Мики Спилейн
Аз, единакът! (1)

Заклещиха ме в един бар на Второ авеню и изчакаха блъсканицата от вечерящи да се източи навън, преди да стегнат обръча — двама нафукани усмихнати левенти с последен модел „Келис“ с тясна периферия, които им помагаха да се смесят с тълпата от млади дребни чиновници.

Но и двамата имаха едва забележимо изкривяване на лявата ръка, което се получава от прекомерно дългото носене на пистолета само от едната страна и което все пак ги правеше малко по-различни.

След като влязоха, те издърпаха столовете от двете ми страни и се подготвиха да действуват рутинно, но аз им спестих всички неприятности, които бяха предполагали, че ще им създам. Довърших си питието, прибрах рестото и се изправих.

— Тръгваме ли?

Без да променя размера на усмивката си, единият от тях, с бледосини очи, каза:

— Тръгваме.

Аз се ухилих, кимнах на бармана и тръгнах към вратата. На улицата едно нежно подбутване ме насочи на север, а след това друго ме накара да завия зад ъгъла, където беше паркирана колата. Единият седна зад волана, а другият от дясната ми страна. Не усетих пистолетът му да се отрие в бедрото ми на височината, на която би трябвало да се намира, и по това заключих, че момъкът от дясната ми страна го държеше в ръката си.

Пред вратата ниско трътлесто мъжле стоеше разкрачено, с ръце в джобовете, с поглед, зареян в нищото, но наблюдаващ всичко. Друг един седеше върху перваза на прозореца встрани от мене, без да каже нито дума.

Градският часовник на площада отмери девет. Зад гърба ми вратата към вътрешния кабинет се отвори и някакъв глас каза:

— Вкарайте го!

Усмихнатият левент ме пропусна пред себе си, последва ме в стаята и затвори вратата.

Тогава за първи път ми се прищя да не се бях правил на такъв умник. Чувствувах се пълен идиот — бях постъпил толкова тъпо, и докато се опитвах да събера мислите си, усетих хладината, която ме обгръщаше като зимна мъгла. Сключих челюсти и се ухилих, явно не се готвех да се разбъбря, и се оставих да се насладят на омразата ми към тях, в която бях обвит като в собствената си кожа.

Ченгета. Цивилни, но ченгета. Петима пред мене, един зад гърба ми. Още двама в стаята отвън. Все пак в тия петимата имаше нещо различно. Калъпът явно беше същият, но металът изглеждаше по-мек. Дори и да имаше някакви остри ръбове, то те бяха добре скрити, макар и готови да лъснат всеки миг, подобно острието на автоматичен нож.

Петима мъже в едноредни костюми в най-различни оттенъци на синьото и сивото, с тъмни строги вратовръзки върху снежнобели ризи, които загатваха за една тържественост, нямаща нищо общо с обикновената полицейска практика. Пет чифта безчувствени, но изпитателно вперени очи, които изглеждаха някак си прекалено бдителни и не чак дотам радостни.

Но мършавият в края на масата изглеждаше по-различен, наблюдавах го съвсем хладнокръвно и знаех, че ме мрази в червата си, както го мразех и аз.

От мястото си до вратата Усмихнатия левент каза:

— Знаеше за нас. Очакваше ни.

Гласът на мършавия беше напълно безизразен.

— Прекалено си досетлив за… боклук.

— Не съм от боклуците, с които обикновено си имате работа.

— От колко време знаеш? Свих рамене.

— Откак започнахте — казах му. — От две седмици. Те се спогледаха — раздразнени и дори донякъде гневни. Единият от тях се наведе напред над бюрото със зачервено лице.

— Как разбра?

— Казах ви, че не съм обикновен боклук.

— Зададох ти въпрос.

Погледнах отново към наведения напред мъж. Юмруците му бяха стиснати така, че кокалчетата му бяха побелели, но кръвта се беше отдръпнала от лицето му.

