Рик Янси
Петата вълна (54)

53.

„Ти ме спаси.“

Бях в прегръдките му, докато изричаше тези думи.

И си мисля:

„Тъпачка! Тъпо, тъпо, тъпо същество! Как го допусна? Как, как, как!“

Правило номер едно: Не вярвай на никого. От което следва второто: за да си жив, стой сам.

А аз наруших и двете правила.

Виж ги колко са хитри! Знаят, че страхът ни събира и ще ни изтребят накуп.

Лошото е, че имах шанс и го проиграх. Ако Ивън не ме бе открил, щях да съм мъртва досега.

Чувствам тялото му с гърба си, ласкавата му ръка около кръста ми и дъха му, който приятно гъделичка шията ми. Стаята е съвсем студена и ще е чудесно да се мушнем под завивките, но не искам да мърдам. Защото ми е хубаво. Прокарам длан по голата му ръка, спомняйки си топлината на устните му и копринената мекота на косата му между пръстите ми. Момчето, което никога не спи, спи. Корабокрушенец на брега на Касиопея — остров сред океан от кръв. „Ти имаш своето обещание, аз имам теб.“

Не мога да му се доверя. Трябва да се доверя.

Не мога да остана с него. Не мога да го изоставя.

Късметът вече не е достатъчен. Разбрах го от Другите.

Но може ли да се разчита на любовта?

Не казвам, че го обичам. Дори не знам как се чувства човек, като е влюбен. Знам само как ме караше да се чувствам Бен Периш, което не може да се опише с думи. Не и с тези, които аз знам.

Ивън се размърдва зад мен.

— Късно е — промърморва той. — Спи!

Откъде знае, че съм будна?

— Ами ти?

Той се претъркулва, става и се отправя към вратата. Аз се надигам. Сърцето ми бие като лудо, неясно защо.

— Къде отиваш?

— Да огледам наоколо. Няма да се бавя.

След като излиза, аз се събличам и нахлузвам една от карираните му селски ризи. Дантелените пижамки на Вал не са ми по вкуса.

Връщам се в леглото и се завивам като пашкул. Ама че студ! Вслушвам се в тишината. На къщата без Ивън. Отвън долитат слабите звуци на пустошта. Далечният лай на диви кучета. Воят на вълк. Писъкът на совите. Зима е и природата шепне. С идването на пролетта звуците ще избуят в симфония.

Чакам го да се върне. Минава час. После два.

Най-сетне чувам издайническо скърцане и затаявам дъх. Обикновено го чувам, като се връща през нощта. Тръшкането на кухненската врата. Тропането на ботушите му по стълбите. Сега не чувам друго, освен леко скърцане отвън.

Посягам и взимам Люгера от нощното шкафче. Винаги го държа до мен.

Първата ми мисъл е: „Той е мъртъв! И някой Заглушител идва да ми свети маслото!“

Измъквам се от леглото и на пръсти се приближавам до вратата. Долепям ухо. Затварям очи, за да се съсредоточа. Държа пистолета както трябва, с две ръце. И проигравам наум всяка своя стъпка, както ме е учил той.

Лява ръка на бравата. Завъртам, дърпам, две крачки назад, вдигам пистолета.

Завъртам, дърпам, две крачки назад, вдигам пистолета и…

Скръъъъъц!

Стига теории.

Блъскам вратата, крачка назад и насочвам пистолета. Ивън отскача и се блъска в стената. Ръцете му инстинктивно се вдигат при вида на дулото.

— Ей! — крещи той. Ококорен, с вдигнати ръце, като крадец, спипан на местопрестъплението.

— Ти какво търсиш тук! — Цялата се треса от яд.

— Върнах се, за да видя как си. Ще бъдеш ли така любезна да свалиш тоя пистолет?

— Знаеш, че можеше и да не отворя — зъбя му се аз, докато прибирам оръжието. — Можех да те застрелям през вратата.

— Следващият път задължително ще почукам. — Сладка несиметрична усмивка, неговият запазен знак.

— Правилно — вместо да ми изкарваш ума, чукай. Веднъж, ако си решил да влезеш и два пъти, ако просто минаваш да ме позяпаш през ключалката. — Очите му шарят между лицето, ризата ми (всъщност ризата му) и голите ми крака. Задържат се най-вече там, преди да се върнат на лицето ми. Погледът му е топъл. Краката ми са студени.

Той почуква веднъж на касата. Пропускът да влезе, е усмивката му.

Сядаме на леглото. Опитвам се да забравя факта, че съм облечена в ризата му и тя мирише на него, че той седи на една педя от мен и също мирише на себе си и че в стомаха ми сякаш тлеят въглени.

Искам да ме докосне пак. Искам да усетя ръцете му, нежни като облаци. Но се боя, че ако ме докосне, всичките седем милиарда атоми, от които се състои тялото ми, ще се взривят и ще се разпръснат из вселената.

— Дали е жив? — тихо прошепва той. Тъжен и отчаян, като преди. Странно. Защо мисли за Самс?

