Рик Янси
Петата вълна (7)

6.

Дълго мислих дали да пътувам през деня или през нощта. Тъмното те прикрива най-добре. Но пък през деня можеш да забележиш безпилотния самолет преди той да те е забелязал.

Безпилотни летателни апарати се появиха в края на Третата вълна. С форма на пура, сиви на цвят, плъзгаха се бързо и безшумно на хиляди метри над нас. Понякога прелитаха мълниеносно, друг път обикаляха над главите ни като мишелови. Бяха невероятно пъргави. За по-малко от секунда можеха от двойна свръхзвукова скорост буквално да се заковат. По което си личеше, че не са наши.

Разбрахме, че са безпилотни (или без-Друго-пилотни), когато един от тях се разби недалеч от лагера ни.

Чу се „Бум!“, като премина звуковата бариера, после пронизителен вой, докато се носеше към нас и страхотен трясък, като се заби в нивата. На мястото на катастрофата отиде разузнавателен екип. Е, не точно екип, просто татко и Хъчфилд, отговорникът на лагера. Като се върнаха, казаха, че онова там е празно. Наистина ли? Да. Ами ако пилотът е катапултирал преди удара? Според баща ми било тъпкано с инструменти, нямало място за пилот. „Освен ако не са петсантиметрови“, рече той.

Което предизвика голям смях. Ужасът става по-поносим, когато си представиш своите врагове с големината на Палечко.

Реших да се движа през деня. Като се оглеждам непрекъснато.

Имаше и други заплахи през нощта, освен самолетите. Диви кучета, койоти, мечки и вълци, идващи от Канада, а защо не и някой подивял лъв или тигър от някоя зоологическа градина. Смеете се, но на мен не ми беше до смях. Както и да е.

И макар че кой знае каква разлика нямаше, счетох, че все пак е за предпочитане да пътувам през деня. И човек да ме нападнеше, щеше да ми е по-лесно на дневна светлина. Нима не можех да налетя на някой, който да ме очисти, както аз войника от крайпътния магазин?

Което ме изправя пред въпроса за оптималната стратегия. Да стрелям, без да мисля? Да чакам и да преценя?

Второто е твърде рисковано. Неведнъж съм се питала защо, по дяволите, не измислихме някакъв таен код-ръкостискане или нещо друго, с което да се разпознаваме. Вярно, никой не е очаквал, че ще ни връхлетят извънземни, но пък можехме да помислим все пак.

Трудно е да се предвиди какво следва, когато онова, което следва, не е било предвидено.

В крайна сметка реших да бдя. Ако видя нещо, да се спотайвам. Никакви сцени като с войника от крайпътния магазин. Никакви!

Денят е слънчев и безветрен, но хладен. Небето е ясно. Крача и въртя глава — наляво и надясно, нагоре и надолу. Раницата натъртва лявата ми лопатка, автоматът — дясната. Ходя по разделителната полоса между северната и южна лента и през няколко крачки се извръщам, за да огледам назад. Час. Два. А съм изминала не повече от километър разстояние.

Най-зловещото нещо — по-зловещо и от изоставените коли, проскърцването на ръждив метал и проблясването на счупени стъкла под лъчите на анемичното октомврийско слънце, по-гадно и от купищата боклук, изсипан по разделителната полоса и обрасъл с трева, от което земята изглежда неравна, сякаш покрита с циреи — най-зловещо от всичко е мълчанието.

Няма го Грохотът.

Всеки си спомня Грохота.

Освен ако не сте израснали на някой планински връх или целият ви живот не е минал в пещера, вие непрекъснато сте били потопени в Грохота. Беше част от живота ни. Беше морето, в което плувахме. Постоянният звук от всичко, създадено от нас, с цел да направи живота ни по-лек и по-малко отегчителен. Механична песен. Електронна симфония. Грохотът от всички наши неща и всички нас взети заедно. Няма го.

Това е звукът на Земята отпреди появата на човечеството.