— И аз съм я играл тая игра — отвърнах. — Всяко животно усеща опашката си, когато я има, независимо колко е дълга. Аз усетих моята още от първия ден, когато ми я прикачихте.

Мъжът погледна през мене към Усмихнатия левент.

— Вие знаехте ли го?

Моето другарче до вратата зашава неспокойно, а след това:

— Не, сър.

— А имаше ли поне някакво подозрение? Отново колебание.

— Не, сър. В никой от докладите на останалите смени не се споменава за това.

— Страхотно — каза мъжът, — направо страхотно! След това отново погледна към мене.

— И си могъл да се отървеш от опашката си?

— По всяко време.

— Разбирам. — Той замълча и засмука устната си. — Но ти си предпочел да не го правиш. Защо?

— Да речем, че съм бил любопитен.

— Значи изпитваш любопитство към някой, който е дошъл може би да те, убие?

— Разбира се — потвърдих аз. — Неразумен човек съм. Знаете го.

— Мери си приказките.

Ухилих му се толкова широко, че белегът на гърба ми се опъна.

— Върви по дяволите.

— Чуй сега…

— Не, ти ще чуеш, ти, вонящ дребен мърляч… не ми разправяй да си меря приказките. Не ми разправяй, че имаш някаква въшлива работица, която трябва да се свърши, защото ще ти кажа къде да си я завреш. Не се опитвай да ме заклещиш само защото имам присъда…

Левентът зад гърба ми престана да се усмихва и процеди:

— Оставете го да се наговори.

— По дяволите, разбира се, че ще ме оставите да си кажа всичко. Нямате избор. Да не мислите, че се бъзикате с някой освободен под гаранция или доносник, дето бере шубето на ченгетата. Мразя ченгетата изобщо, а в момента — вас, мърлячи такива, в частност. Това леко изнудване носи всички белези на скалъпената работа и ако се захванете с него, ще затънете до ушите.

— Това ли е всичко?

— Не — казах. — Сега приключвам играта. Съгласих се да дойда дотук, за да видя каква е работата, и завоня. Затова си тръгвам. Ако си въобразявате, че не мога, сложете ръка върху мене и се опитайте да ме спрете. Тогава, маймуни такива, ще прекарате дълги приятни часове в опити да обясните тая постановка на двата вестника, където имам приятели.

Мършавият каза:

— Свърши ли?

— Да. Сега си тръгвам.

— Не си тръгвай.

Спрях и го изгледах. Никой не беше помръднал, за да ми препречи пътя. Имаше нещо натегнато в начина, по който всички стояха по местата си, нещо изцяло погрешно в хода, който се готвех, но не бих могъл да направя. Усетих как гърбът ми се напрегна и казах:

— Какво?

Мършавият се извъртя на стола си.

— Спомена, мисля, че си любопитен човек. Върнах се обратно до масата.

— Добре, приятел. Но преди да ме подхлъзнете, отговорете ми на някои въпроси.

Мършавият кимна с безизразно лице.

— Вие сте ченгета.

Той отново кимна, но в очите му като че ли проблесна нещо.

— Добре, ще уточня. Ние сме ченгета… в известен смисъл.

Попитах:

— А кой съм аз?

Отговорът му беше безразличен и методичен:

— Райън. Ирландец. Шестнадесет ареста, една присъда за нанасяне на телесна повреда. Подозрения за участие в няколко убийства, няколко кражби и случаен свидетел на три случая на убийство. Поддържа връзки с изявени престъпници, няма явен източник на доходи, ако се изключи пенсията за частична инвалидност от Втората световна война. Понастоящем на адрес…

— Достатъчно — казах аз. Той спря и се облегна назад.

— Освен това си доста интелигентен.

— Благодаря. Карал съм две години колеж.

— Това има ли някакво значение от криминална гледна точка?

— Няма никакво значение от каквато и да е гледна точка. Сваляй картите.

Пръстите на ръката му леко забарабаниха по масата.

