Рик Янси
Безкрайното море (13)

12.

Сребристата магистрала, която избледняваше в мрака. Чернотата, пронизана от звездната светлина. Голите дървета, чиито клони стърчаха нагоре, като ръце на крадци, хванати на местопрестъплението. Дъхът на брат ми, който замръзваше в мразовития въздух, докато той спеше. Прозорецът, замъглен от дишането ми. И отвъд замръзналото стъкло, до сребърната магистрала, под звездния блясък, една дребна фигурка се движеше бързо под вдигнатите ръце на дърветата.

О, по дяволите!

Изскочих от стаята в коридора, където Кекса рязко се обърна, вдигнал автомата — успокой се, голямо момче — след това нахлух в стаята на Бен, където Дъмбо се беше облегнал на перваза на прозореца, а Бен се изтягаше на най-близкото до вратата легло. Дъмбо се изправи. Бен седна в леглото. А аз попитах:

— Къде е Малката?

Дъмбо посочи към леглото до това на Бен.

— Ей там е — и ме погледна, сякаш искаше да каже „тая побъркана мацка напълно откачи“.

Отидох до леглото и дръпнах рязко настрани купчината завивки. Бен изруга, а Дъмбо отстъпи до стената и лицето му почервеня.

— За Бога, кълна се, че беше точно тук!

— Видях я — казах на Бен. — Отвън…

— Отвън? — той спусна краката си отстрани на леглото и изсумтя от усилието.

— На магистралата.

След това той разбра.

— Катализатора. Тя е тръгнала след Катализатора — той удари с длан по матрака. — По дяволите!

— Аз ще отида — обади се Дъмбо.

Бен вдигна ръка.

— Кекс! — извика той.

Разнесоха се стъпките на едрото момче. Подът скърцаше под краката му. Главата му надникна в стаята и Бен каза:

— Малката е тръгнала след Катализатора. Отиди и докарай малкия й задник обратно тук, така че да мога здравата да го нашаря.

Кекса се отдалечи с тежка стъпка и подът отново изскърца.

Бен закопчаваше кобура си.

— Какво правиш? — попитах аз.

— Поемам поста на Кекса, докато се върне с това малко лайно. Ти остани с Фъстъка. Исках да кажа със Сам. Както и да е. Трябва да изберем едно от имената му и да използваме само него.

Пръстите му трепереха. От треска. От страх. По малко и от двете.

Устата на Дъмбо се отвори и затвори, но от нея не излезе звук.

Бен забеляза това.

— Успокой се, Бо. Не е твоя вината.

— Аз ще поема коридора — отвърна Дъмбо. — Ти остани тук, сержант. Не трябва да ставаш.

Той бързо излезе от стаята, преди Бен да може да го спре. В този момент Бен ме погледна с искрящите си от треската очи.

— Май не ти казах — каза той, — но след като дезертирахме в Дейтън, Вош изпрати два взвода да ни хванат. Ако те все още са били навън, когато взривът избухна…

Той не довърши мисълта си. Или беше решил, че няма нужда, или просто не можеше да го направи. Изправи се и се олюля. Отидох при него и без да се смущава, той ме прегърна през раменете с една ръка.

Няма начин да го кажа по-деликатно: Бен Периш миришеше на болен човек. От него се разнасяше киселата миризма на инфекция и на стара пот. За пръв път, откакто разбрах, че не е мъртъв, си помислих, че скоро може наистина да се превърне в труп.

— Върни се обратно в леглото — подканих го аз.

Той поклати глава, след което ръката му върху рамото ми се отпусна и той падна назад, удари задника си в ръба на матрака и се отпусна на пода.

— Чувствам се замаян — промърмори той. — Отиди да вземеш Фъстъка и го доведи тук при нас.

— Сам. Може ли да му викаме Сам? — когато чуех Фъстъка, все си спомнях за крайпътните заведения на „Макдоналдс“, горещите пържени картофки и шейковете с ягода и банан, както и мока фрапетата, поръсени отгоре със сметана и шоколад.

Бен се усмихна. Тази ослепителна усмивка върху това изтощено лице накара сърцето ми да се свие.

— Ще се оставим на течението — каза той.

Сам-само тихо въздъхна, когато го взех от леглото и го отнесох в стаята на Бен. Оставих го в празното легло на Малката, завих го и докоснах бузата му с опакото на ръката си — стар навик, останал ми от дните на чумата. Бен все още седеше на пода с отметната назад глава и гледаше тавана. Тръгнах към него, но той ми махна с ръка да се върна.

