Рик Янси
Безкрайното море (24)

23.

На здрачаване включиха светлините на виенското колело, усилиха досега тихата музика и тълпата на централната алея стана по-голяма. Навсякъде се виждаха къси панталонки и джапанки, миришеше на слънцезащитен крем с аромат на кокос и беше пълно с мъже с шапки „Джон Диър“^[1] и покрити с мазоли ръце, които вървяха с клатеща се походка, а портфейлите, закачени на коланите им, издуваха задните им джобове. Той остави Вал при майка им, след което се отправи към виенското колело, където зачака нервно Грейс. Тя се появи сред тълпата. Държеше голяма плюшена играчка — бял бенгалски тигър, чиито пластмасови сини очи бяха само малко по-тъмни от нейните.

— Аз съм Ивън — представи се той.

— А аз Грейс.

Те наблюдаваха гигантското виенско колело, което се въртеше на фона на пурпурното небе.

— Мислиш ли, че това ще ни липсва, когато вече го няма? — попита той.

— На мен няма — тя сбърчи нос. — Миризмата им е ужасна. Не мога да свикна с нея.

— Ти си първата, която срещам, откакто…

— Аз също — кимна тя. — Мислиш ли, че това е случайно?

— Не.

— Днес нямаше да идвам, но сутринта, когато се събудих, чух тих глас: „Върви“. Ти чуваш ли го?

— Да — кимна той.

— Добре — тя изглеждаше облекчена. — От три години се чудех дали не съм луда.

— Не си.

— Ти не се ли чудеше?

— Вече не.

— Искаш ли да се разходим — дяволито се усмихна тя.

Скитаха из опустелия панаир и седнаха на пейките. Появиха се първите звезди. Нощта беше топла. Въздухът влажен. Грейс носеше шорти и бяла блуза с дантелена яка. Докато седеше до нея, Ивън усещаше мириса на женско биле.

— Това е — каза той и кимна към празното оградено пространство от утъпкани дървени стърготини и тор.

— Какво?

— Бъдещето.

Тя се засмя, сякаш той се беше пошегувал.

— Светът свършва. Светът свършва и започва отново. Винаги е било така.

— Никога ли не си се страхувала от онова, което предстои? Никога?

— Никога.

В скута й стоеше плюшеният тигър. Очите й сякаш променяха цвета си в зависимост от цвета на онова, което гледа в момента. Сега тя гледаше нагоре към смрачаващото се небе и очите й бяха бездънно черни.

Разговаряха няколко минути на родния си език, но беше трудно и бързо се отказаха. Твърде много думи бяха непроизносими. Той забеляза, че след това Грейс беше много по-спокойна и осъзна, че не бъдещето беше онова, което я плашеше, а миналото — фактът, че тя се страхуваше от съществото в тялото си беше плод на разстроения ум на едно младо човешко момиче. Срещата й с Ивън беше потвърдила съществуването й.

— Не си сама — каза й той.

Погледна надолу и откри, че ръката й е в неговата. Едната й ръка за него, другата за тигъра.

— Това беше по-лошата част — съгласи се тя, — да чувстваш, че си единственият човек във вселената. Че всичко е тук — тя докосна гърдите си — и никъде другаде.

Години по-късно той прочете нещо подобно в дневника на друго шестнадесетгодишно момиче — онова, което беше намерил и изгубил и след това намерил и изгубил отново.

Не е изключено да съм последното човешко същество на Земята.