— Знаел си, че те следим в продължение на две седмици. А знаеш ли защо?

— Първото, което ми едва на ум, е, че сте ме турили на мушката, за да ме вербувате за доносник — казах аз. — Ако е това, просто сте си загубили времето, защото не сте достатъчно хитри, за да ме спипате в крачка.

— Значи ти се мислиш за по-хитър от цяла една правораздавателна институция?

Те ме наблюдаваха. Никой не казваше нищо. Най-накрая аз се обадих:

— Добре. Аз съм любопитно момче. Изложете всичко бавно на езика на боклуците, така че да не изпусна най-пикантните моменти.

Всички останали се изнесоха от стаята, когато мършавият им даде знак с глава. Той започна:

— Има една работа, която трябва да бъде свършена. Ние не можем да се заемем, защото са намесени няколко фактора. Единият от тях е прекалено ясен за разбиране — твърде е възможно… и дори е напълно вероятно да сме познати на онези от… противниковите сили. В другата причина е замесен психологическият фактор.

— Ама то от хубаво по-хубаво.

Той продължи, сякаш изобщо не ме беше чул.

— Нашите подразделения са високо професионални. Но макар и онези, които са подбрани да попълват редовете ни, да са от най-висока класа, така да се каже, елит… те все пак имат някои задръжки, които цивилизованото общество им е наложило. Може би ти ще успееш да довършиш.

Аз кимнах.

— Разбира се. Нека си опитам късмета да отгатна. Ти имаш нужда от животно, нещо като подобрена порода, което да не е ръбато като костюмираната ви пасмина, и искаш някой играч от центъра, който да клъвне на стръвта ти. Близо ли съм?

— Близо — отвърна той.

— Все още те слушам.

— Имаме нужда от някой с признат талант. Като тебе. Някой, чийто ум би могъл да се справи на съвсем същото ниво с… противниците. Нуждаем се от някой, чиято криминална предразположеност би могла да се насочи по определени канали.

— Животно — казах му аз — от най-гадна порода. Може би нещо като чакала, който се върти из гората с едрите, без да можеш да го заловиш.

— Доста изчерпателно като описание.

— Не съвсем. Останалото е, че ако бъде убит, той няма да липсва, няма да бъден броен за загуба.

Наместо отговор той каза:

— Това не е точно „езикът на боклуците“.

— Но улучих, а?

— Улучи — потвърди сериозно той.

Поклатих бавно глава. „Братко!“ Отдръпнах се от масата и се поизправих.

— Мисля, че имаш грешка в терминологията, приятелче. Замесеният фактор е не психологически, а философски. Единствено призивът ти е психологически. Подхвърляш ми залъгалки, момко.

— Аз… не мисля, че ще свърши голяма работа, ако те подработя на патриотична вълна.

— Правилно предполагаш. Можеш спокойно да си завреш разветите флагове, глупостите за дълга към родината и всичко останало.

— Тогава на какво да се позова?

— На любопитството и на още нещо. Парите!

— Колко?

Ухилих се наистина широко — направо лицето ми се разполови.

— Сто бона, приятел. За това, което искаш, една бала. Свободни от такси, без поредни, в дребни употребявани банкноти.

— А какво точно искам от тебе?

За забавление го отиграх без увъртания.

— Ти ме светна, приятел. Патриотизмът не съществува на нито едно от местните равнища. Ако минем на интернационално ниво, сещам се само за три полета на действие, в които бихте ме използували. Наркотрафикът през Италия, Мексико или Китай; нелегалните златни пратки до Европа; и най-накрая, комунистите.

Той не отговори.

— Колко? — попитах го аз.

— Ще си получиш балата.

— Както казах — свободна от такси, в малки банкноти?…

— Както каза — повтори той. — И още нещо.

— Казвай! — позволи той.

— Какво те кара да мислиш, че работата ще ми хареса?

