Рик Янси
Безкрайното море (44)

43.

Нямаше време за повече спорове — трябваше да задействаме операция „Ранно напускане“ преди Петата вълна да беше задействала ликвидирането ни. Бен и Кекса излязоха, за да донесат бутилката с въглероден диоксид от ресторанта. Дъмбо патрулираше в коридора. Казах на Сам, че трябва да наблюдава Меган, тъй като й беше приятел от училищния автобус. Той си поиска пистолета обратно. Напомних му, че последния път пистолетът не му беше помогнал особено — беше изпразнил пълнителя, без да остави и една драскотина по мишената. Опитах се да му дам Мечо. Той вдигна очи към тавана. Мечо беше останал в миналото преди шест месеца.

След това двамата с Ивън останахме сами. Бяхме само тримата — той, аз и малката зелена бомба.

— Изплюй камъчето — наредих му аз.

— Какво да изплюя? — очите му бяха също толкова големи и невинни, като тези на Мечо.

— Цялата истина, Уокър. Криеш нещо.

— Защо мислиш…?

— Защото това е в твой стил. Такъв е начинът ти на действие. Като някой айсберг, три четвърти от който са под повърхността, но аз няма да ти позволя да превърнеш този хотел в „Титаник“.

Той въздъхна, избягвайки гневния ми поглед.

— Имаш ли лист и химикал?

— Какво? Да не би да е дошло време за някоя нежна любовна поема?

Това също беше в негов стил — всеки път, когато се доближавах твърде много до нещо, той ме отклоняваше от целта, като ми казваше колко много ме обича или как съм го спасила, или някакво подобно възторжено и уж задълбочено наблюдение върху естеството на моето великолепие. Въпреки това грабнах бележника и химикалката от бюрото и му ги подадох, защото, в края на краищата, кой ли би имал нещо против да чуе някоя нежна любовна поема?

Вместо това, той начерта карта.

— Едноетажна, бяла — или поне някога е била бяла — дървена къща. Не си спомням адреса, но е точно на магистрала 68. След някаква бензиностанция, с една от онези метални табели, дето са окачени отпред — „Хаволайн Ойл“ или нещо подобно.

Той откъсна листа и ми го подаде.

— И защо това е последното място, където биха ни потърсили? — отново се поддавах на техниката му за отклоняване на вниманието, макар че в „Хаволайн Ойл“ нямаше нищо поетично. — И защо ми чертаеш карта, след като ти ще дойдеш с нас?

— В случай че се случи нещо.

— На теб ли? А ако нещо се случи и на двама ни?

— Права си. Ще направя още пет копия.

Той започна да чертае следващата. Наблюдавах го две секунди, после грабнах бележника от ръката му и го хвърлих по главата му.

— Ти, кучи сине — знам какво правиш!

— Чертаех карта, Каси.

— Задействането на детонатор с бутилка за сода е нещо в стил „мисията невъзможна“, нали? И докато всички ние тичаме като луди към онази табела „Хаволайн“, с теб начело със счупения ти глезен и температура от четирийсет и два градуса…

— Ако имах четирийсет и два градуса температура, щях да съм мъртъв — отбеляза той.

— Не, нямаш, и знаеш ли защо? Защото мъртъвците нямат температура!

— Господи, колко ми липсваше — кимна замислено той.

— Ето! Ето пак! Точно както във вашата ферма, както в Лагера и в лагера на смъртта на Вош. Всеки път, когато те притисна в ъгъла…

— Ти ме притисна в ъгъла, в мига, в който те…

— Спри!

Той спря. Седнах на леглото до него. Може би правех всичко по грешния начин. Баба ми винаги казваше, че с мед можеш да хванеш повече мухи. Проблемът беше, че не ме биваше особено в женските хитрини. Хванах го за ръката. Погледнах дълбоко в очите му. За момент се поколебах дали да не разкопчая ризата си, но реших, че може да разкрие малката ми хитрост. Не че „хитростите“ ми бяха чак толкова малки.

