Рик Янси
Петата вълна (76)

75.

По шията й има огненочервени следи от ремъка. Лицето й е покрито с кръв. Но ръцете й не треперят, а очите й са загубили цялата си топлина. Палецът й е надвиснал над един мигащ зелен бутон до някакво число.

— Не го натискайте — казвам аз. — Няма да ви направя нищо лошо. — Клякам, с разтворени ръце и длани, обърнати към нея. — Не го натискайте.

Тя натиска бутона.

Главата й отскача назад и тя се свлича. Приритва два пъти и край.

Скачам, изтръгвам мечока от вкочанените й пръсти и хуквам — през стаята с анцузите и по коридора навън. Ивън така и не ми каза колко време след писването на алармата изскачат щурмоваци, базата се заключва и натрапникът се залавя, изтезава и подлага на бавна и мъчителна смърт. Сигурно не много.

Толкова за план „Б“. Мразех го и без друго. Лошото е, че нито Ивън, нито аз успяхме да стигнем до план „В“.

„Той ще е във взвод с по-големи деца, затова го търси в казармите около плаца.“

„Казармите около плаца.“ Къде ли ще е това? Освен да спра някого и да го попитам, защото не знам друго, освен обратния път оттук, а той съвпада с пътя на идване — покрай трупа, противната, дърта и дебела медицинска сестра, приятната, млада и слаба медицинска сестра и право в обятията на майор Боб.

В края на коридора има врата с един-единствен бутон: експресен еднопосочен асансьор към подземния комплекс, където според Ивън показват на Сами и останалите новобранци измислените същества, уж прикрепени към истинските човешки мозъци. Накичен с охранителни камери. Гъмжащ от Заглушители. Единствените други врати по коридора — една вдясно от асансьора и тази, от която излязох.

Най-сетне нещо просто.

Блъскам вратата и се оказвам на стълбището. Като асансьора, и стълбите са само в една посока — надолу.

Колебая се половин секунда. Стълбището е тихо и малко, в смисъл — уютно малко. Дали да не постоя тук… да погушкам Мечо? А може и да посмуча палеца си.

Тръгвам с нежелание и бавно се спускам по петте етажа на подземието. Студените метални стъпала парят босите ми крака. Чакам писъка на алармите, трополенето на кубинки и дъжда от куршуми отгоре и отдолу. Сещам се как Ивън за нула време очисти четири тежковъоръжени, добре обучени убийци в почти пълна тъмнина и се чудя защо реших, че е разумно да се разходя в бърлогата на лъва сама, когато бих могла да имам един Заглушител със себе си.

Е, не съвсем сама. Имам мечока.

Допирам ухо до вратата в дъното. Чувам собствения си пулс и толкова. Поемам въздух и слагам ръка на дръжката.

Вратата отхвръква към мен, като ме залепя за стената и чувам тропота на кубинки, докато мъже, влачещи автомати, се втурват нагоре по стълбището. Вратата тръгва да се затваря, но аз сграбчвам дръжката и се спотайвам отзад, докато войниците се изнижат зад завоя и с гръм и трясък изчезнат от погледа.

Шмугвам се в един коридор миг преди вратата отново да се захлопне под носа ми. Червените светлини, монтирани на тавана, се въртят и сянката ми ту се мярка върху белите стени, ту изчезва. Надясно или наляво? Позагубила съм ориентация, но мисля, че входът на хангара е вдясно. Бягам натам, после спирам. Къде е най-вероятно да се струпат Заглушители в случай на произшествие? Около входа на ада, тоест на хангара.

Обръщам се и се блъскам в гърдите на грамаден мъж с пронизителни сини очи.

Не успях да ги видя в лагера. Бяха скрити зад противогаз с черни стъкла, като очи на насекомо.

Но помня гласа.

Плътен, твърд като камък и остър като бръснач.

— Здравей, малко агънце — казва Вош. — Сигурно си се загубило.