Рик Янси
Петата вълна (88)

87.

Пътят ни нагоре е всичко друго, но не и порив към свободата. Ние практически пълзим. Вкопчени един в друг — аз отпред, Бен отзад и Сами по средата. Тясното пространство е пълно с фин прах и скоро всички кихаме и кашляме така, че можем да бъдем чути от всеки Заглушител в радиус от пет километра разстояние. Движа се с протегната напред ръка, опипвам и шепнешком съобщавам докъде сме стигнали.

— Първа площадка!

Сто години по-късно стигаме до втората. Почти половината път догоре, но още не сме се натъкнали на отломките.

„Трябва да избера.“

Сега, когато си отиде и вече е твърде късно, имам цял куп доводи, с които можех да го задържа. Най-добрият от тях?

„Няма да имаш време.“

Окото избухва след… колко? Минута-две. Няма да стигне и до изхода на оръжейната. „Ако си решил да се жертваш, за да ни спасиш, не обещавай да ме намериш, защото няма да си жив след експлозията.“

Освен ако… Има възможност Очите да се взривят от разстояние. С малкия сребрист уред, който носеше?

„Не. Ако беше възможно, щеше да дойде с нас и да ги взриви, като се отдалечим от базата.“

По дяволите. Винаги, щом реша, че съм започнала да разбирам Ивън Уокър, излиза, че съм се заблуждавала. Сякаш съм сляпа по рождение и се мъча да си представя дъгата. Ако стане това, от което се боя, дали ще почувствам смъртта му, както той е почувствал смъртта на Лорън — като удар с юмрук?

Малко преди третата площадка се сблъсквам с камък. Обръщам се към Бен и прошепвам:

— Ще проверя дали има проход.

Подавам му пистолета и се вкопчвам в ръбестите издатини. Никога не съм се катерила по скали.

Само след метър се подхлъзвам и се свличам, удряйки брадичката си.

— Дай да опитам аз — казва Бен.

— Глупости. С тези рани.

— Може пък да успея — казва той.

Щом иска… Държа Сами, докато Бен се катери по камарата от бетон и арматура. Чувам го как сумти, докато се пресяга да търси за какво да се улови. Нещо мокро капва върху носа ми. Кръв.

— Добре ли си? — тихо подвиквам аз.

— Ъъ… Какво се разбира под „добре“?

— Че ти е останало малко кръв.

— В такъв случай съм добре.

„Той е слаб“, каза Вош. Помня го от училище — широкоплещест, гъвкав като пантера, с убийствена усмивка, господар в своя свят. Всичко друго, но не и слаб. Но онзи Бен Периш не е този, който мъчително си проправя път през камарата от раздробен бетон и огънат метал. Новият Бен Периш е с очи на ранен звяр. Не зная какво е преживял от деня, в който го видях за последно във физкултурния салон, но знам, че Другите са успели да отсеят слабите от силните.

Слабите са били пометени.

Точно тук е сгрешил Вош. Не убиеш ли всички наведнъж, тези, които останат, няма да са слабите.

Ще останат най-силните — огънатите, но непречупените, извитите пръчки в този натрошен бетон.

Наводнения, пожари, земетресения, болести, глад, предателства, убийства, самота.

Това, което не ни убива, ни прави по-силни. По-твърди. Учи ни.

От плуговете ковеш мечове, драги Вош. Каляваш ни.

Ние сме глината, а ти — Микеланджело.

Ще бъдем шедьовъра ти.