Рик Янси
Петата вълна (51)

50.

Седмица след пристигането на Катализатора взводът ни се изкачи от десето на седмо място. След три седмици изместихме деветнайсети взвод от петото му място в класацията. В предпоследната седмици ни отнеха шестнайсет точки и се простихме с четвъртото място. Една тежка загуба.

Кекса, който не го бива да говори, но смята отлично, анализира резултата. Почти няма какво да подобрим. Втори сме на пътеката с препятствия. Трети по време във въздушните тревоги и първи в раздел „други“ — мъглява категория, отразяваща вътрешния ред и примерното поведение. Слабото ни място е стрелбата, където сме на шестнайсето място — въпреки наличието на феноменални стрелци като Кекса и Катализатора. Ако не подобрим този показател през следващите две седмици, сме обречени.

Не е нужно да, човек да е математик, за да разбере защо сме така зле. Взводният не умее да стреля! Затова той отива при Старши инструктора и иска допълнителни часове за упражнения. Но резултат няма.

Старая се, правя нещата както трябва, но ако от цял пълнител с трийсет патрона уцеля поне веднъж, то това е постижение. Чиста случайност, според Катализатора. И Фъстъка можел да уцели от трийсет изстрела. Старае се да не го показва, но отчайващата ми непохватност я вбесява. Бившият й взвод е на второ място. Ако не я бяха пратили при нас, със сигурност щеше да завърши и да е първа на опашката за сержантско звание.

— Искам да ти предложа нещо — казва тя една сутрин, докато вървим към плаца за задължителния крос. Красивият й бретон й е привързан с лента. Не че ме вълнува, де. — Ще ти помогна, но при едно условие.

— Има ли нещо общо с шахмата?

— Да подадеш оставка като взводен командир.

Поглеждам я. От студа прасковените й бузи са станали алени. Тя е от спокойния тип хора, но не кротка като Кекса, а тиха и твърда. Очите й те прорязват като скалпели.

— Станал си командир без да искаш, а и не ти е присърце. Отстъпи на мен — казва тя, впила поглед в пътеката.

— Защо толкова ти е притрябвало?

— Увеличава шанса ми за оцеляване.

Вървим по пътеката от плаца, през паркинга на болницата, към летището. Пред нас е електроцентралата, бълваща черен и сив дим.

— Да направи така — казвам аз. — Помагаш ми, печелим и се оттеглям.

Безсмислено предложение. Ние сме войници. Резник решава кой ще е взводен командир. А и да си командир не е важно. Важно е кого ще произведат в сержант. Това, че си командир помага, но не е гаранция, все пак.

Един изтребител прелита с грохот. Връща се от нощен патрул.

— Имаш ли обяснение? — казва тя, загледана в един хеликоптер, който се полюшва над зоната за кацане. — Защо всичко работи, въпреки електромагнитния импулс.

— Не — простичко отговарям аз. — Ти имаш ли?

Дъхът й изглежда като малки бели експлозии в ледения въздух.

— Подземни бункери… това трябва да е обяснението. Това или…

— Или какво?

Тя поклаща глава и въздиша шумно; въздухът изсвистява от поруменелите й от студ бузи; черната й коса, облята в ярка утринна светлина, се полюшва напред-назад в такт с тичането.

— Твърде шантаво е — казва тя най-накрая. — Давай, Зомби, тичай! Нали си футболна звезда!

Аз съм с педя по-висок. Една моя крачка е равна на нейни две. Така че я изпреварвам.

С нищожна разлика.

Следобеда сме на полигона. Стреляме, а Портокала управлява мишените. Катализатора ме наблюдава известно време, след което идва да ми съобщи мнението си.

— За нищо не ставаш.

— Знам. И?

И се усмихвам широко. Някога това беше най-силното ми оръжие. Да не се хваля, но докато шофирах, внимавах да не заслепя някой от отсрещното движение. Сега усмивката ми не произвежда какъвто и да било ефект върху Катализатора. Тя изобщо не се смущава. Дори не мига.

— Като цяло не си зле. Какво се случва, когато стреляш?

— Най-общо казано, не улучвам.

Тя поклаща глава. Като говорим за усмивки, аз дори не съм виждал и най-слаб намек за, макар и скептична, усмивка на лицето й. Ще я измъкна насила! Вече не съм Зомби, а по-скоро Бен. Човек трудно се разделя със старите си навици.

