Рик Янси
Безкрайното море (41)

40.

Стаята, в която тя лежеше, беше по-студена от фризер. Ивън седеше в леглото и ме наблюдаваше, докато влизах. Възглавницата лежеше на пода, там, където Бен я беше захвърлил. Вдигнах я и седнах на края на леглото на Ивън. Дъхът ни замръзваше. Сърцата ни биеха и мълчанието помежду ни ставаше все по-дълбоко.

Докато накрая не попитах:

— Защо?

— За да разпръснат остатъците — отвърна той. — Да строшат последната неразрушима брънка.

Притиснах възглавницата към гърдите си и бавно я залюлях напред-назад. Студено. Толкова е студено.

— Не можем да вярваме на никого — казах аз. — Нито дори на едно дете — студът се просмукваше в мозъка на костите ми. — Какво си ти, Ивън Уокър? Какво си ти?

Той избягна погледа ми.

— Вече ти казах.

— Да — кимнах аз, — направи го. Господин „Голямата Бяла Акула“. Аз обаче не съм такава. Още не. Няма да я убием, Ивън. Ще извадя това нещо и ти ще ми помогнеш.

Той не възрази. Знаеше, че е по-добре да не го прави.

Бен ми помогна да съберем необходимите неща, преди да се присъедини към останалите в ресторанта от другата страна на паркинга. Гъба, кърпи, един флакон ароматизатор, полевата аптечка на Дъмбо. Сбогувахме се на вратата на стълбището. Казах му да внимава като слиза надолу, защото стълбите са омазани с хлъзгавите останки на плъховете.

— За момент загубих самообладание — призна той, сведе поглед и започна да ровичка с крак килима, като някакво смутено малко момче, което е било хванато да лъже. — Не трябваше да става така.

— Ще го запазим в тайна.

Той се усмихна:

— Съливан… Каси, в случай че не… исках да ти кажа…

Зачаках. Не исках да го притискам.

— Глупавите копелдаци направиха голяма грешка, че не убиха първо теб — изтърси той.

— Бенджамин Томас Периш, това беше най-милият и странен комплимент, който някога съм получавала.

Целунах го по бузата. Той ме целуна по устата.

— Знаеш ли — прошепнах аз, — преди една година бих продала душата си за това.

— Не си заслужава — поклати глава той.

И за една хилядна част от секундата всичко изчезна — цялото отчаяние, мъка, гняв и болка и старият Бен Периш се върна от царството на мъртвите. Пронизващите му очи. Убийствената усмивка. В следващия миг всичко това се изпари и той беше заменен от новия Бен — онзи, когото наричаха Зомби. Тогава разбрах нещо, което не бях проумяла досега: обектът на ученическите ми желания наистина беше мъртъв, точно както и ученичката, която го беше желала.

— Изчезвай оттук — казах му аз. — И ако позволиш нещо да се случи на малкото ми братче, ще те преследвам като ловджийско куче.

— Може да съм глупав, ама не и чак пък толкова.

Той изчезна в пълния мрак на стълбището.

Върнах се обратно в стаята. Не можех да го направя. Трябваше да го направя. Ивън се дръпна назад в леглото, докато задникът му не опря в таблата. Пъхнах ръце под Меган, бавно я повдигнах, обърнах се и след това внимателно я спуснах върху Ивън, като сложих главата й в скута му. Взех флакона с ароматизатора („Деликатна смесица от ухания!“) и напръсках обилно с него гъбата. Ръцете ми трепереха. Нямаше начин да успея да направя това. Нямаше как да не го направя.

— Кукичка с пет зъбци — тихо каза Ивън. — Закачена е под дясната сливица. Не се опитвай да я издърпваш. Хвани здраво жичката и я отрежи възможно най-близо до кукичката, след това издърпай кукичката — бавно. Ако жичката се откачи от капсулата…

Кимнах нетърпеливо.

— Бум! Знам. Вече ми го каза.

Отворих медицинския комплект и извадих чифт пинцети и хирургически ножици. Бяха малки, но изглеждаха огромни. Запалих фенерчето и захапах задния му край.

Подадох на Ивън гъбата, която направо вонеше на бор. Той я притисна към носа и устата на Меган. Тялото й подскочи, клепачите й потрепериха и се отвориха и очите й се обърнаха нагоре. Ръцете й, които бяха сгънати прилежно в скута й, трепнаха, после замряха неподвижно. Ивън остави парцала върху гърдите й.

— Ако се събуди, докато бъркам вътре… — казах с фенерчето в уста, звучейки като много лош вентролог: „око с сбуди, токото ъркам ътре…“.

