Рик Янси
Безкрайното море (14)

13.

— Стига толкова — каза Бен. — Времето изтече.

След това той се изправи, но не стигна много далеч. Почти се надигна на крака, преди да падне тежко на задника си. Сложих ръка на рамото му.

— Аз ще отида.

Той удари с длан по бедрото си.

— Не мога да позволя това да се случи — промърмори той, докато аз отварях вратата, за да надникна в коридора.

Не можеше да позволи какво да се случи? Да загуби Малката и Кекса? Да загуби всички един по един? Да изгуби битката срещу инфекцията на раната си? Или да изгубим войната като цяло?

Коридорът беше празен.

Първо Малката. После Кекса. Сега Дъмбо. Ние наистина изчезвахме по-бързо от къмпингари в някой филм на ужасите.

— Дъмбо! — тихо го повиках аз.

Глупавият прякор отекна в студения застоял въздух. Умът ми трескаво прехвърляше възможностите. Вървейки от по-малко вероятните към по-вероятните, те бяха следните: някой тихо го е неутрализирал и е нарязал тялото му, пленили са го, видял е или е чул нещо и е отишъл да го провери, отишъл е да пикае.

Забавих се няколко секунди на вратата, в случай че последното се окажеше вярно. Когато коридорът остана празен, се върнах обратно в стаята. Бен беше станал и проверяваше пълнителя на своя М16.

— Не ме карай да гадая — каза той. — Няма значение. Няма нужда да гадая.

— Остани тук със Сам. Аз ще отида.

Той се приближи с провлечена походка и спря на сантиметри от носа ми.

— Съжалявам, Съливан. Той е твой брат.

Настръхнах. Стаята беше ледена, а кръвта ми беше още по-студена. Гласът му беше твърд, равен и в него нямаше абсолютно никакво чувство. Зомби. Защо те наричат Зомби, Бен?

Тогава той се усмихна — със съвсем истинска усмивка в стила на Бен Периш.

— Онези момчета отвън — всички те са мои братя.

Той ме заобиколи и залитайки се отправи към вратата. Ситуацията бързо ескалираше от невъзможно опасна към опасно невъзможна. Не виждах никакво друго решение, преметнах се през леглото на Бен и сграбчих Сам за раменете. Разтърсих го здраво. Той се събуди с тих вик. Сложих ръка върху устата му, за да заглуша звука.

— Самс! Чуй ме! Нещо не е наред — извадих Люгера от кобура и го притиснах към малките му ръце. Очите му се разшириха от страх и от нещо, което изнервящо наподобяваше радост. — Двамата с Бен трябва да проверим какво става. Сложи резето — нали знаеш какво е резе? — с все така широко отворени очи, той кимна. — И сложи стол под дръжката на вратата. Гледай през малката дупка. Не пускай… — дали не трябваше да му обяснявам всичко буква по буква? — Виж, Самс, това е важно, много важно. Много, много важно. Нали знаеш как да различиш добрите хора от лошите? Лошите стрелят по нас — това беше най-добрият урок, на който баща ми някога ме беше научил.

Целунах Сам и го оставих там.

Вратата изщрака зад гърба ми. Чух как резето се плъзна на мястото си. Добро момче. Бен беше прекосил половината коридор. Той ми махна да се присъединя към него. Притисна горещите си от треската устни към ухото ми.

— Проверяваме стаите, после слизаме долу.

Работехме заедно. Аз проверявах, докато Бен ме прикриваше.

В хотел „Уокър“ имаше политика на отворените врати. Всяка ключалка е била разбивана в някакъв момент, докато по време на всяка от вълните оцелелите бяха търсили подслон тук. Това, че хотелът е бил предназначен за семейства с ограничен бюджет, също помагаше. Стаите бяха горе-долу с големината на къщичка на Барби. Бяха нужни тридесет секунди, за да се провери една и четири минути, за да проверим всичките.

Когато се върнахме в коридора, Бен отново прошепна в ухото ми:

— Шахтата.