Понякога, в палатката, късно през нощта, ми се струва, че мога да чуя стърженето на звездите о небосклона. Толкова е тихо. С времето става непоносимо. Иска ми се да крещя, докато съдера дробовете си. Иска ми се да пея, да викам, да тропам с крака, да пляскам с ръце, само и само да отбележа своето присъствие. Думите, разменени с войника, бяха първите, изречени на глас от няколко седмици.

Грохотът замря на десетия ден след Пришествието. Бях в час и пишех есемеси на Лизбет. Не помня за какво, но се оказаха последните.

Единайсет сутринта. Топъл, слънчев ден, ранна пролет. Ден за блянове и мечти, в които ти се иска да си навсякъде, но не и при г-жа Полсън в час по математика.

Първата вълна ни заля без много шум. Никакви драми, никакъв шок и ужас.

Просто спря токът.

Шрайбпроекторът на г-жа Полсън угасна.

Екранът на телефона ми стана черен.

Някой, някъде отзад, изпищя. Класика. Без значение по кое време на денонощието спира токът, винаги ще се намери някой да изпищи.

Г-жа Полсън ни нареди да останем по местата си. Спре ли токът, хората скачат и хукват. Накъде? Луда работа. Толкова сме свикнали с електричество, че когато спре, не знаем какво да правим. Скачаме, пищим или дрънкаме несвързано. Изпадаме в паника. Все едно сме без кислород. Нещата в онзи ден бяха допълнително усложнени от Пришествието. Когато десет дни си стоял на тръни, чакайки нещо да се случи, а нищо не се случва, нервите ти са опънати.

Изведнъж всички се разбъбриха. Щом казах, че телефонът ми не работи, всички започнаха да човъркат телефоните си. Нийл Кроски, който се спотайваше най-отзад и тайно слушаше музика в час, дръпна слушалките от ушите си и се затюхка, че и плейърът му е сполетян от същата участ като телефоните.

Следващото нещо, което правиш, когато спре тока и луднеш, е да хукнеш към прозореца. И ти не знаеш защо. Абе… за да си осведомен. Важните неща обикновено се случват навън. Затова, спре ли тока, тичаш да зяпаш през прозореца.

Картината се увенчаваше от г-жа Полсън, която се щураше безцелно и повтаряше:

— Тишина! Сядайте по местата си и чакайте съобщение!

И то дойде около минута по-късно. Но не по уредбата и не от г-н Фолкс — заместник-директора. Дойде от небето и бе от тях. Във вид на един Боинг 727, който, въртейки се като лист, падаше стремглаво от три хиляди метра височина, докато изчезна зад короните на дърветата и се взриви, произвеждайки огнено кълбо, което ми напомни гъба от ядрена експлозия.

„Хей, земляни! Купонът започва!“

Човек би предположил, че при подобна гледка сме се изпокрили под чиновете си. Нищо подобно! Струпани на прозореца, ние дълго се взирахме в безоблачното небе за летящата чиния, свалила самолета. Какво друго, ако не летяща чиния! Главите ни бяха наблъскани с клишета за извънземните. Летящи чинии, които профучават през атмосферата, ескадрили от F-16 по петите им, ракети „земя-въздух“ и трасиращи куршуми, излитащи със свистене от бункерите. По един неосъществим и очевидно извратен начин ние очаквахме да се насладим на точно такава гледка. Като ще е нападение на извънземни, да е!

Висяхме по прозорците около половин час. Мълчахме. Г-жа Полсън ни подкани да се върнем на чиновете. Никой не й обърна внимание. Трийсет минути от началото на Първата вълна и общественият ред вече се пропукваше. Всички се чудеха защо не работят телефоните им. Никой не успя да направи връзка между падането на самолета, спирането на телефоните, тока, и стенния часовник, чиято голяма стрелка замръзна на дванайсет, а малката — на единайсет часа.

После вратата се отвори и г-н Фолкс ни разпореди да се отправим към гимнастическия салон. Много умно, няма що! Да се съберем накуп, та извънземните да ни ликвидират без преразход на боеприпаси.

