Рик Янси
Безкрайното море (34)

33.

Очите му се отвориха. Когато си припомних как описвах топлият им цвят на разтопен шоколад, нещо в мен изстена. Защо той караше коленете ми да омекват така? Аз не бях такава. Защо му позволих да ме целува, прегръща и въобще да ме следва като малко изоставено и изгубено извънземно кученце? Кой беше този човек? От каква изкривена версия на реалността се беше транспортирал в моята изкривена версия на реалността? Нищо от това не пасваше и в него нямаше смисъл. Може би неговото влюбване в мен беше все едно да се влюби в хлебарка, но на какво да оприлича моята реакция към него? Как се нарича това?

— Ако не умираше и така нататък, щях да ти кажа да вървиш по дяволите.

— Не умирам, Каси.

Потрепващи клепачи. Потно лице. Немощен глас.

— Добре, тогава върви по дяволите. Ти ме изостави, Ивън. В мрака, просто така, и след това взриви земята под краката ми. Можеше да убиеш всички ни. Изостави ме точно когато…

— Върнах се.

Той протегна ръка.

— Не ме докосвай.

Не ми прилагай от тия твои вулкански номера за сливане на умовете.

— Изпълних обещанието си — прошепна той.

Виж ти какво саркастично завръщане получих. В началото точно обещанието беше онова, което ме доведе при него. Отново ме порази това, колко странно беше наистина, че сега той се бе оказал в положението, в която аз бях преди. Неговото обещание срещу моето. Моят куршум срещу неговия. Чак до това, че се беше наложило да се събличаме един друг, защото нямахме избор. Да се придържаме към благоприличието във времето на Другите беше все едно да принесеш в жертва коза, за да завали дъжд.

— За малко да те застрелят в главата, глупако — срязах го аз. — Не ти ли хрумна просто да изкрещиш по стълбите „Хей, това съм аз! Не стреляйте!“.

— Беше твърде рисковано — поклати глава той.

— О, да. Много по-рисковано, отколкото да рискуваш да ти отнесат главата. Къде е Малката? Къде е Кекса?

Той отново поклати глава. Кой?

— Малкото момиче, което тръгна по магистралата и едрото момче, което тръгна след нея. Трябва да си ги видял.

Сега вече той кимна.

— На север.

— Е, аз знам в коя посока са тръгнали…

— Не тръгвайте след тях.

Това ме накара да спра.

— Какво искаш да кажеш?

— Не е безопасно.

— Никъде не е безопасно, Ивън.

Очите му се обърнаха нагоре. Щеше да припадне всеки момент.

— Там е Грейс.

— Какво искаш да кажеш? Грейс? Като в онзи госпъл^[1] ли или какво?

Какво означаваше това „там е Грейс“?

— Грейс — прошепна той и след това припадна.