Рик Янси
Безкрайното море (17)

16.

Събуди се, изпитвайки болка.

Ослепяваща болка в главата, гърдите, ръцете и единия глезен. Кожата му гореше. Чувстваше се така, сякаш е бил потопен във вряща вода. Една птица беше кацнала върху клона на дървото над него. Беше гарван, който го наблюдаваше с царствено безразличие. Помисли си, че сега светът принадлежеше на гарваните. Останалите бяха натрапници, които нямаше да останат много дълго.

Между голите клони над главата му се виеше дим — лагерен огън. Носеше се и мирисът на месо, цвъртящо в тиган.

Той беше подпрян на едно дърво, увит в тежко, вълнено одеяло с навит зимен анорак за възглавница. Бавно повдигна главата си с няколко сантиметра и веднага осъзна, че каквото и да е движение е лоша идея.

В полезрението му се появи една висока жена, която след това изчезна за момент, докато подклаждаше огъня.

— Добро утро — гласът й беше нисък, весел и смътно познат.

Тя седна до него, придърпа колене към гърдите си и обви дългите си ръце около краката си. Лицето й също му беше познато. Беше руса, кожата й беше хубава, имаше скандинавски черти, като викингска принцеса.

— Познавам те — прошепна той.

Гърлото му гореше. Тя притисна гърлото на манерката си към изранените му устни и той пи дълго.

— Това е добре — отвърна тя. — Снощи говореше несвързано. Тревожех се дали не е по-сериозно от мозъчно сътресение.

Тя се изправи и отново изчезна от полезрението му. Когато се върна, държеше тиган. Седна до него и сложи тигана на земята между двамата. Започна да го изучава със същото високомерно безразличие като гарвана.

— Не съм гладен — каза той.

— Трябва да се храниш — тонът й не беше умолителен, тя просто отбелязваше един факт. — Прясно заешко. Направих варено.

— Колко зле е?

— Не е зле. Аз съм добра готвачка.

Той поклати глава и се насили да се усмихне. Тя знаеше какво има предвид.

— Доста е зле — отвърна тя. — Шестнадесет счупени кости, фрактура на черепа, изгаряния втора степен по по-голямата част от тялото ти. Без косата обаче. Косата ти все още е на мястото си. Това е добрата новина.

Жената потопи лъжицата във вареното, след което я доближи до устните си, духна леко и бавно облиза края й с език.

— Какви са лошите новини? — попита той.

— Глезенът ти е счупен доста зле. Това ще отнеме известно време. Останалото… — тя сви рамене, сръбна от бульона и присви устни. — Трябва му сол.

Той я наблюдаваше как рови в раницата си и търси солта.

— Грейс — тихо промълви той. — Името ти е Грейс.

— Едно от имената ми — съгласи се жената, след което каза истинското си име — онова, което носеше от десет хиляди години. — Ако трябва да съм честна, Грейс ми харесва повече. Толкова по-лесно е за произнасяне!

Тя разбърка супата с лъжицата. Предложи му да я опита. Устните му се стегнаха. Мисълта за храна… Тя сви рамене и сръбна отново.

— Мислех си, че са останки от експлозията — продължи Грейс. — Никога не съм очаквала да открия една от евакуационните капсули, или пък теб вътре в нея. Какво се случи със системата за насочване? Ти ли я изключи?

Той внимателно обмисли отговора си, преди да отвърне.

— Повреда.

— Повреда?

— Повреда — потвърди той с по-силен глас.

Гърлото му гореше. Тя задържа манерката вместо него, докато той отпиваше от нея.

— Не пий твърде много — предупреди го тя. — Ще ти стане лошо.

По брадичката му се стичаше вода. Тя я избърса вместо него.

— Базата беше компрометирана — каза той.

— Как? — тя изглеждаше изненадана.

— Не съм сигурен — поклати глава той.

— Защо ти си бил вътре? Това е любопитното.

— Последвах някого.

Не вървеше добре. За човек, целият живот на когото беше лъжа, лъгането не му се удаваше особено много. Той знаеше, че Грейс няма да се поколебае да ликвидира сегашното му тяло, ако заподозреше, че той беше причината за това „компрометиране“. Всички те разбираха риска от това, че „обличаха“ съзнанието си в човешка обвивка. Споделянето на тяло с човешка психика носеше със себе си опасността от възприемането на човешките пороци — както и на човешките добродетели. А онова, което беше много по-опасно от алчността, похотта, завистта или каквото и да било друго, беше любовта.

— Ти… си последвал някого? Човек?

— Нямах избор — това поне беше истина.

