Рик Янси
Безкрайното море (26)

25.

По-късно в онази вечер, когато се срещнаха, Ивън и Грейс вървяха по главната алея. Те се провираха през тълпата под светлините, които прогонваха мрака. Минаха покрай сергиите за мятане на пръстени, целене на балони със стрелички и хвърляне по кошове. От монтираните върху осветителните стълбове високоговорители гърмеше музика. На фона й, като подводно течение се носеше глъчката на хиляди разговори. Движението на тълпата също наподобяваше река, която се забързваше и въртеше на някои места, а на други се движеше мудно. Ивън и Грейс бяха високи и гъвкави, изглеждаха поразително добре и привличаха вниманието на минувачите, което ги караше да се чувстват неудобно. Той никога не беше харесвал тълпите и предпочиташе усамотението на горите и полята на семейната си ферма — увлечение, което щеше да му послужи добре, когато настъпеше времето на пречистването.

Времето. Над тях звездите се въртяха подобно на точките светлина върху виенското колело, което се извисяваше над панаира, макар че движението им беше твърде бавно, за да го забележи човешкото око. Те бяха стрелките на вселенския часовник, който отмерваше оставащото време от началото насам, а лицата на минувачите, както самите звезди, отбелязваха това време и бяха негови пленници. Ивън и Грейс не бяха такива. Те бяха победили онова, което не можеше да бъде победено и бяха отрекли онова, което не можеше да бъде отречено. Последната звезда щеше да умре и самата Вселена също, но те щяха да продължават и да продължават.

— За какво мислиш? — беше го попитала тя.

— „Духът, който съм му дал, не ще владее вечно в човека, в блуждаенето си той е плът“.^[1]

— Какво? — тя се усмихваше.

— Това е от Библията.

Тя премести тигъра в другата си ръка, така че да може да хване неговата.

— Не бъди толкова ужасен. Нощта е прекрасна и ние повече няма да се видим, докато всичко не свърши. Проблемът ти е, че не знаеш как да живееш за мига.

Тя го издърпа встрани от голямата тълпа към сенките между две палатки, където го целуна, като притисна тялото си плътно към неговото и нещо вътре в него се разтвори. Тя влезе в него и ужасната самота, която той изпитваше, откакто се беше пробудил, утихна.

Грейс се отдръпна. Страните й бяха поруменели и очите й горяха с блед пламък.

— Понякога мисля за него. За първото убийство. Как ли ще се почувствам.

— И аз мисля за това — кимна той. — Но най-вече мисля за последното убийство.