— Защото мразиш ченгета и политици, а тъкмо такива са хората, които ще имаш шанса да насолиш.

Изгледах го косо.

— Пропускаш нещо.

— Прав си, ирландецо. С тебе вече може да се говори, момче. Пропуснахме, подплатата. Парите са много силен мотиватор, но все пак трябва да има и подплата. Ако приемеш сделката, ще добавим токсин — антитоксин.

— Значи?

— Приемаш ли я? Кимнах.

— Разбира се. Ти какво очакваше да кажа?

— Нищо. — С два пръста той измъкна от джоба си лист хартия и го отгърна така, че се виждаше само линията за подписа и нищо друго, след което ми подаде писалката си. — Подпиши!

Смехът ми изкънтя съвсем независимо от мене. За какво да искам да го чета? Нямаше нещо, от което да не мога да се отрека, и нещо, което да призная и да не мога да опровергая пред съда, а нищо не ме правеше по-любопитен от това първо да подпиша, а след това да поискам да прочета съдържанието. Подписах.

Попитах го:

— За какво става въпрос?

— За нещо, което надали би те зарадвало. За да се защитим или да те защитим при някакви евентуални понататъшни обстоятелства, отсега нататък ти придобиваш правото на известна закрила от закона.

— Каква закрила?

— Ами сякаш току-що си се наел за ченге.

Приех го кротко и заговорих бавно и ясно, за да му дам възможност да не пропусне нито една от казаните от мен думи. Мина доста време, преди да изчерпя въпроса. Лицето му беше пребледняло, а устните му се бяха изтеглили назад в тънка черта.

— Свърши ли? — попита той.

— Това е всичко от езика на боклуците, което ми едва на ум в момента.

— На мене това уреждане на въпроса ми харесва точно толкова, колкото и на тебе. Просто е неизбежна необходимост, иначе нямаше да го правим. Вътре си.

— Предполагам, че мога да изляза?

— Няма да можеш.

— Добре, сам си го търсех. А сега какво ще правите, ще ми набивате разни работи в главата или какво?

— Нищо подобно. Просто ще ти бъде дадено едно име. Ще откриеш този човек. След това каквото е нужно да се прави, ще го правиш.

— По дяволите, приятел, не можеше ли да се изясниш?

Усмивката му отново се върна:

— Изясняването е твоя работа. Картинката ще се изясни от само себе си. Ще разбереш какво трябва да правиш.

— Дума да няма. Страхотно! — След което попитах: — Кого?

— Името е Лодо.

— Това ли е всичко? Той кимна.

— Това е всичко. Просто го намери. След това ще узнаеш какво да правиш.

— И след това мангизите?

— Цяла дебела бала. Повече, отколкото си имал през целия си живот.

— С колко време разполагам?

— Няма ограничения.

Засмях се с леко сърце. Погледът му се напрегна, когато смехът се заизлива от устата ми.

— Просто ей така, за спорта, преди да сме дръпнали шалтера, името на приятелчето… дето ви упъти към мене?

— Един мъж на име Билингс. Хенри Билингс. Познато ли ти звучи?

Нещо затисна смеха в гърлото ми.

— Да, познавам го.

 

Дали го познавам? Този въшлив мърляч, който изтропа на военната полиция, че съм задигнал десет хилядарки в злато от някакъв швабски трезор през четиридесет и пета, и докато аз лежах в карцера заради няколкото подхвърлени монети, намерени във войнишката ми торба, той изчезна с цялата плячка. Денят, в който се доберях до него, щеше да е последният в живота му.

 

Тъй като знаех, че нищо не е проличало по лицето ми, попитах:

— А къде мога да го открия?

— В Бруклин… в гробищата.

Искаше ми се да издъня стените на стаята. Бях отглеждал омразата си прекалено дълго, за да ми се изплъзва по този начин. Бях чакал цели тринадесет години.

— Какво му се случи?

— Беше застрелян.

— Нима?

