрая Бен реши да го облегне на стената. Ивън се олюля, мъчейки се да си поеме въздух, кожата му беше с цвета на пепелта от лагера, в който беше умрял баща ми.

Ивън погледна към мен и едва успя да си поеме дъх, за да каже:

— Махай се от този коридор! Веднага!

Стената от гипсокартон пред Кекса се пръсна на парчета сред дъжд от прах и късчета мухлясал тапет. Той се олюля назад. Автоматът изпадна от отпуснатите му пръсти. Кекса се удари в Бен, който го сграбчи за рамото и го блъсна в стаята заедно с Дъмбо. След това Бен се протегна към мен, но аз блъснах ръката му настрани и му казах първо да измъкне Ивън. След което взех автомата на Кекса и отворих вратата на стаята, където беше Грейс. Звукът в тесния коридор беше оглушителен. Изпразних пълнителя, преди Бен да ме хване и издърпа назад.

— Не се дръж като идиот! — изкрещя той.

Пъхна в ръката ми пълен пълнител и ми каза да наблюдавам вратата, но да не се показвам.

Сцената изглеждаше така, сякаш в съседната стая се снимаше телевизионно шоу — чуваха се само гласове. Лежах по корем, опряна върху лактите си и с автомат, насочен към вратата точно срещу мен.

Хайде, ледено момиче. Имам нещо за теб. Прокарах език по окървавените си устни. Едновременно мразех и харесвах този вкус.

Хайде, противна шведке.

Бен: Дъмбо, как са нещата? Дъмбо!

Дъмбо: Не са добре, сержант.

Бен: Колко зле?

Дъмбо: Доста зле…

Бен: О, За Бога! Мога и сам да видя, че са зле, Дъмбо!

Ивън: Бен… чуй ме… трябва да ме послушаш… трябва да се махнете от тук. Веднага.

Бен: Защо? Затворили сме я…

Ивън: Не за дълго.

Бен: Съливан може да се справи с нея. Коя изобщо е тя, по дяволите?

Ивън: (промърмори нещо нерабираемо)

Бен: Разбира се, как не. Колкото повече, толкова по-весело. Предполагам, че вече действаме по план Б. Аз ще нося теб, Уокър. Дъмбо, ти ще си с Кекса. Съливан ще вземе децата.

Бен се отпусна на пода до мен и сложи ръка върху кръста ми. Кимна към вратата.

— Не можем да се измъкнем преди заплахата да е неутрализирана — прошепна той. — Хей, какво е станало с носа ти?

Свих рамене и цъкнах с език.

— Как? — гласът ми прозвуча носово, сякаш бях настинала лошо.

— Много просто. Някой ще поеме вратата, единият ще се държи високо, другият ниско, единият ще мине наляво, а другият надясно. Най-лошата част ще бъдат първите две секунди и половина.

— Коя е най-добрата част?

— Последните две секунди и половина. Готова ли си?

— Каси, почакай — Ивън стоеше на колене зад нас, като поклонник пред олтар. — Бен не знае с какво си има работа… но ти знаеш. Кажи му. Кажи му на какво е способ…

— Млъкни, любовнико — изръмжа Бен и ме дръпна за ризата. — Да действаме.

— Тя дори не е вече там… гарантирам ви го — продължи Ивън, повишавайки глас.

— Какво? Да не би да е скочила от втория етаж? — засмя се Бен. — Това е чудесно. Ще й спукам счупения задник от бой, като сляза долу.

— Тя вероятно е скочила… но не си е счупила нищо. Грейс е като мен — Ивън говореше и на двама ни, но гледаше мен. — Като мен, Каси.

— Но ти си човек… искам да кажа, тялото ти е човешко — отвърна Бен. — А никое човешко тяло не би могло…

— Нейното тяло може. Моето вече не. Моето се… повреди.

— Разбираш ли нещо от това? — попита ме Бен. — Защото на мен ми звучи по-скоро като поредните глупости на господин Извънземен.

— Какво предлагаш да направим, Ивън? — попитах аз.

Въпреки острия вкус на кръв в устата ми, яростта започваше да ме напуска, заменена от много неприятното и вече толкова познато усещане, че потъвам все по-дълбоко под повърхността.

— Махнете се оттук! Веднага! Тя не иска вас.

— Жертвено агне — отбеляза Бен с неприятна усмивка. — Това ми харесва.

— Тя просто ще ни остави да си тръгнем? — казах аз и поклатих глава. Усещането, че се давя, ставаше все по-осезателно. Възможно ли беше Бен да е прав? Какво си бях мислила, когато доверих своя живот и този на брат си на Ивън Уокър? Нещо тук се разминаваше. Нещо не беше наред. — Просто така?

— Не знам — отвърна Ивън, което беше точка в негова полза. Можеше да каже: „Разбира се, тя е добър човек, след като веднъж вече свикнеш с нейните леко садистични наклонности“. — Но знам какво ще се случи, ако останете.

— На мен това ми е достатъчно — заяви Бен и отстъпи назад към стаята. — Промяна на плановете, момчета. Аз ще се заема с Кекса. Дъмбо, ти ще носиш Меган. Съливан — брат си. Събирайте си нещата, отиваме на парти!

— Каси — Ивън се доближи до мен, обърна лицето ми към своето и прокара палец по окървавената ми буза, — това е единственият начин.

— Няма да те оставя, Ивън. И няма да позволя да ме напуснеш. Не отново.

— А Сам? Ти даде обещание и на него. Не можеш да спазиш и двете. Грейс е мой проблем. Тя… тя ми принадлежи. Не по начина, по който Сам принадлежи на теб — нямам предвид това…

— Наистина ли? Изненадана съм, Ивън. Обикновено се изразяваш толкова ясно за всичко.

Седнах, поех си дълбоко дъх и зашлевих красивото му лице. Можех да го застрелям, но реших да му позволя да се отърве по лесния начин.

И тогава го чухме — сякаш шамарът беше сигналът, който чакаха — чухме звука на бързо приближаващ се ударен хеликоптер.