Рик Янси
Безкрайното море (39)

38.

Всички замръзнаха. Дори капката вода на ръба на гърлото на манерката застина неподвижно. От леглото си Ивън ни наблюдаваше със зачервени, блестящи от треската очи и чакаше някой да зададе очевидния въпрос, който накрая беше зададен от Бен:

— Защо?

— Ако я събудиш по този начин, тя ще си поеме дълбоко дъх, а това няма да е добре.

Бен се обърна с лице към него. Водата покапа върху килима.

— За какво говориш, по дяволите?

Ивън преглътна и направи гримаса заради усилието, което това му костваше. Лицето му беше бяло като калъфката на възглавницата под него.

— Сложили са й имплант, не проследяващо устройство.

Бен стисна зъби и устата му се превърна в тънка бяла линия. Той разбра истината преди нас. Обърна се към Дъмбо и Кекса.

— Излезте навън. Съливан, ти и Сам също.

— Никъде няма да ходя — отвърнах аз.

— Трябва — обади се Ивън. — Не знам колко прецизно е било настроено.

— Прецизно настроено какво? — попитах аз.

— Взривно устройство, задействащо се от въглеродния диоксид– той бързо извърна очи, беше му трудно да произнесе следващите думи: — Нашият дъх, Каси.

В този момент всички разбраха за какво става дума. Но има разлика между това да разбереш нещо и да го приемеш. Мисълта за това беше неприемлива. След всичко, което бяхме преживели, все още имаше неща, които умовете ни просто отказваха да приемат.

— Всички слизайте долу — изръмжа Бен.

Ивън поклати глава.

— Не е достатъчно далеч. Трябва да напуснете сградата.

Бен сграбчи Дъмбо с едната си ръка и Кекса с другата и ги блъсна към вратата. Сам беше отстъпил до входа на банята, притиснал малкото си юмруче към устата си.

— Освен това някой да отвори прозореца — задъхано добави Ивън.

Избутах Сам в коридора, изтичах до прозореца и натиснах силно, за да го отворя, но той не помръдна — вероятно беше замръзнал. Бен ме избута встрани и строши стъклото с приклада на автомата си. Леденият въздух нахлу в стаята. Бен се върна до леглото на Ивън и го гледа известно време, преди да го хване за косата и да го задърпа напред.

— Ти, копеле…

— Бен! — сложих ръката си върху неговата. — Остави го. Той не е…

— О, да. Забравих. Той е добрият зъл извънземен.

Той го пусна. Ивън падна назад — нямаше сили да остане прав. Тогава Бен му предложи да направи със себе си нещо, което беше анатомично невъзможно.

Погледът на Ивън се насочи към мен.

— В гърлото й — закачено е директно върху епиглотиса.

— Тя е бомба — невярващо каза Бен, с глас, треперещ от ярост. — Взели са едно дете и са го превърнали в импровизирано взривно устройство.

— Можем ли да го махнем? — попитах аз.

Ивън поклати глава:

— Как?

— Нали тя точно това те пита, скапаняк — излая Бен.

— Експлозивът е свързан с детектор за въглероден диоксид, имплантиран в гърлото й. Ако връзката прекъсне, той детонира.

— Това не отговаря на въпроса ми — натъртих аз. — Можем ли да го махнем, без взривът да ни изхвърли в околоземната орбита?

— Това е осъществимо…

— Осъществимо. Осъществимо. — Бен се смееше с онзи странен, хълцащ смях.

Безпокоях се, че може да премине границата и да се смахне.

— Ивън — казах аз възможно най-тихо и спокойно, — можем ли да го махнем, без…

Не можах да довърша и Ивън не настоя.

— Ако го направите, вероятността да не детонира, е много по-голяма.

— Да го направим без… какво? — Бен с труд успяваше да следи разговора ни.

Не го винях за това. Съзнанието му все още се опитваше да проумее немислимото, като лош плувец, мъчещ се да преодолее течението.

— Без първо да я убиете — обясни Ивън.