Рик Янси
Петата вълна (4)

3.

Надали беше много по-възрастен от мен. Осемнайсет. Може би деветнайсет. Но, по дяволите, би могъл да е и на седемстотин и деветнайсет. Пет месеца, откакто започна всичко, а аз все още не съм сигурна дали Четвъртата вълна е от хора, от хибриди или дори от самите Други, макар да не ми харесва мисълта Другите да изглеждат точно като нас, да говорят точно като нас и да кървят точно като нас. Предпочитам да си представям Другите като… ами, други.

Бях на седмичния си набег за вода. До бивака ми има поток, но може да е замърсен — било с химикали, било с фекалии. А може и по течението да има трупове. А ако водата е отровена? Най-лесният начин да ни унищожат, е да ни лишат от вода за пиене.

Така че веднъж седмично мятам на рамо верния си M16, излизам от гората и стигам до магистралата. Три километра на юг, точно до изход 175, има бензиностанции с магазини. Взимам, колкото мога да нося бутилирана вода — което не е много, тъй като водата тежи — и бързо, преди да е станало съвсем тъмно, хуквам обратно към дърветата. Здрачът е най-доброто време за излизане. Никога не съм виждала безпилотен самолет по здрач. По три, по четири през деня и много повече през нощта — но нито един по здрач.

Усетих, че има нещо, още докато се промушвах през разбитата входна врата на бензиностанцията. На пръв поглед всичко беше, както го оставих миналата седмица — същите надраскани с графити стени и преобърнати рафтове, подът, осеян с празни кутии и изсъхнали изпражнения на плъхове, разбитите касови апарати и разграбените витрини. Същата отвратителна, воняща каша, в която газех всяка седмица от месец насам, за да стигна до склада зад хладилните витрини. Защо хората бяха грабили бира и безалкохолно, пари от касите и трезора, ролки лотарийни билети и какво ли не, но бяха пренебрегнали два палета питейна вода, така и не можах да разбера. Какво ли си бяха мислили? Идва извънземният Апокалипсис, грабете бира!

Същата разруха, същата смрад на плъхове и развалена храна, облачетата прах, танцуващи в мътната светлина на зацапаните прозорци, целият застинал и непокътнат ред на безпорядъка.

И все пак.

Нещо беше различно.

Стоях насред натрошените стъкла в малкото преддверие. Не го виждах. Не го чувах. Не чувствах мириса му. Но знаех, че има нещо.

Нещо различно.

Хиляди години ни делят от нашето животинско минало. Но дълбоко в гените ни нашите ловни инстинкти са още живи. Бдителността на газелата и антилопата, вятърът, който шумоли в тревата, сянката, която пробягва през дърветата. Вътрешният глас, който ти подсказва „Ей, внимавай, близо е!“

Близо е.

Не разбрах как съм свалила автомата от рамото си. Висеше на гърба ми; миг по-късно беше вече в ръцете ми с насочено дуло и свален предпазител.

Близо е.

Не бях стреляла по нещо по-различно от заек и то само за да разбера как се прави, и дали откатът от изстрела няма да откачи рамото ми. Веднъж стрелях над глутница диви кучета, които проявяваха нездрав интерес към лагера ми. Друг път почти отвесно, целейки се в малко трептящо петънце от зеленикава светлина — техният междузвезден кораб, който безшумно се плъзгаше на фона на Млечния път. Признавам, беше глупаво. Все едно сложих билборд с огромна стрелка, сочеща към мен, и надпис „Ехоооо, ето ме!“

След злополучния експеримент със заека, който превърна бедното животинче в неузнаваема пихтия от разкъсани черва и кости, се отказах от идеята да използвам автомата за ловуване. Дори не стрелях за упражнение. В тишината, която се възцари след Четвъртата вълна, всеки изстрел отекваше като ядрена експлозия.

И все пак моят M16 беше най-добрият ми приятел. Винаги до мен, дори и през нощта, мушнат в спалния чувал, предан и истински. През Четвъртата вълна не може да си сигурен дали хората са все още хора. Но в това, че оръжието е оръжие, няма никакво съмнение.

„Тихо, Каси! Близо е!“

Близо е.

Трябваше да избягам. Това ми подсказа вътрешният глас. Той е по-стар от мен. Стар, колкото човечеството.

Трябваше да се вслушам в този глас.

Вместо това чувах тишината на изоставения магазин. Ослушвах се напрегнато. „Онова“ беше близо. Предпазливо направих една крачка и строшените стъкла едва доловимо изпукаха под краката ми.

И тогава Онова произведе звук: нещо между кашлица и стон. Идваше откъм задното помещение, зад хладилните витрини; откъм палетите с водата ми.

Повече нямах нужда от вътрешния си глас. Беше ясно какво да правя, очевидно беше. Бягай!

Но не побягнах.

Първо правило за оцеляване в Четвъртата вълна: не вярвай на никого. Все едно как изглежда. Другите са много изкусни в заблудите. Впрочем, те са изкусни във всичко. Няма значение, че някой изглежда нормално, говори правилно и постъпва според очакванията ви. Нима смъртта на баща ми не го доказа? Дори и човекът пред вас да е спаружена старица, по-миловидна и от леля ви Тили със сладко коте в скута си, не може да сте сигурни — и няма как да сте сигурни — че не е от тях. Както и че не крие зареден пистолет зад котенцето.

Струва ви се абсурдно? Помислете пак. С времето ще ви се стори съвсем естествено. Никакви миловидни бабички!

Именно това е най-трудното. Ако мислех само за това, трябваше да не мърдам от спалния чувал, да се завия през глава и бавно да умра от глад. Да си предпазлив значи да не вярваш на никого.

Не. По-добре да рискувам леля Тили да се окаже една от тях, отколкото да се размина с някой от оцелелите.

Шибана работа.

Слаби сме, защото сме разпокъсани. Така е далеч по-лесно да ни изловят. И унищожат. Силите на Четвъртата вълна ни обричат на отшелничество. Разделени един от друг ние сме слаби и бавно полудяваме от самота и ужасното предчувствие за неизбежното.

Затова не побягнах. Не можах. Все едно дали То беше един от тях или леля Тили — аз трябваше да се защитя. Правило номер две: искаш ли да си жив, стой сам.

Тръгнах по посока на ридаещата кашлица — или кашлящото ридание, все едно — и със стаен дъх, на пръсти, доближих входа на вътрешното помещение.

Вратата беше открехната — достатъчно, за да се промъкна странешком през пролуката.

Пред мен — стена с метален стелаж. Вдясно — дълъг тесен коридор с наредени в него хладилници. Прозорци нямаше. Единствената светлина беше болнавото оранжево на умиращия ден зад мен. Достатъчно, за да очертае сянката ми върху лепкавия под. Клекнах и сянката ми се сви с мен.

Ръбът на хладилника пречеше да огледам коридора. Но можех да чуя Онзи — или каквото беше там: беше в другия край, кашляше и ридаеше. Някакъв странен бълбукащ стон.

Тежко ранен или някой, който се прави на ранен. Ако не се нуждае от помощ, значи е капан.

Ето в какво се превърна животът на Земята след Пришествието! Свят на или — или.

Или беше някой от тях и знаеше за мен, или беше човек в беда.

И в двата случая трябваше да се надигна и да завия зад ъгъла.

Затова се надигнах.

И завих.