Ивън кимна.

— Има стотици неприятни начини, по които нещата могат да се объркат, Каси.

Той наклони главата й назад и насила отвори устата й. Погледнах надолу към блестящия, червен тунел с ширината на бръснач, който сякаш беше километър дълбок. В лявата си ръка държах пинцетите, в дясната — ножиците. Имах чувството, че и двете ми ръце бяха с големината на футболни игрища.

— Можеш ли да я отвориш малко по-широко? — попитах го аз.

— Ако го направя, ще й разместя челюстта.

Е, в по-широка перспектива, по-добре една разместена челюст, отколкото някой да събира останките ни с тези пинцети.

Както и да е.

— Тази ли? — докоснах леко сливицата с единия край на пинцетите.

— Не мога да видя.

— Когато каза дясната сливица, имаше предвид нейното дясно, а не моето, нали?

— Нейното дясно. Твоето ляво.

— Добре — поех си дъх аз. — Просто исках да съм сигурна.

Не виждах какво правя. Бях мушнала пинцетите в гърлото й, но не и ножиците и не знаех как ще успея да пъхна и двете в малката уста на това момиченце.

— Закачи жичката за края на пинцетите — предложи Ивън. — След това много бавно я повдигни, така че да можеш да виждаш какво правиш. Не дърпай. Ако жицата се откачи от детонатора…

— За Бога, Уокър, не е нужно да ме предупреждаваш на всеки две минути какво ще се случи, ако шибаната жица се откачи от шибаната капсула! — усетих, че краят на пинцетите се закачи за нещо. — Добре, мисля, че я хванах.

— Много е тънка. Черна. Лъскава. Би трябвало да отразява светлината на фенерчето ти…

— Моля те, млъкни! — или по-точно „Оля е, лъкни!“.

Цялото ми тяло трепереше, но като по чудо ръцете не помръдваха, сякаш бяха от камък. Вкарах дясната си ръка в устата й, като избутах вътрешността на бузата навън и нагласих върховете на ножиците там, където трябва. Това ли беше? Наистина ли го правех както трябва? Жичката — ако това, което блестеше на светлината, бе тя — беше тънка колкото човешки косъм.

— Бавно, Каси.

— Млъкни.

— Ако тя я глътне…

— Ще те убия, Ивън. Съвсем сериозно.

Вече бях хванала жицата между върховете на пинцетите. Когато я подръпнах, успях да видя миниатюрната кукичка, забита във възпалената плът. Бавно, бавно, бавно. Увери се, че режеш правилния край на жичката. Онзи откъм кукичката.

— Твърде близо си — предупреди ме той. — Спри да говориш и недей да дишаш директно в устата й…

Точно така. Вместо това ще забия юмрук директно в твоята уста.

„Стотици неприятни начини нещата да се объркат“ — беше казал той. Но има неприятни начини, много неприятни начини и много, ама наистина много неприятни начини. Когато очите на Меган рязко се отвориха и тялото й подскочи под моето — това беше един от онези наистина много неприятни начини.

— Тя е будна! — без да е нужно, изкрещях аз.

— Не пускай жицата! — по необходимост изкрещя той в отговор.

Зъбите й стиснаха ръката ми. Тя замята главата си от едната на другата страна. Пръстите ми бях заклещени в устата й. Опитах се да задържа пинцетите неподвижни, но беше нужно само едно по-силно дръпване и капсулата щеше да се откъсне…

— Ивън, направи нещо!

Той започна да търси гъбата, напоена с ароматизатора.

— Не, дръж главата й неподвижна, глупако! — изкрещях аз. — Не пускай…

— Пусни жицата — задъхано отвърна той.

— Какво? Току-що ми каза да не пускам…

Той стисна здраво носа й. Да я пускам ли? Да не я ли пускам? Ако я пуснех, жицата можеше да се усуче около пинцетите и да се откъсне. Ако не я пуснех, при цялото това въртене и извиване, можеше да я дръпна. Очите на Меган се обърнаха нагоре. В тях имаше болка, ужас и объркване — коктейлът, който Другите никога не пропускаха да ни осигурят. Тя отвори широко уста и ножиците ми се заклещиха в гърлото й.

— В момента те мразя — прошепнах му аз. — Мразя те повече от всеки друг, когото някога съм мразила на този свят.

Реших, че е добре той да знае това, преди да затворя ножиците. В случай че в следващия миг се превърнехме на пара.

— Хванала ли си жицата? — попита той.

— Нямам никаква представа!

— Направи го! — след това той се усмихна. Усмихна се! — Срежи жицата, еднодневке — каза той.

И аз я срязах.