Рик Янси
Безкрайното море (31)

30.

Момчето спря да говори в лятото на чумата.

Баща му беше изчезнал. Запасът им от свещи свършваше и една сутрин той излезе, за да намери още. Не се върна никога повече.

Майка му беше болна. Болеше я главата. Болеше я цялото тяло. Казваше му, че дори зъбите я болят. През нощта беше най-зле. Температурата й се покачваше. Стомахът й не задържаше никаква храна. На следващата сутрин се чувстваше по-добре. Казваше, че може и да се оправи. Отказа да отиде в болницата. Бяха чували истории, ужасяващи истории — за болниците, клиниките за приходящи и спешните отделения. Едно по едно семействата напускаха квартала. Положението с грабежите ставаше все по-лошо, а нощем по улиците бродеха банди. Мъжът, който живееше две врати по-надолу, беше убит, застрелян в главата, затова че беше отказал да даде от водата за пиене на своето семейство. Понякога в квартала идваше някой непознат, който разказваше истории за земетресения и стени от вода, високи тридесет метра, които били залели земята на изток чак до Лас Вегас. Мъртвите били хиляди. Милиони.

Когато майка му стана твърде слаба, за да става от леглото, се наложи той да се грижи за бебето. Наричаха го бебе, но всъщност беше почти на три. Майка му му каза да не доближава момчето до нея, защото ще се разболее. Бебето не изискваше кой знае какви грижи. Спеше много. Играеше си съвсем малко. Беше дребно хлапе и още не разбираше. Понякога питаше къде е баща им или какво става с майка им. Повечето време питаше за храна.

Храната им беше на привършване. Но майка му не му позволяваше да излезе навън. Било твърде опасно. Щял да се изгуби. Да го отвлекат. Или да го застрелят. Той спореше с нея. Беше на осем и едър за възрастта си. В училище бе обект на подигравки и жестоки обиди, откакто беше станал на шест. Беше силен. Можеше да се оправи сам. Но тя не му позволяваше да излезе. Казваше му, че и без това не задържа никаква храна, а той можел да поотслабне малко. Не искаше да го обиди, просто се опитваше да се пошегува. Обаче той не смяташе това за забавно.

Накрая им остана само една консерва кондензирана супа и опаковка стари соленки. Той подгря супата в камината, над огъня, който поддържаше с парчета строшени мебели и старите ловни списания на баща си. Бебето изяде всичките соленки, но каза, че не иска супа. Искаше макарони със сирене. Нямаме макарони и сирене. Имаме супа и соленки и това е всичко. Бебето се разрева и започна да се тръшка на пода пред камината, пищейки за макарони със сирене.

Той отнесе една паница със супа на майка си. Треската й беше лоша. Предишната нощ беше започнала да повръща от ония черни съсиреци, които бяха части от стомаха й, смесени с кръв, макар че тогава той още не знаеше какво представляват. Тя го наблюдаваше как влиза в стаята с мъртви, безизразни очи — втренченият поглед на Червената смърт.

Какво си мислиш, че правиш? Не мога да ям това? Махни го оттук.

Той изнесе супата и я изяде прав над мивката в кухнята, докато по-малкият му брат продължаваше да се търкаля на пода и да пищи, а майка му потъваше все по-дълбоко в безразличието, докато вирусът се разпространяваше в мозъка й. В последните си часове майка му щеше да изчезне. Нейната личност, спомените й, онова, което беше — те щяха да се предадат преди тялото й. Той изяде хладката супа и след това облиза паницата. На сутринта щеше да се наложи да излезе. Нямаше повече храна. Щеше да каже на по-малкия си брат да стои вътре каквото и да се случи и нямаше да се прибира, преди да е открил нещо за ядене.

На следващата сутрин се измъкна навън. Погледна в изоставените бакалници и супермаркетите. Потърси в разграбените ресторанти и заведения за бързо хранене. Откри кофи за смет, които смърдяха на развалени продукти и претъпкани пликове за боклук, където преди него бяха ровили много други ръце. До късния следобед беше открил само едно парче храна, което ставаше за ядене — малко кексче с размера на дланта му, което все още беше в найлоновата си опаковка. Намери го под празен рафт в една бензиностанция. Ставаше късно, слънцето залязваше. Реши да се прибере у дома и да се върне на следващата сутрин. Може би имаше още скрити или изгубени кексчета и други видове храна и той трябваше да търси по-усилено.

Когато се прибра у дома, входната врата беше открехната. Той помнеше, че я беше затворил след себе си, затова разбра, че нещо не е наред. Изтича вътре. Повика бебето. Влизаше от стая в стая. Погледна под леглата, в килерите и в колите, които стояха студени и безполезни в гаража. Майка му го повика в стаята си. Попита го къде е бил и му каза, че бебето непрекъснато плачело за него. Той попита майка си къде е бебето, а тя сопнато го попита не го ли чува.

Но той не чуваше нищо.

