Рик Янси
Безкрайното море (2)

1.

Светът е часовник, който се върти на обратно.

Чувам го в ледените пръсти на вятъра, които драскат по прозореца. Усещам мириса му в плесенясалия килим и гниещите тапети на стария хотел. Чувствам го в повдигането на гърдите на Малката, докато спи. Туптенето на сърцето й, ритъмът на дишането й, което затопля ледения въздух — те са часовникът, чиято пружина се развива.

В другия край на стаята Каси Съливан стои на пост край прозореца. Лунната светлина се процежда през малката цепнатина в завесите зад нея и осветява струйките пара от замръзналия й дъх, които бликат от устата й. По-малкият й брат спи в най-близкото до нея легло — малка топка под купчината завивки. Главата й се върти като някакво махало, докато погледът й се мести между прозореца и леглото. Въртенето на главата й, ритъмът на дишането й, както и това на Фъстъка, на Малката и моето собствено — всичко това отбелязва времето на развиващата се часовникова пружина.

Измъквам се от леглото. Малката простенва насън и се заравя по-дълбоко под завивките. Студът се процежда надолу и стяга гърдите ми, макар че съм напълно облечена, с изключение на ботушите и анорака, които вземам от долния край на леглото. Съливан ме наблюдава, докато навличам ботушите си, и после, когато отивам до килера за раницата и пушката. Присъединявам се към нея до прозореца. Имам чувството, че трябва да кажа нещо, преди да изляза. Може да не се видим повече.

— Разделяме се, значи — казва тя. Хубавата й кожа проблясва под млечнобялата светлина, а луничките върху носа и страните й сякаш се носят във въздуха.

— Аха — намествам автомата върху рамото си.

— Знаеш ли, за Дъмбо ми е ясно — заради големите уши. А Фъстъка, защото Сам е толкова малък. За Малката също разбирам. Виж, това за Зомби не ми е много ясно — Бен не ще да ми каже откъде идва. Предполагам, че прякорът на Кекса има нещо общо с това, че той е нисък и дундест. Но защо Катализатора?

Усещам накъде бие. Като изключим Зомби и братчето й, тя вече няма доверие на никого. Име като Катализатора събужда параноята й.

— Аз съм човек.

— Аха — тя поглежда през цепнатината между завесите към паркинга два етажа по-долу, покрит с проблясващ лед. — Така ми каза и един друг човек. И като пълна глупачка, аз му повярвах.

— Не си била чак такава глупачка, като се имат предвид обстоятелствата.

— Не се преструвай, Катализатор — сопва се тя. — Знам, че не ми вярваш за Ивън.

— На теб вярвам. Неговата история обаче не се връзва.

Отправям се към вратата, преди тя да се е нахвърлила отгоре ми. По-добре човек да не предизвиква Каси Съливан по темата за Ивън Уокър. Не я виня за това. Ивън е нейният малък клон над пропастта, в който се е вкопчила, и това, че вече го няма, само я кара още по-здраво да се вкопчва в него.

Малката не издава никакъв звук, но усещам погледа й върху себе си — знам, че е будна. Връщам се при леглото.

— Вземи ме с теб — прошепва тя.

Поклащам глава. Говорили сме за това стотици пъти.

— Няма да отсъствам дълго. Само два дни.

— Обещаваш ли?

Няма начин, Малката. Обещанията са единствената останала разменна монета. Трябва да бъдат използвани разумно. Долната й устна потреперва, в очите й има влага.

— Хей — меко й казвам аз. — Какво ти казах за това, войнико? — възпирам желанието си да я докосна. — Кое е най-важното нещо?

— Да не се оставяме на лошите мисли — послушно отвръща тя.

— Защото лошите мисли правят какво?

— Правят ни мекушави.

— А какво става, когато сме мекушави?

— Умираме.

— А искаме ли да умрем?

— Още не — поклаща глава тя.

Докосвам лицето й. Бузите й са студени, покрити с горещи сълзи. Още не. Според часовника, който отмерва изтичащото време на човечеството, това малко момиче вероятно е достигнало средната си възраст. Двете със Съливан сме стари. А Зомби? Той е направо изкопаемо.

— Започнах да си мисля, че си променила решението си — казва Зомби и в тъмните му очи сякаш проблясва присмех, но може и да е от треската.

Поклащам глава.

— Малката.

— Тя ще се оправи — той пуска в ход убийствената си усмивка, за да ме успокои.

Зомби не може да оцени напълно колко безценни са обещанията, иначе нямаше да ги раздава така небрежно.

— Не за Малката се безпокоя. Изглеждаш ужасно, Зомби.

— Заради времето е. Действа ми ужасно — на устните му отново проблясва усмивка. — Някой ден все ще се усмихнеш на нещо, което кажа, редник Катализатор, и тогава светът ще се пречупи на две.

— Не съм готова да поема тази отговорност.

Той се засмива и аз сякаш чувам гъргоренето дълбоко в гърдите му.

— Ето вземи — той ми подава още една брошура за пещерите.

— Имам си вече — казвам му аз.

— Вземи и тази, в случай че я загубиш.

— Няма да я загубя, Зомби.

— Ще изпратя Кекса с теб — отбелязва той.

— Не, няма.

— Аз съм шефът и ще го направя.

— Кекса ти е нужен повече тук, отколкото на мен там, отвън.

Той кимва. Знаел е, че няма да се съглася, но не е могъл да се сдържи да направи още един последен опит.