— И той се опитваше да открие онова име. Отново казах:

— Да?

— Преди да умре, ни препоръча тебе. Той ни каза, че си единственият, когото познава като по-голямо копеле от самия себе си.

— Излъгал ви е.

— Все още ли си навит?

— Разбира се. — Сега вече нямаше да изпусна тази работа за нищо на света. Все някъде Билингс беше купил нещо с онези десет хилядарки и каквото и да беше придобитото, сега то беше мое независимо от това, кого трябваше да отстраня по пътя си към него. — Откъде да започна?

— От един телефонен номер. Беше у Билингс.

— Чий? — попитах аз.

— Ще трябва ти да откриеш. Ние нямаме представа. Той бръкна за втори път в джоба си. Извади от там бележник и написа в него телефонния номер, централата на Мъри Хил. Сложи го пред очите ми, след това откъсна листчето и поднесе под него запалена клечка кибрит.

Навън спрях такси и се отправих отново към главната артерия, като по пътя се опитах да обмисля положението. Налични бяха всички характерни белези на клопка за лапнишарани и по някакъв начин аз бях този, който трябваше да оправи нещата. Аз, чистокръвният бруклински ирландец, самият стар Райън, устремен право към утешителната награда — пластмасово гърненце.

 

Братко — помислих си, — съвсем не съм нов в тоя бизнес. В тия работи съм от много години и съм си поживял леко и охолно, без особено натягане. Дори коравите момчета от големите отбори в жилищните квартали са се отказвали там, където аз съм успявал.

 

На 49-а улица и Шесто авеню спрях таксито и продължих пеша до „Джо ДиНучиос“. Влязох във вътрешния салон, където знаех, че ще намеря Арт Шей, и се наместих в сепарето срещу него.

Арт е забавен момък. Пише статии за синдикалните издания, но можеше да е от известните телевизионни репортери или дори коментатор, ако не беше оная негова история с някакво курве в Германия през четиридесет и пета. Сега той прекарваше цялото си време в тичане по възложени поръчки и се бъхташе така, сякаш беше решил да се самоубие с работа.

Очите му се впериха в мене над коректурите, в които се беше заровил.

— Какво си захапал този път? Аз му се ухилих.

— Случи ми се нещо забавно.

— Усещането не трябва да е било ново за тебе, Райън. Кого се готвиш да одрусаш?

— Арт — започнах аз, — кажи ми нещо. Чувал ли си някога ченгетата да използуват калтак за нещо друго освен за доносник.

Ъгълчетата на очите му се присвиха напрегнато.

— Не. Не и свестните момчета във всеки случай. Какво си замислил?

— Нищо специално. Просто се интересувам от някои неща.

— Някоя интересна историйка?

— Може би.

— Ще ми я разкажеш ли?

— Още не. Нещата все още не са се подредили. Може би ти ще ми помогнеш с някои подробности. Чувал ли си някога за мъж на име Билингс?

Очите му станаха малко по-широки.

— Същият, когото застреляха преди известно време? Кимнах утвърдително.

— Имаше само едно кратко съобщение в дъното на колоната във вестника. Говореше се за уреждане на сметки между шайки. — Той изведнъж млъкна и ме погледна сериозно. — Райън… спомням си, че преди десетина години ти говореше нещо за затриване на някакъв мъж със същото име. Да не си го опукал ти?

— Нямах тоя късмет, приятел. Опукал го е някой друг.

— Разговорът е увлекателен, Райън. Карай нататък.

— Добре, чуй това. Убийството на Билингс не е дребна работа. Това приятелче е знаело нещо толкова тлъсто, че да не слиза от първите страници в продължение на седмица.

— Какво например? Поклатих глава:

— Аз също съм отскоро в играта.

— Как се забърка?

