Рик Янси
Петата вълна (9)

8.

След три дни по магистралата стигам до извода, че колите са стадни животни.

Движат се във върволица. Умират на камари. Купчини от разкривен метал. Застинали. Проблясват в далечината като украшения.

И изведнъж — нищо. Празен път в продължение на километри. Само аз и асфалтовата река, която си проправя път през дефиле от полуголи дървета със сбръчкани листа, вкопчени отчаяно в тъмните си клонове. Пътят, голото небе, високата кафява трева и аз.

Тези празни участъци са най-лошите. Автомобилите дават укритие. И подслон. Спя в някоя от оцелелите (още не съм попаднала на заключена). Ако това може да се нарече сън. Тежък, застоял въздух. Прозорците не се свалят, а да отвориш вратата е безумие. Мъчи ме глад. И тежки среднощни мисли. Сама, сама, сама.

И най-страшният ми нощен кошмар.

Ако бях конструктор на безпилотни самолети, със сигурност щях да ги съоръжа с топлинни датчици, способни да засекат човек през покрива на кола. Всяка вечер едно и също: тъкмо се унасям и си представям как едновременно се отварят и четирите врати, и към мен се протягат десетки длани. Длани, свързани с ръце, а ръцете израстват от… неясно какво. Стряскам се, стискам моя M16, надничам иззад задната седалка, после се оглеждам на 360 градуса с чувството, че съм в капан и полусляпа зад запотените прозорци.

Разсъмва се. Чакам утринната мъгла да се разсее, пия глътка вода, мия си зъбите, два пъти проверявам оръжията, после запасите от храна и тръгвам. И гледам — нагоре, надолу и наоколо. Никакво спиране на изходите. Водата стига засега. Отбягвам градовете. Каква работа имам там?

Поради цял ред причини.

Знаете ли по какво се разбира, че сте близо до град? По миризмата. Усеща се от километри.

Мирише на дим. Фекални води. И смърт.

В градовете не можеш да направиш и две крачки, без да се спънеш в труп. Странно: хората също умират на купчини.

Надуших Синсинати още докато бях на километър от табелата на града. Дебел стълб от дим лениво се виеше към безоблачното небе.

Синсинати гори.

Нищо ново. След Третата вълна другата най-характерна гледка, освен труповете, са пожарите. Една-единствена заблудена мълния може да унищожи цял квартал. Няма кой да гаси.

Очите ми почват да сълзят. Гади ми се от смрадта. Спирам, за да завържа един парцал на устата и носа си, и продължавам с ускорена крачка. Свалям автомата от рамото си и го държа в ръка. Имам лошо предчувствие. Вътрешният ми глас не спи.

Бързай, Каси. Бързай.

И тогава, някъде между Изход 17 и 18, намирам труповете.