Той се отпусна на коляно пред вратите на асансьора. Посочи ми с жест да покрия стълбището, след това измъкна двадесет и пет сантиметровия си боен нож и пъхна острието му в пролуката.

Аха — казах си аз, — старият номер за игра на криеница в асансьора! Тогава защо аз покривах стълбището? Бен разтвори вратите и ми махна да се приближа.

Видях ръждясали въжета и много прах, и помирисах нещо, за което предположих, че е мъртъв плъх. Той посочи към мрака надолу и тогава го разбрах. Не проверявахме шахтата — щяхме да я използваме.

— Аз ще проверя стълбите — едва доловимо прошепна той в ухото ми. — Ти оставаш в асансьора. Чакай сигнала ми.

Той затисна с крак една от вратите и опря гръб в другата, за да ги задържи отворени. Потупа малкото останало място между хълбока му и ръба. Устните му беззвучно изрекоха: „Да действаме“. Внимателно прекрачих краката му, седнах на мястото, което ми беше посочил и спуснах краката си отстрани. Покривът на асансьора беше сякаш на километри под мен. Бен се усмихна успокояващо: „Не се безпокой, Съливан. Няма да те оставя да паднеш.“

Преместих се няколко сантиметра напред, докато задникът ми не увисна в празното пространство. Не, така нямаше да стане. Залюлях се обратно към ръба, след това застанах на колене. Бен сграбчи китката ми и вдигна палеца на свободната си ръка. Плъзнах коленете си надолу по стената на шахтата, като се държах за ръба, докато накрая ръцете ми не се опънаха докрай. Добре, Каси. Време е да се пуснеш. Бен те държи. Да, глупачке, само че той е ранен и силите му са колкото на тригодишно дете. Когато се пуснеш, тежестта ти ще го накара да изпусне опората си и двамата ще паднете. Той ще падне върху теб, ще ти счупи врата и след това ще умре от загуба на кръв върху парализираното ти тяло…

О, какво толкова, по дяволите.

Пуснах се. Чух как Бен тихо изсумтя, но не ме изпусна и не падна отгоре ми. Той се наведе и ме спусна надолу, докато не видях главата му, очертана на светлината от отвора, с лице, скрито от сянката. Пръстите на краката ми докоснаха покрива на асансьора. Вдигнах палец към Бен, макар да не бях сигурна, че той ще може да го види. Три секунди. Четири. И след това той ме пусна.

Отпуснах се на колене и заопипвах да намеря сервизния капак. Малко смазка, малко мръсотия — много мазна мръсотия.

Преди появата на електричеството са измервали яркостта със свещи. Светлината тук долу беше колкото половината от половината на една свещ. След това вратите над мен се затвориха и яркостта падна до нулата.

Благодаря, Периш. Можеше да почакаш, докато открия капака.

А когато го открих се оказа, че е заял, вероятно беше ръждясал. Посегнах към Люгера с мисълта да използвам дръжката му като чук, след което се сетих, че бях поверила полуавтоматичния си пистолет на грижите на петгодишно дете. Извадих бойния нож от канията на глезена ми и ударих силно три пъти капака с дръжката му. Металът издаде стържещ звук. Много силен звук. Толкова по въпроса за безшумността. Но капакът поддаде. Отворих го, което доведе до ново много оглушително стържене, което този път идваше от ръждясалата панта. Е, разбира се, че ще ти се струва оглушително, като клечиш точно до капака. Вероятно извън шахтата се чува само едва доловим звук, наподобяващ цвъртенето на мишка. Не ставай параноична! Баща ми си имаше любимо изречение за параноята. Аз никога не съм го смятала за забавно, особено след като го бях чувала хиляди пъти. Параноичен съм, само защото всички са срещу мен. Мислех си, че това е само шега. Не поличба.

