Рик Янси
Петата вълна (89)

88.

— Е? — казвам аз, след като минават няколко минути и Бен не слиза — нито по бързия, нито по бавния начин.

— Точно колкото… да се проврем. — Гласът му идва отдалеч. — Доста камъни има. Но горе се вижда светлина.

— Светлина?

— Ярка светлина. Както от прожектори. И…

— И? И какво?

— И е много хлъзгаво. Рони се под краката ми.

Клякам пред Сами, казвам му да се качи на раменете ми и да се улови за шията ми.

— Дръж се здраво, Сам. — Той ме стиска за гърлото. — А-а! — задавям се аз. — Не толкова здраво!

— Да не вземеш да ме изпуснеш, ей! — шушне Сам.

— За нищо на света, братчето ми.

Той залепя лице в гърба ми, успокоен, че няма да му се случи нищо. Минал е през четири извънземни атаки, преживял е Бог знае какво във фабриката за смърт на Вош и все още вярва, че кой знае как, всичко ще е наред.

„Безнадеждно е, знаете го“, ни каза Вош. Чувала съм го и преди с друг глас — моя глас — в палатката ми в гората и под колата на магистралата. Безнадеждно. Безполезно. Безсмислено.

Вош го казваше, а аз вярвах.

Спомням си морето от личица долу в бомбоубежището. Ако ме бяха попитали, това ли щях да им отговоря? Че няма надежда, че е безсмислено? Или щях да кажа: „Качете се на раменете ми и се дръжте здраво!“

Посягам. Хващам. Придърпвам. Крачка. Почивка.

Посягам. Хващам. Придърпвам. Крачка. Почивка.

„Качете се на раменете ми и се дръжте здраво!“