— Искам да кажа — между теб и целта — казва тя.

Ъ?

— Ами, като се появи…

— Не. Питам какво се случва между това — сочи пръстите на дясната ми ръка — и онова. — Сочи мишената.

— Ти ме разби.

— Мисли за оръжието като за част от теб. Не стреля автоматът, стреляш ти. Сякаш духаш глухарче. Духаш и отвяваш куршума към мишената.

Тя сваля автомата от рамото си и кима към Портокала. Никой не знае къде точно ще се появи мишената, но главата й се разлита на трески още преди напълно да се е изправила.

— Представи си, че няма празно място. Че няма друго, освен теб. Ти си всичко. Пушката. Куршума. Целта. Всичко си ти.

— И какво, с главата си ли гърмя?

Близо съм до целта си да изтръгна усмивка. Лявото ъгълче на устата й потрепва.

— Това ми прилича на дзенбудизъм — не се отказвам аз.

Тя бърчи вежди. Трети опит.

— По-скоро е квантова механика.

Кимам сериозно.

— Да, да! Това имах предвид и аз. Квантова механика.

Тя се извръща. За да скрие усмивката си? За да не видя как скърца със зъби? Като се обръща към мен, виждам само един оловен поглед.

— Ти искаш ли да завършиш?

— Искам да се отърва от Резник.

— Не е достатъчно. — Тя сочи към един от шперплатовите силуети в далечината. Вятърът си играе с бретона й. — Какво виждаш, като гледаш целта?

— Виждам шперплатов силует на човек.

— Добре, но кой?

— Аха, разбрах. Понякога си представям Резник.

— Това помага ли?

— Знам ли…

— Всичко е във връзката — казва тя. Дава ми знак да седна. Сяда пред мен и улавя ръката ми. Нейната е ледена, като на труповете в хангара.

— Затвори очи. Хайде. Сега мисли. Но не за себе си и не за целта. А за това, което ви свързва. Един лъв и една газела. Какво ги свързва?

— Хм. Гладът?

— Това са отнася само за лъва. Питам какво ги свързва.

Труден изпит. Май сгреших, като я помолих да ме учи. Сега, освен за левак, ще ме мисли и за тъп.

— Страхът — прошепва ми тя, сякаш споделя голяма тайна. — Газелата се страхува от лъва. Лъвът се страхува от глада. Свързани са с невидима верига и тя е страхът.

Верига. Нося я в джоба си, завършва със сребърен медальон. От нощта, в която умря сестра ми. Преди хиляда години. Или снощи? Свърши се. Никога не свършва. Не е черта — граница между онази нощ и деня сега. Тя е кръг. Пръстите ми се сключват около нейните.

— Не знам коя е веригата ти — продължава тя. Топлият й дъх е в ухото ми. — Различна е за всеки. Но те знаят. От „Страната на чудесата“. Заради нея ти дават автомат. Същата верига те свързва и с мишената ти. — След което, сякаш прочела мислите ми, добавя: — Тя не е черта, Зомби. Тя е кръг.

Отварям очите си. Залязващото слънце рисува около нея златен ореол.

— Няма празнина. Всичко е свързано.

Тя кимва и ме побутва да стана.

— Хайде, стъмва се.

Вдигам автомата и прикладвам. Никога не знаеш откъде ще се появи мишената, но знаеш, че ще се появи. Катализатора дава знак на Портокала и високата, мъртва трева прошумолява вдясно от мен само милисекунда преди целта да се появи. Но това ми е предостатъчно. То е цяла вечност.

Няма празнина. Нищо между мен и не-мен.

Главата на мишената се разлита на трески с шумно пукане. Портокала крещи и ме поздравява с юмрук във въздуха. Без да мисля, грабвам Катализатора през кръста, вдигам я и я завъртам около себе си. Само една суперопасна секунда ме дели от това да я целуна. Като я пускам, тя отстъпва няколко крачки и внимателно прибира разпиляната си коса зад ушите си.

— Направих го, без да искам — казвам аз. Трудно е да се разбере кой от нас е по-объркан. И двамата се мъчим да успокоим дъха си. Сигурно по различни причини.

— Направи го пак — казва тя.

— Кое — изстрела или прегръдката?

Крайчето на устната й потрепва. Май ще успея!

— Избери по-важното.