— Прозореца — каза задъхано той. — Сега от едната страна сме слепи. Благодаря ти много. Малката…

— Защо би тръгнала така?

— След Дейтън, тя се беше лепнала за Катализатора като риба прилепало.

— Виждам ги единствено да се карат — спомних си за шумната разправия относно шаха и за монетата, която удари Малката по главата и думите й „Мразя те и в червата!“.

— Линията между обичта и омразата е тънка — засмя се Бен.

Хвърлих поглед към паркинга. Асфалтът блестеше като оникс.

Лепнала се е за нея като риба прилепало. Спомних си за това как Ивън се промъкваше зад вратите и ъглите. Спомних си за онова чисто и неопетнено нещо, което остава в нас и си казах, че единственото нещо, което има силата да ни спаси, може също така и да ни убие.

— Наистина не трябва да седиш на пода така — смъмрих го аз. — В леглото е по-топло.

— Да бе, с половината от половината на половин градус. Това не е нищо, Съливан — някаква си настинка в сравнение с чумата.

— Бил си болен от чума?

— О, да. В бежанския лагер пред „Райт-Патерсън“. След като превзеха базата, ме вкараха вътре, напомпаха ме с антибиотици, след това сложиха автомат в ръката ми и ми казаха да убия някакви хора. Ами ти?

Окървавена ръка, стискаща разпятие. Можеш да ме довършиш или да ми помогнеш. Войникът зад хладилниците за бира беше първият. Не. Първият беше онзи, който застреля Мазния в ямата за изгаряне. Стават двама, а след това имаше и заглушители — единия го застрелях точно преди да открия Сам, а другия — преди Ивън да открие мен. Значи четирима.

Дали пропускам някого? Труповете се увеличават и човек им губи бройката.

О, Господи, губиш им бройката.

— Убивала съм хора — тихо казах аз.

— Говорех за чумата.

— Не. Майка ми…

— Ами баща ти?

— Различен вид чума — отвърнах аз. Той ме погледна през рамо. — Вош. Вош го уби.

Разказах му за Лагера. За джиповете и големия камион, пълен с войници. Нереалното появяване на училищните автобуси. Само деца. Има място само за най-малките. Останалите бежанци, събрани в бараките и баща ми, който ме изпраща заедно с първата ми жертва да открия Мазния. След това баща ми в калта и Вош, надвесен над него, докато аз се криех в гората, и как устните на баща ми беззвучно помръдваха: „Бягай“.

— Странно е, че не са те качили в някой автобус — каза Бен, — ако целта е била да се създаде армия от хлапета с промити мозъци.

— Видях предимно малки деца, на възрастта на Сам — някои дори и по-малки.

— В лагера отделяха всички на възраст под пет години и ги държаха в бункера…

— Открих ги — кимнах аз.

В обезопасената стая, лицата им се вдигаха нагоре към моето, докато търсех Сам.

— Което ме кара да се чудя защо ги пазят — каза Бен. — Освен ако Вош не очаква много дълга война.

Каза го по начин, който показваше, че сякаш се съмнява дали това е причината. Той започна да барабани с пръсти по матрака:

— Какво, по дяволите, става с Малката? Вече трябваше да са се върнали.

— Ще ида да проверя — казах аз.

— Как ли пък не. Това започва да прилича на обичайните филми на ужасите. Нали се сещаш? Където ги убиват един по един. Още пет минути.

Замълчахме и започнахме да се ослушваме. Но онова, което се чуваше, беше единствено вятърът, който шепнеше в лошо уплътнените прозорци и постоянният поток от плъхове, които драскаха в стените. Малката беше обсебена от тях. Слушах ги с Катализатора с часове да планират как да ги унищожат. Спомних си досадния поучителен тон на Катализатора, която обясняваше как популацията им е неконтролируема и че в хотела има повече плъхове, отколкото ние куршуми.

