Рик Янси
Безкрайното море (33)

32.

Вдигнах автомата на Дъмбо и го набутах в ръцете му.

— Сега сме слепи — казах му аз. — Стълбището, двата прозореца на коридора, стаите от източната страна, онези от запад, не спирай да се движиш и си дръж очите отворени. Аз ще остана тук с алфа-мъжкарите и ще се опитам да ги удържа да не се избият един друг.

Дъмбо кимна, сякаш ме разбираше, но не помръдна. Сложих ръце на раменете му и го погледнах в очите, които постоянно се местеха насам-натам.

— Действай, Дъмбо. Разбра ли? Действай!

Той поклати глава нагоре-надолу, сякаш беше човешка кутийка бонбони PEZ, след което излезе от стаята с прегърбени рамене. Да излезе от тук беше последното нещо, което би искал да стори, но всички ние отдавна вече бяхме достигнали тази точка — да правим онова, което най-малко бихме искали да направим.

Зад мен Бен изръмжа.

— Защо не го застреля в главата? Защо в коляното?

— Защото така би се случило в един идеален свят — промърморих аз.

Седнах до Ивън. Виждах очите му да потрепват зад клепачите. Той беше мъртъв. Аз се бях сбогувала с него. Сега беше жив и аз може би нямаше да успея да му кажа „здравей“. Ние сме само на шест километра от „Кемп Хейвън“, Ивън. Защо ти отне толкова дълго време?

— Не можем да останем тук — заяви Бен. — Идеята да изпратим Катализатора на разузнаване беше лоша. Знаех, че не трябва да се разделяме. Утре сутринта си тръгваме оттук.

— И как ще го направим? — попитах аз. — Ти си ранен. Ивън е…

— Той не е важен — прекъсна ме Бен. — Е, предполагам, че за теб е…

— Той е причината сега да си жив, а ти се държиш като кучка, Периш.

— Не се държа така.

— Напротив, правиш го. Все едно си участничка в конкурс за красота.

Сами се засмя. Не мисля, че бях чувала брат ми да се смее, откакто майка ни умря. Това ме стресна — все едно да видиш езеро насред пустинята.

— Каси те нарече „кучка“. — Сам информира Бен, в случай че го беше пропуснал.

Бен не му обърна внимание.

— Чакахме го тук, а сега сме като в капан заради него. Прави каквото искаш, Съливан. На сутринта се махам от тук.

— Аз също! — обади се Самс.

Бен се изправи, облегна се на леглото за момент, за да си поеме въздух, след това закуцука към вратата. Сам тръгна след него и аз не се опитах да спра нито единия от двамата. Какъв беше смисълът? Бен открехна вратата и тихо предупреди Дъмбо да не стреля, защото той излиза, за да му помогне. След това двамата с Ивън останахме сами.

Седнах на леглото, от което Бен току-що беше станал. Беше все още топло от тялото му. Сграбчих мечето на Сами и го сложих в скута си.

— Чуваш ли ме? — попитах Ивън, не мечето. — Предполагам, че сега сме квит, а? Ти ме застреля в коляното и аз те застрелях в коляното. Видя голия ми задник и аз видях твоя. Моли се за мен и аз…

Стаята заплува пред очите ми. Взех Мечо и ударих Ивън по гърдите с него.

— И какво е това глупаво яке, което носиш? „Умниците“? Точно така, право в целта — ударих го отново. — Умник! — и отново. — Умник! — и отново. — И сега ще се погрижиш за мен, така ли? Така ли?

Устните му помръднаха и от тях бавно, като въздух, излизащ от спукана гума, се отрони една дума:

— Еднодневка.