Свивам рамене. Как мога да знам отговора на въпроса му?

— Знаех кога Лорън беше жива. Искам да кажа — разбрах, когато вече не бе. — Улавя юргана и прокарва пръсти по шевовете му — внимателно, сякаш проучва карта на съкровище. — Чувствах го. Бяхме останали само аз и Вал. Вал беше тежко болна, отиваше си. Знаех кога ще ме напусне, с точност почти до час. Шест души бяха минали вече по този път.

Минава минута, преди да продължи. Разстроен е. Погледът му шари. Стрелка се из стаята, сякаш търси нещо, което да го разсее или обратно — нещо, за което да се залови. Сякаш му преча. И правя спомена още по-мъчителен.

— Един ден бях отвън — казва той — простирах пране. И изведнъж ме обзе странно чувство. Сякаш нещо ме блъсна в гръдния кош. Искам да кажа, чувството бе съвсем реално — физическо, не духовно. Не някакъв глас, който да ми нашепне, че ни е напуснала. Беше като удар с юмрук. Но аз разбрах. Хвърлих прането и хукнах към дома й…

Той поклаща глава. Докосвам коляното му, но се дръпвам. След първото докосване всичко е прекалено лесно.

— Как го е направила? — питам аз. Не искам да го насилвам. Той е емоционален айсберг, две трети от душата му са под повърхността. Слуша, вместо да говори и пита, вместо да дава отговори.

— Обеси се — казва той. — Аз я свалих. — Отвръща поглед. С мен е, но в мислите си е с нея, там. — После я погребах.

Не зная какво да кажа. Така че не казвам нищо. Мразя да дрънкам глупости.

— Така става — казва той след дълго мълчание. — Когато обичаш някого. Нещо се случва с него и те блъска в сърцето. Не преносно. А буквално. — Свива рамене и се смее тихо, сякаш в себе си. — Все едно. Поне аз го преживях така.

— И мислиш, че Сами е жив? Иначе да съм го почувствала?

— Не знам. — Той свива рамене и се засмива смутено. — Звучи глупаво. Съжалявам, че заговорих за това.

— Обичал си я силно, нали?

— Израснахме заедно. — Очите му се оживяват. — Като деца, ако тя не беше у нас — аз бях у тях. После пораснах и трябваше да помагам на баща си, но след работа винаги бях у тях.

— Идваш оттам, нали? От дома на Лорън.

По бузата му се търкулва сълза. Избърсвам я с палеца си, също както той избърса сълзите ми в нощта, в която го попитах дали вярва в Бог.

Той се навежда и неочаквано ме целува. Ей така.

— Защо ме целуна, Ивън? — Мисли за Лорън, а ме целува мен. Чувствам се особено.

— Не знам — Свежда глава. Виждала съм го загадъчен, мълчалив, страстен… а сега и като срамежливото малко момче.

— Следващият път си измисли причина — дразня го аз.

— Добре. — И ме целува отново.

— Причина? — тихо питам аз.

— Ъ-ъ… Че си красива?

— Става. Дори и да не е вярно, става.

Той обгръща лицето ми с нежните си ръце и се навежда за трета целувка, която е така дълга, че разгаря тлеещата жарава в мен и кара мъха по тила ми да настръхне и затанцува от щастие.

— Вярно е — шепне той и устните ни се докосват.

Заспиваме, сгушени един в друг като лъжички в чекмедже. Дланта му нежно обгръща деколтето ми. Събуждам се за малко в мъртвите часове на нощта. В гората съм, в моя спален чувал: аз, моето плюшено мече и автомата ми. Плюс някакъв непознат, който притиска тялото си в моето!

Стига, Каси, спокойно. Всичко е наред. Това е Ивън. Който те спаси, който те излекува и който е готов да рискува живота си заради твоето абсурдно обещание. Ивън Орловото Око, който те откри. Ивън, обикновеното фермерско момче с топли и нежни длани.

Стоп! Сърцето ми прескача един такт. Какво ще е това фермерско момче с меки длани?

Бутам ръката му от гърдите си. Той се размърдва и изсумтява във врата ми. Мъхът по тила ми вече танцува друг танц. Предпазливо прокарвам пръсти по дланта му. Мека като памук!

Само без паника. Нали от месеци не е пипал земеделска работа! А и умее да се грижи за кожичките на ноктите си… Но може ли мазоли, трупани цял живот, да изчезнат само за няколко месеца ловуване!

Ловуване?

Навеждам се леко, за да помириша пръстите му. Може и да се дължи на развинтеното ми въображение, но надушвам барут, парлив, метален дъх на барут. Кога е стрелял? Не е бил на лов тази вечер. Ходил е на гроба на Лорън.

Лежа ококорена в ръцете му. Разсъмва се. Сърцето му тупти до тила ми, а моето блъска в шепата му.

— Сигурно си лош ловец. Почти не се връщаш с дивеч.

— Напротив, добър съм.

— Но ти е жал да убиваш?

— Когато трябва, не ми е жал.

Кога, Ивън Уокър?