Рик Янси
Петата вълна (66)

65.

Заспахме пред камината, а на сутринта се събудих в нашето легло. Впрочем, не нашето. Моето. Леглото на Вал. В леглото съм, но не помня да съм се качвала по стълби, така че сигурно ме е донесъл тук и ме е завил. Само дето той самият не е при мен. Малко се паникьосвам, като разбирам, че го няма. Много по-лесно ми е да потискам съмненията си, докато е край мен. Докато гледам тези очи с цвят на разтопен шоколад и слушам плътния му глас, който ме обгръща като топло одеяло в студена нощ. „О, ти си такъв безнадежден случай, Каси. Сантиментална като стара мома!“

Обличам се набързо в утринния сумрак и слизам долу. Него го няма, но моят M16 е там, почистен, зареден и подпрян на ламперията. Подвиквам, но нищо. Тишина.

Взимам автомата. Последният път, когато стрелях с него, беше по войника с разпятието.

„Вината не е твоя, Каси. Нито пък негова.“

Затварям очи и виждам баща си, проснат в пръстта, с разкъсани черва, да ми казва „Не, Каси“, точно преди Вош да се приближи и да го заглуши завинаги.

„Вината е негова. Не твоя. Не и на войника с разпятието. А негова.“

Съвсем живо си представям как опирам дулото на автомата в слепоочието на Вош и му пръсвам черепа.

Първо трябва да го намеря. И тогава учтиво да го помоля да не мърда, за да опра дулото на автомата в слепоочието му и да му пръсна черепа.

На дивана съм, в едната ръка с Мечо и с автомата в другата. Сякаш съм в гората, в палатката си под дърветата, които са под небето, което е под злото око на кораба-майка, която е под експлозията от звезди, от които само една е наша. И с кой кучи късмет Другите са избрали точно нея сред останалите сто по десет на трийсет и шеста степен броя звезди във Вселената?

Не е за мен. Не ми е работа да побеждавам извънземните. Аз съм хлебарка. Или хайде, еднодневка, според сравнението на Ивън. Еднодневките са поне по-красиви и поне могат да летят. Но не ми пречи да очистя едно-две копелета до края на еднодневния си гастрол. И смятам да започна от Вош.

Една ръка ме потупва по рамото.

— Каси, защо плачеш?

— Не плача. Алергична съм. Тоя проклет мечок е натъпкан с прах.

Той сяда до мен, от страната на мечока, не на пушката.

— Къде беше? — питам аз, за да сменя темата.

— Да видя как е времето.

— И? — „Моля те, не бъди така кратък! Трябва ми топлия ти глас, за да се чувствам сигурна.“ Свивам колене към брадичката си, с пети върху дивана.

— Добре. Можем да тръгнем довечера.

Утринната светлина се промъква през един процеп в одеялата, закачени пред прозореца и обагря лицето му в златножълто. Светлината блещука в тъмната му коса, искри в очите му.

— Добре — изсумтявам аз.

— Каси… — Той докосва коляното ми. Ръката му е топла, чувствам топлината през дънките си. — Хрумна ми нещо странно.

— Че всичко това е просто лош сън?

Той клати глава, смее се нервно.

— Искам да ме разбереш правилно, затова ме изслушай, става ли? Доста мислих за това и нямаше да отворя дума, ако не мислех, че…

— Давай, Ивън. Просто ми кажи. — „О, Боже, какво следва?“ Тялото ми се напряга. „Все едно, Ивън. Не ми казвай.“

— Искам да отида.

Клатя глава объркано. Това шега ли е? Ръката му е на коляното ми.

— Че, идвай, нали реши.

— Искам да кажа, да отида сам. — Побутва ме по коляното, за да го погледна.

И аз разбирам.

— Да отидеш сам. Аз да стоя тук, а ти да намериш брат ми.

— Нали обеща да ме изслушаш…

— Не съм обещала нищо. — Бутам ръката му от коляното си. Мисълта, че ще ме остави тук, не е просто обидна — тя е ужасяваща. — Аз съм обещала на Сами, не ти, така че забрави.

Но не.

— Ти не знаеш какво е там.

— А ти знаеш ли?

— По-добре от теб.

Той посяга към мен, аз го спирам с ръка. „Чакай, чакай.“

— И я ми кажи как е там?

Той вдига ръце.

— Помисли кой от двама ни има по-голям шанс за успех. Не че си момиче, че съм по-силен, по-издръжлив или нещо от този род. А и винаги можеш да продължиш, ако с мен се случи най-лошото.

— Може и да си прав. Но трябва да тръгна аз. Той е мой брат. А и нямам намерение да вися тук, докато някой Заглушител почука на вратата на фермата. Тръгвам сама и толкова.

Скачам от дивана, сякаш ще тръгна на секундата. Той ме улавя за ръка, но аз се дърпам.

— Стига, Ивън. Забравяш, че аз ще те взема с мен. Не обратното.

Той клюмва.

— Знам. Знам. — След което унило се разсмива. — Знаех какво ще кажеш, но да питам все пак.

— Защото мислиш, че няма да се справя?

— Защото не искам да умреш.