— Плъхове — каза Бен, сякаш прочел мислите ми. — Плъхове, плъхове и плъхове. Стотици. Хиляди плъхове. Сега са повече от нас. Планета на плъховете — той се засмя дрезгаво. Може би бълнуваше. — Знаеш ли кое ужасно ме тормози? Това, че Вош ни каза, че са ни наблюдавали от векове. Искам да кажа, как е възможно това? О, разбирам, че е възможно, но не ми е ясно защо не са ни нападнали тогава. Колко хора е имало на Земята, когато сме построили пирамидите? Защо някой би чакал седем милиарда от нас да се разпръснат по всички континенти с малко по-напреднали оръжия от копията и тоягите? Защото му харесват предизвикателствата? Най-подходящият момент да унищожиш вредителите, не е след като те вече имат числено превъзходство. Ами Ивън? Той каза ли нещо за това?

Прочистих гърлото си:

— Той каза, че те не са били на едно мнение по въпроса за това дали да ни унищожат.

— Аха. Значи, може би са спорели за това в продължение на шест хиляди години. Мотаели са се, защото никой не е можел да реши какво да правят, докато някой не е казал: „О, какво толкова, по дяволите, дай просто да избием тия копелета.“

— Не знам. Нямам отговорите — заех леко отбранителна позиция, защото това, че познавам Ивън, не означава, че трябва да знам всичко.

— Предполагам, че Вош може и да е лъгал — замислено каза Бен. — Не знам, за да ни влезе в главите и да ни обърка. Той правеше това с мен от самото начало — той ме погледна, след това извърна поглед. — Не би трябвало да го признавам, но направо боготворях този човек. Мислех си, че той е… — той размаха ръка във въздуха, сякаш търсеше подходящите думи. — Сред най-добрите измежду нас.

Раменете му започнаха да се тресат. В началото си помислих, че е от треската, а след това реших, че е нещо друго, затова напуснах мястото си до прозореца и отидох при него.

За мъжете пречупването е нещо лично. Никога не позволяват да видиш, че плачат, защото това означава, че си слаб, мекушав, бебе и лигльо. Смята се, че това не е много мъжко и други подобни глупости. Не мога да си представя, че Бен Периш отпреди пристигането на Другите, би се разплакал пред когото и да било. Той беше момчето, което имаше всичко, момчето, на което всички други момчета искаха да приличат, онзи, който разбиваше чуждите сърца, без неговото някога да бъде разбито.

Седнах до него. Не го докоснах. Не казах нищо. Той беше на своето място, а аз на моето.

— Съжалявам — промълви той.

Поклатих глава:

— Недей.

Той избърса с опакото на ръката си първо едната си буза, а после и другата.

— Знаеш ли какво ми каза? Или по-скоро ми обеща? Обеща ми, че ще ме изпразни отвътре. Ще ме изпразни и ще ме изпълни с омраза. Но не изпълни обещанието си. Не ме изпълни с омраза. Изпълни ме с надежда.

Разбирах го. В обезопасената стая имаше сякаш милиард вдигнати лица, които изпълваха безкрая и очи, които търсеха моите с един въпрос, който изглеждаше твърде ужасен, за да бъде зададен с думи: „Ще оживея ли?“ Всичко е свързано. Другите разбираха това. Разбираха го по-добре от повечето от нас. Няма надежда без вяра, няма вяра без надежда, няма любов без доверие, няма доверие без любов. Унищожиш ли едно от тях, цялата човешка къща от карти ще се срути.

Сякаш Вош е искал Бен да открие истината. Искал е да го научи колко безнадеждна е надеждата. И какъв би бил смисълът на това? Ако са искали да ни унищожат, защо просто не са го направили? Сигурно има десетки начини, чрез които да ни заличат от земята бързо, но те удължиха агонията ни с пет вълни от нарастващи ужаси. Защо?

Досега винаги съм мислела, че Другите не изпитват нищо към нас, освен презрение и може би малко отвращение, подобно на нашето отношение към хлебарките и дървениците, и другите противни низши форми на живот. Нищо лично, човешки същества, но трябва да си вървите. Никога не ми е минавало през ума, че може да е съвсем лично. Че просто да ни избият не е достатъчно.

— Те ни мразят — казах аз, по-скоро на себе си, отколкото на него. Бен ме погледна стреснато и аз също го погледнах уплашено. — Няма друго обяснение.

— Не ни мразят, Каси — меко възрази той, все едно говореше с изплашено дете. — Ние просто притежаваме нещо, което те искат.

— Не — сега моите бузи бяха мокри от сълзи.

За Петата вълна имаше само едно-единствено обяснение. Всяка друга възможна причина беше абсурдна.

— Те не искат да прочистят планетата от нас, Бен. Те искат да ни очистят.