Рик Риърдън
Чукът на Тор (9)

Девета глава
Не се къпи в джакузи с обезглавен бог

Много моля някой да ми обясни защо сънувам, когато съм мъртъв. Плавах сред мрака на несъществуванието и си гледах работата, като се опитвах да преживея факта, че току-що са ме обезглавили. После попаднах в удивително правдоподобни кошмари. Това вече беше наистина дразнещо.

Намирах се на деветметрова яхта по средата на буря. Палубата се люлееше. Вълни се удряха в носа. Сивкав дъжд блъскаше по прозорците на кабината на щурвала.

На мястото на капитана седеше вуйчо Рандолф, стиснал с една ръка руля, докато с другата намесваше слушалките на радиостанцията си. От жълтия му дъждобран течеше вода. Гладко обръснатата му глава блестеше от солената вода. Контролните монитори пред него не показваха нищо.

— Помощ! — извика той в радиостанцията, все едно тя бе упорито куче, което отказваше да се подчини. — Някой да се обади! Проклети да сте!

На пейката зад него стояха сгушени жена и две деца. Никога не ги бях срещал приживе, но ги разпознах от снимките в кабинета на вуйчо Рандолф. Може би защото бях влизал в главата на Рандолф, успях да си спомня имената им от неговата памет — жена му Каролайн и дъщерите му Обри и Ема.

Каролайн седеше по средата. Тъмнокафявата й коса бе залепнала за лицето. Прегръщаше дъщерите си през раменете.

— Всичко ще е наред — каза тя на момичетата и погледна с тихо обвинение към Рандолф: Защо ни причини това?

Обри, която бе най-малка, имаше къдравата руса коса на семейство Чейс. Тя беше свела глава, а на лицето й бе изписана дълбока концентрация. В скута си държеше макет на яхтата и се опитваше да опази играчката неподвижна въпреки високите четириметрови вълни, които люлееха щурвала, сякаш така можеше да помогне на баща си.

Но Ема не бе толкова спокойна. Тя изглеждаше на около десет, с тъмна коса като майка си и тъжни, уморени очи като баща си. Някак проумях, че тя най-много се бе вълнувала за пътуването. Настоявала беше да дойде за голямото приключение на татко. Търсенето на изчезналия викингски меч, което можеше да докаже теориите му. Татко щеше да стане герой! Рандолф не бе успял да й откаже.

Но сега Ема трепереше от страх. Слабият мирис на урина ми подсказа, че пикочният й мехур не бе издържал на стреса. С всяко разлюляване на лодката Ема започваше да пищи, стиснала медальон до гърдите си — рунически камък, който Рандолф й бе подарил за последния рожден ден. Не можех да видя символа, но успях да разбера какъв е.

Отала: наследството. Рандолф смяташе Ема за своя наследница, следващия голям историк и археолог в семейството.

— Ще ви отведа у дома — гласът на Рандолф потрепери от отчаяние.

Толкова сигурен в плановете си, убеден, че времето ще е хубаво. Представял си беше, че ще направят лесно пътешествие от пристанището. Проучил беше всичко така внимателно. Знаеше, че Мечът на лятото трябва да е някъде на дъното на залива в Масачузетс. Представяше си как се гмурка за кратко. Старите богове от Асгард щяха да благословят усилията му. Щеше да върне меча на повърхността. Слънцето щеше да огрее острието му за пръв път от хиляда години. Семейството му щеше да стане свидетел на неговия триумф.

Но ето че сега бяха тук, пленници на дошлата от нищото буря, а яхтата им бе подхвърляна по вълните като играчката в скута на Обри.

Лодката се килна надясно и Ема изпищя.

Водна стена ме обгърна.

Озовах се в различен сън. Отсечената ми глава започна да подскача нагоре-надолу в пълната вана, която ухаеше на ягодов сапун и мухлясали хавлии. Вдясно от мен плуваше весело гумено пате с протрити очи. От лявата ми страна се носеше не толкова веселата глава на бога Мимир. Водорасли и мъртви рибки се бяха оплели в брадата му. От очите, ушите и носа му капеше пяна за баня.

— Казвам ви — отекна гласът му в облицованата с плочки баня. — Трябва да вървите. Не само защото съм ви шеф. Така иска съдбата.

Не говореше на мен. До ваната, застанал върху една симпатична ниска порцеланова саксия, бе приятелят ми Хартстоун. Раменете му бяха увиснали, а изражението му беше обезверено. Носеше обичайните си черни кожени панталони и палто, колосана бяла риза и шал на точици, който изглеждаше така, все едно го бе откъснал от килимче за игра на Туистър. Русата му коса, оформена нагоре на иглички, бе с почти толкова блед цвят, колкото и лицето му.

Харт отвърна на езика на знаците толкова бързо и с толкова ярост, че разбрах само някои от думите.

Твърде опасно… смърт… защитим този идиот.

Той посочи към Блицен, който се бе облегнал на мивката със скръстени ръце. Джуджето бе както винаги спретнато, с лешников костюм, който пасваше на цвета на кожата му, с вратовръзка, черна като брадата му, и с шапка като на Франк Синатра, която някак завършваше цялостния му външен вид.

— Трябва да вървим — настоя Блиц. — Хлапето има нужда от нас!

Исках да им кажа колко са ми липсвали и колко много исках да ги видя, но и също, че не бива да рискуват живота си за мен. За нещастие, когато отворих уста, от нея излезе само една златна рибка, която отчаяно пое своя път към бягството.