— Билингс е знаел нещо и е бил сигурен, че заради него ще убият и мене. Това е последното, което е направил в живота си, но го е изпипал добре. Тоя въшлив гадняр трябва да се е гърчил като змия, само и само да оживее, след като ми скрои оная шапка, и се е постарал да ми го върне тъпкано. Така да е. — Млъкнах и се ухилих, ама наистина широко. — Поне си е мислил, че го прави.

Арт подпря брада на ръката си и кимна.

— Какво мога да направя за тебе?

— Като акредитиран репортер имаш достъп до официална информация. Намери всички показания, дадени от Билингс, и всички подробности около това, как е бил убит. Ще можеш ли?

— Няма да е много трудно. Тези работи се пазят в архива. — Той замълча за миг, а после каза: — Даваш ми прекалено малък червей за такава голяма кукичка.

— Благодаря ти. — Измъкнах се и се изправих. — Да си чувал някога за човек на име Лодо?

Той се замисли за миг и после поклати глава.

— Нищичко. Важно ли е?

— Кой знае. Все пак си помисли.

— Разбира се. Къде мога да те открия?

— Спомняш ли си триетажната от кафяв камък на Папа Мани?

— Вдясно на Втора?

— Сега съм там. Живея в сутеренния апартамент.

Номерът от централата в Мъри Хил, който мършавият ми беше дал, не беше телефонен. Беше кодирана парола за допуск в зала за конни залагания, която действуваше на самия Бродуей. Това не беше нещо, което очаквах полицаите да знаят, нито дори мошениците.

Но аз го знаех. Дори напоследък поработвах там. От последния път бяха минали около три седмици. Момчето на вратата ми смигна и каза:

— О, Райън, влез да потрошиш някой и друг долар. Мястото се беше променило малко. Явно се бяха стекли мангизи. Таблото беше по-голямо, имаше безплатно алкохол и на мястото на обичайните дървени пейки стояха тапицирани столове.

Джейк МакГафни излезе иззад гишето за плащанията, видя ме и тръгна към мене.

— Да си сменим работата, момче?

— Не и с мене, Джейк. Харесвам си моята повече. На мене ми дай сигурни неща.

— И тука ги има — захили се той. — Каква муха ти е влязла в главата?

Подхванах го подръка и го завлякох до гишето.

— Някой да те е закачал?

— Знаеш далаверата тук, Райън. Подкупи не даваме. По дяволите, ченгетата знаят, че връткаме, но сме прекалено бързи, за да ни заклещят.

— Никой ли не се опитвал да се включи?

— Я стига бе, приятел. Откак ударих една ръка в съда, момчетата от горните квартали ме оставиха намира. Разбира се, определиха известни граници, но и това е достатъчно. Никой вече не ме закача. Ти какво търсиш?

— Познаваш ли Билингс?

— Разбира се. Него го гръмнаха. — След това той замълча, а лицето му се изопна. — Да не е оставил някакви следи до тук?

— Нищо, което да може да се разкрие. Ченгетата имат някакъв стар код за влизане, който той носел записан у себе си.

Лицето на Джейк се отпусна и той извади цигара, която веднага запали. През дима сподели:

— Значи всичко е наред. Щяха да ме ударят на мига, ако се бяха докопали.

— Джейк… имаш ли някаква идея за какво може да са опушкали Билингс?

— Идея? — Гърдите му се разтресоха в беззвучен смях. — Абе, човече, аз зная защо.

— Защо, Джейк?

— Имаше дванадесет хилядарки в джоба си, когато излезе оттук. Едно конче на име Анис Фуут и здравата му провървя.

— Откога започна да се навърта тук?

— От около месец може би. Ще се опитам да си припомня точно кога е играл за първи път, ако искаш…

— Кой го доведе?

— Гонзалес. Знаеш ли го малкия Хуан Гонзалес… оня, дето извади хлапето от река Хъдзън навремето и снимката му излезе по вестниците. Мотаел се долу по доковете, когато оная жена се разпищяла и…

— Къде мога да го намеря сега, Джейк?

