Рик Янси
Безкрайното море (15)

14.

Пристъпих във фоайето — нашият миниатюрен прекрасен, нов свят.

Натрошено стъкло. В ъглите бяха натрупани купчини боклуци, като есенни листа, навети там от вятъра, мъртви буболечки, обърнати по гръб със свити крака. Хапещ студ. Беше толкова тихо, че единственият звук, който чувах, бе този на собствения ми дъх — след като Грохотът изчезна, настъпи Тишината.

Нямаше следа от Бен. Нещо се беше случило с него между втория етаж и стълбището. И то не беше хубаво. Полека се отправих към вратата на стълбището, борейки се с инстинкта да завлека задника си обратно при Сам, преди и той да е изчезнал като Бен, Дъмбо, Кекса, Малката и като 99,9 процента от всички на Земята.

Под обувките ми хрущяха остатъци. Студеният въздух изгаряше лицето и ръцете ми. Пръстите ми бяха вкопчени в автомата и очите ми почти не мигаха под слабата звездна светлина, която ми изглеждаше ослепително ярка след пълния мрак на асансьора.

Бавно. Бавно. Без грешки.

Вратата към стълбището. Държах металната дръжка в продължение на цели тридесетина секунди, с ухо, притиснато към дървото, но всичко, което чух, беше туптенето на собственото ми сърце. Бавно натиснах дръжката надолу и открехнах вратата точно толкова, че да мога да надникна през нея. Беше съвсем тъмно. Не се чуваше никакъв звук. По дяволите, Периш. Къде си, дявол да те вземе.

Нямаше къде да отида, освен нагоре. Плъзнах се по стълбището. Вратата зад гърба ми изщрака и се затвори. Отново ме обгърна мрак, но този път бях твърдо решена да го държа отвън, където му беше мястото.

В застоялия въздух беше увиснала натрапчивата миризма на смърт. Реших, че е от някой плъх. Или миеща мечка, или някакъв друг вид горско животно, което се е оказало в капан тук. Обувката ми стъпи върху нещо меко. Разнесе се хрущенето на малки кости. Остъргах лепкавите остатъци от ръба на едно стъпало — не исках да се подхлъзна, да се отърколя до дъното, да си счупя врата и да лежа безпомощно в очакване неизвестният да ме открие и да ми пусне куршум в мозъка. Това нямаше да е добре.

Стигнах до малката площадка — още един ред стъпала, поеми си дълбоко дъх, почти стигна — и тогава отекна изстрел, последван от още един, а после и трети, след което се чу цяла поредица от изстрели, докато онзи, който стреляше, не изпразни пълнителя. Втурнах се нагоре по оставащите стълби, блъснах вратата и се затичах по коридора към стаята, чиято врата вече липсваше — стаята, в която беше малкото ми братче. Върхът на обувката ми се закачи в нещо меко, което не бях забелязала, докато тичах като обезумяла към Сам. Полетях във въздуха и се приземих с такава сила върху тънкия килим, че челюстта ми направо изпука. Скочих обратно на крака, хвърлих поглед назад и видях Бен Периш да лежи безжизнено с разперени ръце, докато върху противния му, жълт суитшърт се процеждаше влажно, тъмно петно от кръв. Тогава Сам изкрещя и аз помислих „не съм закъсняла, не съм закъсняла“ и „идвам, копеле мръсно, идвам“. В стаята една тъмна сянка се беше надвесила над дребната фигурка, чийто пръст безпомощно дърпаше спусъка на вече празния пистолет.

Стрелях. Сянката се завъртя към мен, след това се наклони напред, опитвайки се да ме сграбчи.

Стоварих крака си върху врата й и опрях дулото на автомата в тила й.

— Извинете — задъхано казах аз, — но сте сбъркали стаята.