Спуснах се в пълния мрак на асансьора. Чакай сигнала ми. Какъв сигнал? Бен пропусна да ми каже това. Притиснах ухо към цепнатината между студените метални врати и задържах дъха си. Преброих до десет. Поех си дъх. Преброих отново до десет. Поех си дъх. След шест преброявания до десет и четири вдишвания и без да чуя каквото и да било, започнах леко да се изнервям. Какво ставаше там, отвън? Къде беше Бен? Къде беше Дъмбо? Малката ни група се разпадаше, губейки човек след човек. Беше голяма грешка да се разделим, но всеки път нямахме избор. Бяхме надиграни. Някой правеше това да изглежда безумно лесно.

А може би са повече от един? След като дезертирахме в Дейтън, Вош изпрати два взвода да ни хванат.

Това беше. Трябваше да е това. Един или може би два взвода бяха открили скривалището ни. Бяхме чакали тук твърде дълго.

Това е така, а ти защо чакаше, Касиопея „Наглата“ Съливан? О, да, защото някакъв си мъртвец е обещал да те намери. Затова ти затвори очи и скочи от скалата в бездната, а сега си изненадана, че на дъното няма голям, дебел матрак? Вината е твоя. Каквото и да се случи сега. Ти си отговорна.

Асансьорът не беше голям, но в пълния мрак изглеждаше огромен колкото футболен стадион. Намирах се в голяма дупка под земята, без светлина и без звуци — безжизнена и тъмна бездна. Бях вцепенена, парализирана от страх и съмнения. Сигурна бях — без да знам откъде — че сигналът от Бен няма да дойде. Разбирах — без да знам как съм го разбрала — че Ивън също няма да дойде.

Човек никога не знае кога истината ще стигне до съзнанието му. Не можеш да избереш времето. То избира теб. Имах цели дни да се изправя пред истината, която сега застана пред мен в това студено и тъмно място, но отказвах да го направя. Не отидох при нея. Тогава истината реши да дойде при мен.

Когато той ме докосна в последната ни нощ заедно, разстоянието помежду ни беше изчезнало — нямаше място, където той свършваше и започвах аз. Сега също между мен и мрака на тази дупка нямаше разстояние.

Той обеща да ме открие. Не те ли откривам винаги? И аз му повярвах. След като не вярвах на нищо, което ми беше казвал от мига, в който се срещнахме, аз му повярвах за пръв път, когато изрече последните си думи.

Притиснах лице към студените метални врати. Имах чувството, че падам километър след километър в празнотата под мен. Никога нямаше да спра да падам. Ти си еднодневка. Днес си тук, утре те няма.

Не. Още съм тук, Ивън. Ти си този, който го няма.

— Знаеше какво ще се случи от момента, в който напуснахме фермата — прошепнах на бездната. — Знаеше, че ще умреш. И въпреки това тръгна.

Не можех повече да стоя изправена. Нямах избор. Отпуснах се на колене. Падах. Падах. Никога нямаше да спра да падам.

Остави ме, Каси. Остави ме.

— Да те оставя ли? Та аз падам. Аз падам, Ивън.

Но аз знаех какво има предвид той.

Аз никога нямаше да го пусна. Не истински. Казвах си хиляди пъти на ден, че той не може да е оцелял. Убеждавах себе си, че да стоим в този долнопробен хотел е безполезно, опасно, побъркано и самоубийствено. Но се вкопчвах в обещанието му, защото ако се откажех от обещанието му, означаваше да се откажа и от него самия.

— Мразя те, Ивън Уокър — прошепнах на бездната.

От вътрешността на бездната — от бездната вътре в мен — ми отвърна тишина.

Не можеш да се върнеш. Не можеш да продължиш напред. Не можеш да го задържиш. Не можеш да го пуснеш. Не можеш, не можеш, не можеш… Какво можеш да направиш? Какво можеш да направиш?

Вдигнах лице нагоре. Добре. Мога да го направя.

Изправих се. И това също.

Изправих рамене и пъхнах пръстите си на мястото, където двете врати се допираха.

„Сега излизам навън“ — казах аз на мълчаливата бездна. — „Оставям го.“

С усилие избутах вратите настрани. В бездната нахлу светлина, разкъсвайки и най-малките сенки до последната.