— Базата е била компрометирана от човек? — тя смаяно поклати глава. — И ти си прекратил патрулирането си, за да го спреш.

Той затвори очи. Може би тя щеше да си помисли, че е припаднал. Миризмата на вареното караше стомахът му да се преобръща.

— Много любопитно — отбеляза Грейс. — Винаги е съществувал риск от компрометиране на центъра за обработка, но отвътре. Как би могло човешко същество от твоя сектор да знае нещо за прочистването?

Нямаше да му свърши работа да се прави на ударен. Той отвори очи. Гарванът не беше помръднал. Птицата го гледаше втренчено и той си спомни совата върху перваза, малкото момче в леглото и страха.

— Не съм сигурен, че е знаела.

— Тя?

— Да. Беше… женска.

— Касиопея.

Той не можа да се сдържи и рязко извърна поглед към нея.

— Откъде…?

— През последните три дни често чувам това име.

— Три дни?

Пулсът му се ускори. Трябваше да я попита. Но как да го направи? Въпросите можеха да я направят още по-подозрителна, отколкото вече беше. Беше глупаво да я пита. Затова каза:

— Мисля, че тя може да е успяла да се измъкне.

— Е, ако го е направила, съм сигурна, че ще я открием — усмихна се Грейс.

Той бавно издиша. Грейс не би имала причина да лъже. Ако беше открила Каси, щеше вече да я е убила и нямаше да го премълчи. Макар това, че Грейс не я беше намерила, да не беше доказателство, че Каси е жива — тя все пак можеше и да не е оцеляла.

Грейс бръкна в раницата си и извади шишенце с крем.

— За изгарянията — обясни тя.

Тя внимателно повдигна одеялото, излагайки голото му тяло на ледения въздух. Над главите им гарванът наклони лъскавата си черна глава и продължи да ги наблюдава.

Кремът беше студен. Ръцете й — топли. Грейс го беше измъкнала от огъня, той бе измъкнал Каси от леда. Беше я пренесъл през люлеещото се бяло море, към старата ферма, където беше свалил дрехите й и бе потопил замръзналото й тяло в топла вода. Както покритите с мехлем ръце на Грейс се плъзгаха по тялото му, така и неговите пръсти се бяха плъзгали по покритата със скреж гъста коса на Каси.

Бяха извадили куршума, докато тя лежеше във водата, оцветена в розово от кръвта й. Куршумът, предназначен за сърцето й. Неговият куршум. И след като я извади от водата и превърза раната й, той я отнесе до леглото на сестра си, извръщайки очи, докато я обличаше в роклята на сестра си. Каси щеше да се почувства унижена, когато разбереше, че я е видял без дрехи.

Очите на Грейс бяха вперени в него. Както неговите очи бяха вперени в плюшеното мече върху възглавницата. Той беше дръпнал завивките до брадичката на Каси. Грейс придърпа одеялото под неговата.

„Ще живееш“ — беше казал той на Каси. Бе по-скоро молитва, отколкото обещание.

— Ще живееш — каза му Грейс.

„Трябва да живееш“ — беше казал на Каси.

— Трябва да живея — отвърна на Грейс.

Начинът, по който тя наклони глава, докато го гледаше, му заприлича на гарвана на дървото и на совата върху перваза.

— Всички ние трябва да живеем — бавно кимна Грейс. — Затова дойдохме.

Тя се наведе напред и нежно го целуна по бузата. Горещ дъх, хладни устни и слабият мирис на дим от горящо дърво. Устните й се плъзнаха от бузата му към устата. Той извърна глава.

— Откъде знаеш името й? — прошепна тя в ухото му. — Касиопея. Откъде познаваш Касиопея?

— Открих лагера й. Изоставен. Тя си е водила дневник…

— Аха. И така си разбрал, че планира да проникне в базата.

— Да.

— Е, значи, тогава всичко се връзва идеално. В дневника си казваше ли защо смята да проникне в базата?

— Брат й… отвели са го в „Райт-Патерсън“… от някакъв лагер за бежанци… тя е избягала…

— Това е забележително. След това е преодоляла защитите и е разрушила целия команден център. Това дори е още по-забележително. Граничи с невероятното.

Тя взе тигана, изхвърли съдържанието му в храстите и се изправи на крака. Застана пред него като някакъв рус, висок метър и осемдесет, колос. Страните й бяха поруменели, може би от студа, а може би от целувката.

— Почини си — каза му тя. — Вече си достатъчно добре, за да вървиш. Тази нощ тръгваме.

— Къде отиваме? — попита Ивън Уокър.

— На моето място — усмихна се тя.