— Няма да ти позволя да ми извъртиш още един номер, като този в „Кемп Хейвън“ — предупредих го аз, добавяйки в тембъра си нещо, за което се надявах, че звучи като съблазнително мъркане. — Това няма да стане. Ще дойдеш с нас. Кекса и Дъмбо могат да те носят.

Той протегна другата си ръка и докосна бузата ми. Познавах това докосване. То ми липсваше.

— Знам — каза той.

Изражението на шоколадовите му (Ох!) очи беше безкрайно тъжно. Този поглед също ми беше познат. Бях го виждала преди, в гората, когато ми призна кой е наистина.

— Но ти не знаеш всичко. Не знаеш за Грейс.

— Грейс — като ехо повторих аз и отблъснах ръката му от бузата си, забравяйки за меда.

Толкова много харесвах да ме докосва, че реших, че трябва да се постарая да не ми харесва чак толкова. И също така да поработя върху това да не харесвам начина, по който ме гледа, сякаш съм последният човек на Земята, както всъщност смятах, преди той да ме намери. Това е нещо ужасно — стоварваш огромна тежест върху плещите на друг човек. Цялото ти съществуване става зависимо от един човек и така си създаваш куп неприятности. Достатъчно е да си спомним за всички трагични любовни истории, които някога са били написани. А аз не исках да играя Жулиета с никой Ромео — не и ако това зависеше от мен. Дори и когато единственият наличен кандидат седеше точно до мен, държеше ме за ръката и ме гледаше право в очите със своите очи с цвят на разтопен шоколад, в които вече не се четеше чак такова обожание. Освен това беше практически гол под тези завивки и притежаваше тялото на модел от модна реклама. Но по-добре да не навлизам във всичко това…

— Отново тази дума. Не спираше да я повтаряш, след като те застрелях — казах му аз.

— Ти не познаваш Грейс^[1].

Е, това вече ме жегна. Никога не съм била особено религиозна — нито пък обичам да съдя другите. Двете неща обикновено вървяха заедно, но въпреки това…

— Каси, трябва да ти кажа нещо.

— Да не си баптист?

— Онзи ден на магистралата, след като аз… те оставих да се измъкнеш, бях много уплашен. Не разбирах какво се случва и защо не можах… да направя онова, което трябваше да направя. Да направя онова, за което бях създаден. Във всичко това нямаше смисъл. И до голяма степен в него продължава да няма смисъл. Мислиш си, че познаваш себе си. Мислиш си, че познаваш човека, който виждаш в огледалото. Намерих теб, но намирайки те, аз изгубих себе си. Вече нищо не ми беше ясно. Нищо не беше просто.

— Спомням си това време — кимнах аз. — Спомням си, когато всичко беше просто.

— В началото, след като те отнесох в къщата, наистина не знаех дали ще оцелееш. Тогава сядах до теб и си казвах: „Може би тя не трябва да оцелее.“

— Господи, Ивън. Това е толкова романтично.

— Знаех какво предстои — каза той и това, разбира се, беше нещо просто и ясно.

Той сграбчи двете ми ръце, придърпа ме по-близо и аз пропаднах дълбоко в бездънните му очи. Ето защо онази техника с меда не работеше при мен — когато бях около него, аз бях мухата.

— Знам какво предстои, Каси, и досега смятах, че истинските късметлии са онези, които вече са мъртви. Но сега вече го виждам. Виждам го.

— Какво? Какво виждаш, Ивън? — гласът ми трепереше.

Той ме плашеше. Може би беше заради треската, но Ивън не приличаше на себе си.

— Изходът. Начина да приключим с това. Проблемът е Грейс. Не можете да се справите с Грейс — никой от вас. Грейс е пътят и аз съм единственият, който може да ви преведе по него. Мога да ви осигуря това. И време. Тези две неща — Грейс и времето, и тогава вие ще можете да приключите с това.