Рик Янси
Петата вълна (80)

79.

Пета стъпка: Фъстъка.

Един много младолик лекар бърза по коридора към асансьора, облечен в бяла престилка с хирургическа маска. Накуцвайки. Ако разгърнете престилката му, ще видите тъмночервено петно върху зелените му дрехи. А ако отворите яката, ще забележите набързо нагласена превръзка на шията му. Но опитате ли да направите, което и да било от изброените неща, младоликият лекар да ви свети маслото.

Асансьор. Затварям очи, докато се спускам с кабинката. Оттук до двора имам десет минути път. Освен ако някой услужливо не е паркирал количка за голф на изхода. После идва най-трудната част — да открия Фъстъка сред повече от петдесет взвода, разквартирувани в казармите и да го изведа, без да събудя никого. Значи около половин час търсене. Още десетина, за да се довлечем до Хангара на чудесата, където автобусите разтоварват стоката си. Оттук нататък планът ми се свежда до поредица от фантасмагорични невероятности: криене в празен автобус, обезвреждане на шофьора и останалите войници — като напуснем базата, след което — кога, къде и как? — се отърваваме от автобуса и продължаваме пеша, за да се срещнем с Катализатора.

„А ако автобусът не е дошъл? Къде ще се криете, докато го чакате?“

„Не знам.“

„Колко ще се криете? Трийсет минути? Един час?“

„Не знам.“

„Бавно и сложно, Зомби. Алармата ще писне много преди това.“

Тя е права. Бавно и сложно е. Трябваше да убия Кистнер. Така беше според първоначалния ми план:

Стъпка четири: Убий Кистнер.

Но Кистнер не е от тях. Той е просто дете. Като Танка. Като Портокала. Като Флинтстоун. Кистнер не е искал тази война и не знае истината за нея. Надали щеше да ми повярва, ако му бях казал истината, но аз така и не му дадох този шанс.

„Мекушав си. Трябваше да му светиш маслото. Не можеш да разчиташ на благопожелания и късмет. Бъдещето на човечеството принадлежи на коравосърдечните.“

Затова, когато вратите на асансьора се отварят в главното фоайе, аз давам мълчалив обет пред Фъстъка, обет, който не дадох на сестра си. А нейният медальон е сега на шията му.

„Ако някой застане между теб и мен, с него е свършено.“

В момента, в който обещавам това, сякаш нещо във вселената решава да ми отговори, защото сирените за тревога писват с оглушителен вой.

Чудесно! Нещата за първи път се развиват в моя полза. Няма защо да ходя на другия край на лагера и да търся Фъстъка като игла в купа сено. Няма защо да тичам към автобусите. Вместо това — по стълбите и в бункера. Грабвам Фъстъка насред организирания хаос на бомбоубежището, крием се, докато дадат отбой, и хоп — на автобусите.

Проста работа.

Още не съм стигнал до стълбището, когато опустялото фоайе се осветява в болнаво зелено, същата опушено зелена светлина, която танцуваше около главата на Катализатора, като я погледнах през окуляра си. Както обикновено при тревога луминесцентното осветление е изключено, значи светлината не идва отвътре, а отвън, откъм паркинга.

Обръщам се да погледна. Не трябваше.

През стъклените врати виждам как една количка за голф профучава през паркинга и изчезва към летището. След което виждам и източника на зелената светлина — кротнат в покрития вход на болницата. Двойно по-голям от футболна топка. Напомня ми на око. Гледаме се втренчено.

Тире… Тире… Тире…

Точка, точка, точка.

Мигване-мигване-мигване.