— Може би трябва да се откажем — предлага той. — Искам да кажа, тук не е чак толкова зле. Има хиляди дървеници, няколкостотин плъха и две дузини трупове, но пък гледката е фантастична…

Той поглежда към брошурата в ръката си. Двадесет и три градуса през цялата година!

— Докато не ни затрупа снегът или температурите не паднат отново. Положението не може да продължава по този начин, Зомби. Вече се задържахме тук твърде дълго.

Не го разбирам. Водихме безкрайни спорове и сега той иска да продължи. Понякога се чудя на Зомби.

— Трябва да рискуваме и ти знаеш, че не можем да го направим слепешката — продължавам аз. — Има вероятност в тези пещери да се крият и други оцелели и те може да не са готови да постелят червен килим, за да ни посрещнат — особено, ако са се срещали с някои от заглушителите на Съливан.

— Или новобранци като нас — добавя той.

— Така че ще поогледам и ще се върна след два дни.

— Гледай да си изпълниш обещанието.

— Това не е обещание.

Няма какво повече да си кажем. Има още милион неща, за които трябва да поговорим. Това може да е последният път, когато се виждаме. Той също си го мисли, защото казва:

— Благодаря ти за това, че спаси живота ми.

— Вкарах куршум в ребрата ти и сега може да умреш.

Той поклаща глава. Очите му блестят от треската. Устните му са сиви. Защо са го нарекли Зомби? Беше като някаква зла поличба. Първия път, когато го видях, той правеше лицеви опори на двора върху кокалчетата на ръцете си. Лицето му беше изкривено от гняв и болка, върху асфалта под юмруците му се стичаше кръв.

„Кой е този?“ — попитах аз. „Името му е Зомби.“ Казаха ми, че се е борил с чумата и е оцелял, но аз не им повярвах. Никой не побеждава чумата. Чумата е като смъртното наказание. Над него се беше навел Резник, сержантът, който обучаваше новобранците, и крещеше колкото му глас държи, а Зомби, облечен в безформения син гащеризон, беше стигнал до точката, в която дори само още една опора изглежда невъзможна. Не знам защо се изненадах, когато той ми нареди да го застрелям, за да може да спази неизпълнимото обещание, което беше дал на Фъстъка. Когато гледаш смъртта в очите и тя мигне първа, нищо не изглежда вече невъзможно. Дори четенето на мисли.

— Знам какво мислиш — казва той.

— Не. Не знаеш.

— Чудиш се дали трябва да ме целунеш за сбогом.

— Защо го правиш? — питам аз. — Защо флиртуваш с мен?

Той свива рамене. Усмивката му е разкривена като тялото му, облегнато на гишето.

— Това е нещо нормално. Не ти ли липсват нормалните неща? — пита той и очите му се впиват дълбоко в моите, винаги търсещи нещо, така и не разбрах какво. — Нали се сещаш — крайпътните заведения за бързо хранене, филмите в събота вечер, сладоледените сандвичи и постоянното ровене в Туитър?

— Не използвах Туитър — поклатих глава аз.

— Фейсбук?

Започна леко да ми писва. Понякога ми е трудно да си представя как Зомби е оцелял чак досега. Да копнееш за нещата, които сме загубили, е същото като да се надяваш за неща, които никога няма да се случат. И двете са задънени улици, водещи до отчаянието.

— Това не е важно — отвръщам аз. — Нищо от това не е важно вече.

Смехът на Зомби се разнася дълбоко от гърдите му. Той стига с бълбукане до повърхността като парата на някой горещ извор и в следващия миг аз вече не съм ядосана. Знам, че той вкарва в действие чара си и въпреки че го осъзнавам, по някакъв начин той продължава да ми въздейства. Още една от причините, поради които намирам Зомби за малко изнервящ.

— Странно е — казва той, — как преди смятахме, че всичко това има значение. Знаеш ли какво наистина има значение? — той очаква отговора ми и аз имам усещането, че се готви да си направи майтап с мен, затова не казвам нищо. — Вторият звънец.

Пак ме прекара. Знам, че е замислил някаква манипулация, но се чувствам безпомощна да го спра.

— Вторият звънец?

— Най-обикновеният звук в света. И когато всичко това свърши, ще има отново последни звънци — той подчертава думите си, може би се безпокои, че не съм го разбрала. — Помисли си само! Как вторият звънец удря отново и всичко се завръща към нормалното. Хлапетата тичат за час, сядат отегчени на чиновете си и чакат последния звънец за деня, представяйки си какво ще правят тази нощ, този уикенд и през следващите петдесет години. И те като нас ще учат за природните бедствия, болестите и световните войни. Нали се сещаш, ще им казват „Когато дошли извънземните, загинали седем милиарда души.“ И тогава звънецът ще иззвъни и всички ще отидат да обядват и да се оплакват, че картофените кюфтета са недоизпечени. Ще казват нещо от сорта на: „Лелее, седем милиарда — това е много нещо. Тъжна работа. Ще ги изядеш ли всичките тия кюфтета?“ Това е нормално. Това има значение.

Значи, не е било шега:

— Недоизпечени картофени кюфтета?

— Добре де, ясно. Всичко това е безсмислено, а аз съм идиот.

Той се усмихва. Зъбите му изглеждат много бели сред мръсната му брада и сега се сещам за това, че говореше за целувки. Чудя се дали четината върху горната му устна ще гъделичка.

Отблъсквам тази мисъл. Обещанията са безценни, а целувката също е един вид обещание.