И така, ние се довлякохме до салона и се натръшкахме по пейките в почти пълна тъмнина, а директорът се разхождаше напред-назад с мегафон, спираше през две крачки и ни проглушаваше ушите с едно и също: да седим мирни и да чакаме, докато родителите ни дойдат да ни приберат.

А учениците с коли? Те може ли да си тръгнат?

„Не, защото автомобилите няма да запалят.“

Мамка му! Как така няма да запалят?

Мина един час. После втори. Седях до Лизбет. Говорихме съвсем малко и то шепнешком. Не че се страхувахме от директора, просто се ослушвахме. Не знам за какво. Тишината беше като пред буря — мигът преди облаците да се разтворят и да удари гръм.

— Работата е сериозна — прошепна Лизбет. Почеса се по носа, зарови лакираните си нокти в изрусената си кошница и затупка с крак. После разтри с пръст клепачите си, тъй като бе започнала да носи контактни лещи и още не беше свикнала.

— Кофти работа — отвърнах й тихо аз. — Май сме дотук.

Тя продължи да вади и слага батерията на телефона си. Поне си намираше работа.

После се разрида. Взех телефона й и я улових за ръка. Огледах се. Не плачеше само тя. Някои се молеха. Други правеха и двете — плачеха и се молеха. Учителите се бяха струпали при вратата на салона, като жив щит — в случай че същества от друг свят решат да нападнат гимназията.

— Толкова неща исках да направя в този скапан живот… каза Лизбет. — А дори не съм и… — Тя сподави един стон. — Абе, знаеш.

— Имам чувството, че това „абе, знаеш“, в момента масово се практикува под седалките.

— Мислиш ли? — Тя избърса бузите си с длан. — Ами ти?

— За „абе, знаеш“ ли питаш? — Не се притеснявах на тема „секс“, стига да не ставаше дума за собствения ми.

— Не бе, не за това! Боже! Знам, че не си пробвала.

— Мислех, че за това говорим.

— Говоря за живота ни, Каси! Господи, това може да е краят на света, а ти ми говориш за секс!

Тя дръпна телефона от ръката ми и запревърта капачето на батерията между пръстите си.

— Ето защо трябва да му кажеш — отсече тя, докато си играеше с въженцата на качулката си.

— На кого какво?

Знаех идеално какво има предвид, но печелех време.

— На Бен! Трябва да му кажеш какво чувстваш. Още от трети клас.

— Ти майтапиш ли се?

Лицето ми пламна.

— След което трябва да преспиш с него.

— Глупости, Лизбет.

— Това е положението.

— Не съм искала да спя с Бен Периш, още по-малко от трети клас — прошепнах аз. Трети клас? Погледнах към нея, за да видя дали ме слуша. Явно не ме слушаше.

— На твое място ще отида и направо ще му кажа: „Като ще мрем, да мрем. Но няма да пукна в този тъп гимнастически салон, преди да съм спала с теб!“ И знаеш ли какво ще направя после?

— Какво?

Напуши ме смях, като си представих изражението му.

— Ще го замъкна навън и ще го метна.

— В градинката?

— Или в съблекалнята. — Тя ентусиазирано описа кръг с ръка — за да изобрази цялото училище или целия свят, може би. — Все едно къде.

— Знаеш каква смрад е в съблекалнята. — Два реда по-надолу мярнах ослепителния силует на идола си. — Такива неща стават само във филмите — казах аз.

— Да, нереалистично е… като това, което в момента преживяваме.

Беше права. Напълно нереалистично. Както едното, така и другото — извънземна атака срещу нас и атака на Бен Периш в спалнята ми.

— Поне можеш да му кажеш какво чувстваш — каза тя, прочитайки мислите ми.

Мога, да. Някога. Ако…

Но не го направих. Така за последно видях Бен Периш — в тъмния и задушен гимнастически салон (в който обаче тренират „Совите“!), два реда под мен, в гръб. Сигурно е загинал в Третата вълна, като почти всички други. Така и не му казах какво чувствам. А можех. Седеше на задния чин.