Излезе отвън и извика бебето по име. Провери двора, отиде до къщата на съседите и потропа по вратата. Потропа по вратите на всички къщи на улицата. Никой не отговаряше. Или хората вътре бяха твърде уплашени, за да излязат, или бяха мъртви, или болни, или просто бяха заминали. Той извървя няколко пресечки в едната посока и след това в другата, като викаше името на брат си до прегракване. Една старица излезе залитайки на верандата си и му изкрещя да се маха — имаше оръжие. Той се прибра у дома.

Бебето беше изчезнало. Той реши да не казва на майка си. Какво можеше да стори тя? Не искаше тя да си мисли, че е постъпил лошо, като е излязъл. Трябваше да вземе братчето си със себе си, но си мислеше, че у дома за него ще е по-безопасно. Нали домът е най-безопасното място на Земята.

В онази нощ майка му го повика. Къде е бебето ми? Каза й, че бебето спи. Тази нощ беше най-лошата досега. Леглото беше пълно със смачкани, окървавени хартиени кърпички. Нощното шкафче беше отрупано с тях, както и целия под.

Доведи ми моето бебе.

То спи.

Искам да видя бебето си.

Може да го разболееш.

Тя го наруга. Каза му да върви по дяволите. Заплю го с кървава храчка. Той стоеше на вратата и нервно ровеше в джобовете си. Опаковката на кекса изшумоля — найлонът беше повреден от топлината.

Къде беше?

Търсих храна.

Тя се задави:

Не казвай тази дума!

Гледаше го с яркочервените си кръвясали очи.

Защо търсиш храна? Нямаме нужда от никаква храна. Ти си най-противната буца свинска мас, която някога съм виждала. Можеш да изкараш до зимата само със сланината от корема си.

Той не отвърна нищо. Знаеше, че през устата на майка му говореше чумата, а не тя самата. Майка му го обичаше. Когато тормозът в училището стана нетърпим, тя отиде при директора и каза, че ще заведе дело, ако това не спре.

Какъв е този шум? Какъв е този ужасен шум?

Отвърна, че не чува нищо. Тя много се ядоса. Започна да ругае отново и кървавата й слюнка опръска таблата на леглото.

Идва от теб. С какво си играеш там, в джоба си?

Нищо не можеше да направи. Трябваше да й го покаже. Извади кекса и тя му закрещя да го прибере и никога повече да не го вади. Каза му, че не е никак чудно, че е толкова дебел и че по-малкият му брат умира от глад, докато той се тъпче със сладкиши и бонбони, след като е изял всички макарони със сирене. Що за чудовище би изяло всичките макарони със сирене на по-малкото си братче?

Той се опита да се защити. Но всеки път, когато понечеше да заговори, тя му крещеше да млъкне, да млъкне, ДА МЛЪКНЕ! Казваше, че от гласа му започвало да й се повръща. Той я беше разболял! Той го беше направил! Беше направил нещо с мъжа й и с по-малкото си братче, беше я разболял, отровил — продължаваше да я трови.

И всеки път, когато той се опитваше да заговори, тя му крещеше. Млъкни, млъкни, МЛЪКНИ!

Тя умря два дни по-късно.

Той я уви в чист чаршаф и отнесе тялото й в задния двор. Поля го с течността, с която баща му разпалваше дървените въглища и го запали. Изгори тялото на майка си и всичките й завивки. Изчака още една седмица дали по-малкият му брат няма да се прибере, но това така и не стана. Търси го — търсеше и храна. Намери храна, но не и брат си. Спря да го вика. Изобщо спря да говори. Млъкна.

Шест седмици по-късно той вървеше по магистрала, осеяна със спрели коли и останки от коли, камиони и мотоциклети, когато съзря в далечината черен дим, а след няколко минути и източника на дима — жълт, училищен автобус, пълен с деца.

В автобуса имаше няколко войници, които го питаха за името му, откъде е и на колко години е. По-късно той си спомни как през цялото време нервно ровичкаше в джобовете си, където продължаваше да стои старото парче кекс, което все още беше в опаковката си.

Свинска мас. Ще изкараш до зимата само със сланините на корема си.

Какво има, хлапе? Не можеш ли да говориш?

Строевият му сержант беше чул историята за това как дошъл в лагера само с дрехите на гърба си и парче кекс в джоба. Преди да чуе тази история, сержантът го наричаше Дебелака. След като я чу, го прекръсти на Кекса^[1].

Харесваш ми, Кекс. Харесва ми това, че си роден стрелец. Обзалагам се, че си изскочил от майка си с пистолет в едната ръка и поничка в другата. Харесва ми това, че изглеждаш като Елмър Фъд^[2] и имаш проклетото сърце на Муфаса^[3]. А най-много ми харесва това, че не говориш. Никой не знае откъде си, къде си бил, какво мислиш и как се чувстваш. По дяволите, аз поне не знам, а и не ми пука, нито пък на тебе трябва да ти пука. Ти си ням и хладнокръвен убиец от сърцето на мрака, чието сърце също е пълно с мрак, нали така, редник Кекс?

Не беше така.

Още не.