Рик Янси
Безкрайното море (19)

18.

Постът на Грейс беше в стара, едноетажна дървена къща край магистрала 68, намираща се точно в средата на определения й сектор за патрулиране от петнадесет квадратни километра. Като се изключи това, че беше заковала дъски върху счупените прозорци и беше поправила външните врати, тя беше оставила къщата, както я бе намерила. По стените имаше семейни портрети, вещи и сувенири, които бяха твърде големи за носене. Във всяка стая имаше потрошени мебели, отворени чекмеджета и хиляди частици от живота на обитателите, които грабителите бяха счели за безполезни. Грейс не си беше направила труда да разчисти бъркотията. Когато дойдеше пролетта и Петата вълна приключеше, тя вече нямаше да е тук.

Тя отнесе Ивън във втората спалня в задната част на къщата — детска стая с яркосини тапети и под, осеян с играчки и подвижен модел на слънчевата система, който висеше тъжно от тавана. Сложи го в едно от двойните легла. Детето беше издраскало инициалите си върху таблата: К.М. Кевин? Кайл? Малката стая миришеше на чума. Нямаше много светлина — Грейс беше заковала и този прозорец — но зрението на Ивън беше много по-остро от това на обикновено човешко същество и той можеше да види тъмните петна от кръв, опръскали сините стени по времето на нечии предсмъртни гърчове.

Тя излезе от стаята и се върна след няколко минути с още мехлем и превръзки. С бързи движения превърза изгарянията, сякаш имаше да върши нещо по-спешно другаде. Нито един от двама им не заговори, докато тя не го намаза.

— От какво имаш нужда? — попита Грейс. — Нещо за ядене? Баня?

— Дрехи.

— Това не е добра идея — поклати глава тя. — За изгарянията ще трябва седмица и още две, или може би три за глезена.

Нямам три седмици. И три дни са прекалено много.

За пръв път си помисли, че може да му се наложи да неутрализира Грейс.

— Извикай, ако имаш нужда от нещо — тя докосна бузата му. — Недей да стъпваш на тоя глезен. Трябва да ида да взема някои провизии — не очаквах компания.

— Колко дълго няма да те има?

— Не повече от два часа. Опитай се да поспиш.

— Имам нужда от оръжие.

— Ивън, на двеста километра оттук няма никой — усмихна се тя. — А, страхуваш се от саботьора.

— Така е — кимна той.

Тя сложи пистолета си в ръката му.

— Гледай да не застреляш мен.

Пръстите му се обвиха около дръжката.

— Няма.

— Първо ще почукам.

Той кимна отново.

— Това е добра идея.

Тя спря на вратата.

— Изгубихме безпилотните самолети, когато базата падна.

— Знам.

— Което означава, че и двамата сме в мрежата на сензорите. Ако нещо се случи с единия от нас, или с двама ни…

— Нима това вече има значение? Всичко почти свърши.

Грейс кимна замислено:

— Мислиш ли, че ще ни липсват?

— Човешките същества ли? — той се зачуди дали тя не се шегува.

Никога преди това не я беше чувал да го прави — шегите не бяха част от характера й.

— Не онези там, отвън — тя посочи към широкия свят отвъд стените, — а тези вътре в нас. — Ръката докосна гърдите й.

— Не може да ти липсва това, което не си спомняш — отвърна той.

— О, аз мисля, че ще запазя нейните спомени — възрази Грейс. — Тя беше щастливо малко момиче.

— Значи, нищо няма да ти липсва, нали?

Тя скръсти ръце на гърдите си. Уж беше тръгнала да излиза, а не го правеше. Защо не тръгваше?

— Няма да запазя всички — каза тя, като имаше предвид спомените. — Само хубавите.

— Това е, което ме безпокои от самото начало, Грейс — колкото по-дълго се правим на хора, толкова повече заприличваме на тях.

Тя го погледна въпросително и не каза нищо в продължение на един много дълъг и тягостен момент.

— Кой се прави на човек? — попита тя.