Той надали си спомня, но в прогимназията пътувахме с един и същи автобус и веднъж го чух да казва, че му се е родила сестричка, след което се обърнах и казах: „А пък моят брат се роди миналата седмица!“ И той каза: „Ха, наистина ли?“ Но не с подигравка, а приятно изненадан от необичайното съвпадение. Цял месец след това мислех, че ние сме някак свързани посредством бебетата. В гимназията той стана футболна звезда, а аз — обикновено момиче, което го зяпаше от трибуните. Виждах го понякога в час или по коридорите и едва се сдържах да не се спусна и да извикам: „Ей, аз съм онази от автобуса! Помниш ли за бебетата?“

Смешното е, че той най-вероятно помнеше. Не стига, че беше най-готиното момче в училище, но беше и едно от най-умните. А споменах ли колко мил беше с децата и животните? Сестричката му беше на стадиона на всеки мач и като спечелихме областния шампионат, Бен изтича до тъчлинията, метна я на раменете си и поведе парада по пистата. Публиката я аплодира като кралица.

О, и още нещо: убийствената му усмивка. Но да не започвам пак.

След още един час в тъмния и спарен гимнастически салон зърнах баща си на изхода. Той спокойно ми махна, все едно всеки ден идваше да ме прибира след извънземни нападения. Прегърнах Лизбет и обещах да й звънна веднага след като се оправят телефоните. Все още мислех постарому, тоест че ако нещо се развали, то ще се оправи. Тъй че просто я прегърнах и дори не помня дали й казах „обичам те“.

Излязохме навън и аз запитах: „Къде е колата?“

Татко каза, че не работи. Всички превозни средства не работели. Улиците бяха осеяни с изоставени коли, автобуси, мотоциклети и камиони; купища от смачкани тенекии по кръстовищата, коли, усукани около стълбове или забити във витрините. Хората бяха попаднали в капан, след като електромагнитният импулс бе блокирал ключалките на вратите и трябваше или да чупят стъкла, или да седят и да се надяват на спасение. Пострадалите, които все пак можеха да се движат, бяха изпълзели по канавки и тротоари и чакаха медицинска помощ — която нямаше как да дойде, тъй като нямаше нито линейки, нито пожарни, нито полицейски коли в движение. Всичко, което работеше на ток или батерии, или имаше двигател, замря в единайсет преди обед.

Татко вървеше и говореше, като ме стискаше здраво за китката, сякаш се страхуваше нещо да не връхлети от небето и да ме грабне.

— Нищо не работи. Няма електричество, няма телефони, няма вода…

— Видяхме да се разбива самолет.

Той кимна с глава.

— Всички са паднали. Всичко, което е летяло по време на удара. Изтребители, хеликоптери, транспортни самолети…

— Удар — от какво?

— Е.И. — каза той. — Електромагнитен импулс. Бил е мощен и е извадил от строя всичко. Електропреносната мрежа. Съобщенията. Транспорта. Всичко, което лети или се движи, е било парализирано.

Живеех на два километра от училище. Най-дългите два километра, които съм извървявала някога. Сякаш над всичко бе паднала завеса — измамна рисунка, която да замества реалния свят. Но през цепките й се виждаше, че отзад нещо дълбоко не е наред. Като например хората, които бяха наизлезли пред къщите си, с безполезни телефони в ръце, взрени в небето или приведени под капаците на парализираните си коли. Ровичкаха из тях, както прави всеки, като му се развали колата — бърника из двигателя.

— Но ще се оправим — каза баща ми, като ме стискаше за китката. — Всичко е наред. Системите за аварийно захранване сигурно са непокътнати, а правителството със сигурност има план за извънредни ситуации, убежища и други от този род.

— И с какво спирането на тока ще допринесе за издигането ни до следващия етап на нашата еволюция, татко?

Съжалих за думите си още, докато ги изричах. Но бях вече изтрещяла. За щастие, баща ми не се засегна. Погледна ме, усмихна се окуражително и ми каза:

— Всичко ще се оправи.

Защото аз исках да го чуя, защото самият той го искаше, и защото при падането на завесата публиката очаква красива финална реплика.