Рик Янси
Безкрайното море (38)

37.

Повиках Бен в стаята.

— Нищо — казах му аз. — А проверих… навсякъде.

— Ами гърлото й? — тихо попита Бен.

Беше усетил яростта в гласа ми. Беше почувствал, че говори с човек, изпълнен с лудост и трябва да го кара по-внимателно.

— Точно преди да припадне, тя каза, че я боли гърлото.

Кимнах.

— Погледнах. В нея няма топче, Бен.

— Напълно сигурна ли си? Странно е, че първото нещо, което казва едно замръзнало и недохранено дете в мига, в който се появява, е „Боли ме гърлото“.

Той предпазливо се приближи до леглото. Не знам, може би причината беше в това, че той се тревожеше, че може да му се нахвърля в пристъп на невъздържана ярост. Не че това някога се беше случвало. Той внимателно притисна едната си ръка към челото й, докато се опитваше да отвори устата й с другата, за да надникне вътре. Погледна отблизо с едно око.

— Трудно е да се види каквото и да било — промърмори той.

— Ето защо използвах това — казах аз и му подадох химикалката фенерче на Сам, която му бяха дали в лагера.

Той светна с него в гърлото на момичето.

— Доста е червено — отбеляза той.

— Така е. Точно затова каза, че я боли.

Бен почеса наболата си брада — това го тревожеше.

— Не каза „Помогнете ми“, или дори „Съпротивата е безсмислена“, а само „Боли ме гърлото“.

— „Съпротивата е безсмислена“?^[1] Това ли измисли? — скръстих ръце на гърдите си аз.

Сам надничаше от вратата. Кафявите му очи бяха големи като чинии.

— Тя добре ли е, Каси? — попита той.

— Жива е — отвърнах аз.

— Тя го е глътнала! — възкликна Бен, човекът с идеите. — Не си го открила, защото е в стомаха й!

— Тези проследяващи устройства са с големината на оризово зърно — напомних му аз. — Защо ще я боли гърлото от това, че го е глътнала?

— Не казвам, че имплантът е наранил гърлото й. Гърлото й няма нищо общо с това.

— Тогава защо си толкова разтревожен от това, че я боли гърлото?

— Ето какво ме тревожи, Съливан — той с труд се опитваше да остане спокоен, защото очевидно поне един от нас трябваше да запази спокойствие. — Появата й просто така, от нищото, може да означава много неща, но нито едно от тях не може да е добро. Всъщност може да е единствено нещо лошо. Нещо много лошо, дето се влошава от факта, че не знаем причината, заради която тя е била изпратена тук.

— Дето се влошава?

— Ха-ха. Глупавият спортист, който не може да говори правилен английски. Кълна се, че следващият, дето се опита да поправи граматиката ми, ще получи юмрук в лицето.

Въздъхнах. Яростта започваше да ме напуска и ме остави празна и обезкървена като кукла с човешка форма.

Бен дълго гледа Меган.

— Трябва да я събудим — реши той.

В този момент в стаята влязоха Дъмбо и Кекса.

— Не ми казвай — обърна се Бен към Кекса, който, разбира се, и без това нямаше да му отвърне. — Не сте открили нещо.

— Нищо — поправи го Дъмбо.

Бен не го удари в лицето. Вместо това протегна ръка.

— Дай ми манерката си.

Разви капачката и наклони манерката над челото на Меган. Една капка вода увисна на ръба и се задържа там сякаш цяла вечност.

Преди вечността да свърши, един дрезгав глас се обади зад гърбовете ни.

— На ваше място не бих правил това.

Ивън Уокър се беше събудил.