— Гонзалес ли? — Той изглеждаше крайно изненадан. — Уби се преди три седмици. Натоварил се до козирката и изскочил право пред някакъв камион. Умрял бързо. На място.

Попитах:

— А имаше ли семейство?

— Май само жена. Чакай… Сега ще ти кажа по-точно.

Той мина зад гишето и се разрови в картотеката си, докато най-накрая откри онова; което търсеше. Беше кратко сведение за Хуан Гонзалес и когато запомних данните, аз го подадох обратно на Джейк.

— Задръж го, ако ти е нужно — предложи той.

— Не ми трябва.

Хуан Гонзалес беше живял на 54-а, няколко къщи навътре от Десето авеню. Това беше един от крайните квартали, където размесването на отритнатите от всички социални прослойки представляваше благодатна почва за едно нестихващо насилие. Лусинда Гонзалес живееше във вътрешен апартамент на втория етаж. В тези сгради звънците никога не работеха, затова просто се качих и почуках на вратата. Тя се отвори на верижка и едно красиво мургаво лице се показа в процепа и попита:

— Си… кой сте вие?

— Лусинда Гонзалес?

— Си.

— Искам да поговорим за Хуан. Мога ли да вляза?

Тя се поколеба, сви рамене, след това затвори вратата и откачи верижката. Влязох вътре, а тя се облегна на вратата.

— Да ти кажа, не ми приличаш на полицай.

— Правилно.

— Но не си и от приятелите на Хуан.

— Откъде знаеш?

— Неговите приятели са свини, всички до един. Не приличат на хора. Просто свини.

— Благодаря.

— Какво искаш?

— Искам да понауча едно-друго за Хуан. Женени ли бяхте?

Тя се усмихна кисело.

— Не в църква, но не и това, което искаш да кажеш. Този път аз й се усмихнах леко.

— Добре, пиленце… ще ти го кажа по друг начин… Хуан се е натоварил и се е самоубил. Той…

— Така ли? — Сарказмът й беше прекален. Млъкнах и я оставих да се доизкаже: — Хуан не пиеше, сеньор.

— Какво те дразни, Лусинда?

— Ти ме дразниш, сеньор. — Ръцете й бяха обгърнали така плътно гърдите й, че ги бяха изкарали наполовина над деколтето. — Изглеждаш ми точно като човек, който е могъл да го направи.

— Да направи какво?

— Да накара Хуан да полудее от страх. А може би да го подгони така, че той да претича пред камиона и да бъде убит. През цялото това време чаках, защото знаех, че ще се появи някой. Все някого трябваше да изпратят. Просто нямаше друг начин. И ето те тук, сеньор, сега мога да те убия, както си го бях намислила.

Тя разтвори ръце. В едната държеше патлак с къса цев и от това разстояние нямаше как да не улучи.

— По-добре ще е да си напълно сигурна, пиленце. Гласът й беше станал истерично спокоен. В очите й блестеше някаква безумна радост, което ме навеждаше на мисълта, че тя обръща дебелия край на тоягата. Това се готвех да направя и аз.

— Аз съм сигурна, сеньор. Попитах я съвсем хладнокръвно:

— Откъде знаеш?

— Мога да различа хората, от които би се уплашил Хуан. Ти си от тях. Мислел си, че парите са били у него, когато си го убил. Не бяха. Тия десет хиляди долара бяха тук, сеньор.

— Десет хиляди… — Казах го почти на ум, но тя ме чу.

Усмивката й беше зла.

— Но вече не са тук. На сигурно място са. В банката са и са мои. Хуан умря заради тия пари. Сега можеш да го последваш и ти.

Трябваше й прекалено много време, за да натисне спусъка. Явно първо си помисли за Хуан и очите й се навлажниха в най-неподходящия момент. Стоварих ръката си върху нейната и изстрелът близна кожата ми, докато изтръгвах пистолета от юмрука й. Когато започна да пищи, я зашлевих през устата и я тръшнах върху някакъв стол. Тя се опита да налети отново, но я пернах с опакото на ръката така, че едва не си навехнах пръстите. Изцъкленият безумен поглед изчезна и сега пред мене имаше само едно изкривено от страх лице.

