Рик Янси
Петата вълна (74)

73.

Прекарваме последния си ден заедно, спейки под надлеза на магистралата като двама скитници, каквито всъщност сме. Единият спи, а другият е на пост. Когато е негов ред да спи, Ивън предава оръжието си и заспива, без да се замисли, че мога да избягам или да го застрелям. Сигурно изобщо не му минава през ум. Нашият проблем е, че не мислим като тях. Повярвах му и той го разбра. Заглушителите убиват хора. Ивън не ме уби. Значи не е Заглушител. Е? Има логика. Хм… човешка логика.

Привечер дояждаме последните си запаси от храна и се изкатерваме по насипа, за да се скрием в дърветата край магистрала 35. Според него автобусите се движат само през нощта. И се разбира кога идват. Двигателите им се чуват от километри, защото на километри няма какво друго да се чуе, освен тях. Виждаш фаровете, чуваш звука и те профучават край теб като големи жълти болиди, защото магистралата е разчистена и вече няма ограничения на скоростта. Дали ще спрат? Не се знае. Може би да, може би не. Може просто да намалят, колкото един от войниците вътре да ми пусне един куршум. А може и да не минат въобще.

— Каза, че още събират хора — казвам аз. — Защо да не минат?

Той се заглежда в пътя под нас.

— Ще дойде момент, в който „спасените“ ще разберат измамата или някой от оцелелите навън ще разбере. Когато това се случи, те ще затворят базата или тази й част, която се занимава с чистката. — Той се прокашля и продължава да гледа пътя.

— Какво означава това „ще затворят базата“?

— Ще я унищожат, както унищожиха лагера.

Мисля над думите му и като него гледам пътя.

— Добре — казвам най-накрая. — Остава да се надяваме, че Вош още не е дръпнал шалтера.

Загребвам шепа прах, сухи листа и клечи и разтривам по лицето си. Следващата е за косата. Той гледа, без да каже нищо.

— Сега е моментът да ми пожелаеш късмет — казвам аз. Мириша на пръст и кой знае защо си спомням баща си, коленичил в розовата леха и белия чаршаф. — Или да отидеш вместо мен. Или да ми пожелаеш късмет и отидеш вместо мен.

Той скача на крака. Очите му шарят трескаво. Увива се с ръце, сякаш му е студено или се бои да не направи нещо глупаво.

— Самоубийство е — казва той. — И двамата го знаем. Време е да го изречем на глас. Който и да иде, с него е свършено.

Вадя Люгера от колана. Слагам го на земята до краката му. После автомата.

— Пази ги — казвам му. — Ще ми трябват, като се върна. И между другото, време е да го изречем на глас: много си смешен в тоя панталон. — Пресягам се за раницата. Измъквам мечока. Няма защо да го цапам, той си е вече мръсен и без това.

— Чуваш ли какво казвам? — пита той.

— Лошото е, че ти не чуваш себе си — казвам аз. — Там се влиза само по един начин — този, по който влезе Сами. Ти не можеш да го използваш, значи оставам аз. Край на дискусията, ясно ли е?

Ставам и се случва нещо странно: докато се изправям, Ивън сякаш се смалява.

— Отивам да прибера брат си и мога да го направя само по един начин.

Той ме поглежда и кима. Бил е в мен. Били сме слети в едно. Затова знае какво ще кажа:

— Сама.