Когато реших, че й стига толкова, казах:

— Хайде, успокой се. Няма да ти направя нищо. Тя не ми повярва. Прекалено дълго беше живяла с една-единствена мисъл.

— Лусинда… никога не съм и виждал Хуан. Не му търся парите. Ясно?

Тя кимна.

— Откъде изпаднаха десетте хилядарки?

По лицето й се изписа явно предизвикателство. След това то отново беше завладяно от изражението на недоверие, страх, омраза и инат.

Казах й:

— Виж к’во, сладурче. Ако поискам, мога много лесно да те накарам да проговориш. Няма да е никак трудно. Ще те накарам да пищиш и да говориш и пак да пищиш и пак да говориш, направо няма да можеш да се спреш. Схващаш ли?

Тя кимна бързо и изплашено.

— Но не ми се иска да ти правя нещо лошо. Няма да свърша нищо такова. Разбра ли?

— Си.

— Тогава да опитаме пак… Откъде дойдоха десетте хилядарки?

Тя нервно прекара пръсти през косата си.

— Веднъж си дойде от доковете и ми каза, че скоро ще се върнем отново на острова. Само че вече нямало да живеем в глинена колиба, а в хубава къща. Каза, че сме щели да имаме много пари, че дори можело да направим околосветско пътуване.

— Кога беше това?

— През седмицата преди да го убият, сеньор.

— Тогава у него ли бяха?

— Не. — Тя се изправи живо, отиде до масата, извърна се и се опря на нея. — Но тогава щеше да ги взема. Чувствуваше се много добре. Но не пиеше.

Тя сви рамене.

— След това се промени. Стана потаен. Не искаше да ми каже къде излиза. Не искаше да ми казва нищо. Ама нищичко. Същата вечер той… умря… — За момент тя замълча и зарови лице в дланите си, след което продължи: „… прибра се и взе нещо от тайното си място.“

— Какво взе?

— Не зная. Не беше много голямо. Мисля си, че може би е било пистолет. Навремето държеше там пистолет, увит в парцали. Но не ми показа. Излезе за някъде около час. Когато се върна, носеше ония пари. Даде ми ги и каза да съм ги скриела. След това излезе.

— Къде?

— Къде, къде, да го убият, сеньор. Каза, че отивал… как точно го каза… да уреди нещата.

— Мангизите са твои.

— Наистина ли са мои?

Подхвърлих пистолета в ръката си и след това го тропнах на масата.

— Разбира се, че са твои — успокоих я аз. — Защо не?

Тя вдигна пистолета, огледа го внимателно и след това отново го остави на масата.

— Много съжалявам… насмалко да те застрелям.

— Трябва да съжаляваш повече, че не си го направила. Това е все пак сравнително лесен начин снимката ти да се появи в сутрешните вестници.

Усмивката й беше мрачна.

— Да, като Хуан. — Тя отвори едно чекмедже в бюфета, извади оттам две заглавни страници от сравнително скорошни броеве на местните вестници и ми ги подаде. На едната Хуан беше герой, на другата мъртвец.

Но на втората имаше нещо, което си бях мислил, че ще открия. Шофьорът на камиона, който беше ударил Хуан, седеше на бордюра и плачеше.

Тръгнах към вратата. Преди да я отворя, попитах:

— Хуан споменавал ли ти е някога името Лодо?

— Лодо? Си. Два пъти съм го чувала да казва това име. Беше по времето, когато стана потаен.

Отново затворих плътно вратата.

— Кой е той?

— Каза това име насън, сеньор. Дори не съм го питала.

Затворих внимателно вратата зад гърба си и слязох надолу по стълбите.

Беше започнало да вали и над улицата се разнасяше зловоние.