Лицето ми отново потъна в мехурчетата, а когато излезе на повърхността, сънят пак се бе променил.

Все още бях с отсечена глава, но в момента плавах в огромен отворен буркан, пълен с туршия от кисели краставички. Бе трудно да гледам през зеленикавата течност и извитото стъкло, но изглежда, че бях върху тезгяха в някакъв бар. От стената блестяха неонови реклами на напитки. Огромни и неясни сенки се бяха изгърбили на столовете си. Смехът и разговорите отекваха като мехурчета в сока на туршията.

Не прекарвах много време по барове и определено не ги гледах през мръсни буркани с туршия. Но нещо в това място ми се стори познато — начинът, по който бяха подредени масите, прозорците с ромбоидни фигури на отсрещната стена, дори полицата с чаши за вино, надвиснали над мен като лампи.

Нова сянка мина пред мен — някой дори по-едър от останалите посетители, облечен в бяло.

— ИЗЛЕЗТЕ! — гласът й бе предрезгавял и суров, сякаш прекарваше свободното си време в жабурене с бензин. — ИЗЛИЗАЙТЕ ВСИЧКИ! ТРЯБВА ДА ГОВОРЯ С БРАТ СИ!

Тълпата се разпръсна със сумтене. Барът притихна и единственият звук в стаята бе този от телевизора, който работеше някъде наоколо. Излъчваше спортно предаване, а коментаторът каза:

— Видя ли това, Бил! Главата му просто падна!

Приех този коментар лично.

В края на бара още някой се размърда. Фигура толкова тъмна и огромна, че я бях помислил само за сянка.

— Този бар е мой — гласът бе дълбок баритон, надменен и гъргорещ. Ако морж можеше да говори английски, щеше да звучи така. — Защо винаги гониш приятелите ми?

— Приятели? — изкрещя жената. — Те са твои слуги, Трим, а не приятели! Започни да се държиш като крал!

— Като крал се държа — отговори мъжът. — Ще унищожа Мидгард.

— Като го видя, ще повярвам. Да беше истински крал, досега да си използвал чука, вместо да го криеш и месеци наред да се чудиш какво да го правиш. Със сигурност нямаше да го размениш за онова безполезно…

— Това е съюз, Тринга! — изрева мъжът. Съмнявах се, че този тип Трим бе наистина морж, но си го представих как подскача от плавник на плавник с треперещи мустаци. — Нямаш представа колко важно е това. Трябват ми съюзници, за да завладея света на хората. Оженя ли се веднъж за Самира ал-Абас…

БЪЛБУК.

Не исках, но веднага щом чух името на Самира, изкрещях в буркана си с туршия и накарах едно огромно мехурче да се появи върху повърхността на мазната зелена течност.

— Какво беше това? — настоя Трим.

Бялата фигура на Тринга надвисна над мен.

— Дойде от буркана с туршия — отговори тя, все едно изричаше заглавие на филм на ужасите.

— Убий го тогава! — извика Трим.

Тринга вдигна един стол от бара и размаза буркана с него, като ме залепи за стената и ме остави на пода в локва от краставици, оцет и натрошено стъкло.

Събудих се в собствения си креват, отворил уста за глътка въздух. Ръцете ми се стрелнаха към гърлото.

Слава на Фрей, главата ми отново бе закрепена за тялото. Ноздрите ми още пламтяха от аромата на краставичките и ягодовата баня с мехури.

Опитах да разбера коя част от станалото бе истинска и коя принадлежеше на съня. Драконът Гримволф. Алекс Фиеро и гаротата й. Локи, който бе обгорил вътрешността на главата ми и някак бе използвал вуйчо Рандолф, за да ме докопа. Предупреждението му за сватбата след пет дни.

Всичко това наистина се беше случило.

За съжаление, сънищата ми изглеждаха също толкова правдоподобни. Бях на борда на яхтата на Рандолф в деня, когато семейството му бе загинало. Спомените му вече бяха преплетени с моите. Мъката му натежа върху сърцето ми като стоманен блок. Загубата на Каролайн, Обри и Ема ми се стори толкова болезнена, колкото и тази на родната ми майка. Даже по-лоша. Рандолф никога не се бе примирил. До ден-днешен той страдаше постоянно.

Остатъкът от виденията: Хартстоун и Блицен идваха да ми помогнат. Трябваше да се радвам, но си спомних безумните знаци на Харт.

Твърде опасно… Смърт.

И сцената от буркана. Какво, в името на Хелхейм, бе това? Тези загадъчни брат и сестра, Трим и Тринга — бях готов да се обзаложа на петдесет червени жълтици и порция фалафели, че са великани. Онзи на име Трим беше намерил чука на Тор и смяташе да го размени за… преглътнах вкуса на кисели краставички — за Сам.

На теб се пада да придружиш невестата и зестрата — бе казал Локи. — Съюз. Предложението е еднократно.

Локи беше полудял. Искаше да му помогнем да си прибере чука на Тор, като омъжим Самира? Защо Самира не ми беше казала нищо за това?

Срам я е, милата, бе казал Локи.

Спомних си нервността в гласа на Сам по време на разговора ни в кафенето, начина, по който пръстите й трепереха около чашата с кафе. Нищо чудно, че искаше да си върнем чука. Нямаше просто да спасим света от нашествие, това се подразбираше. Сам искаше да предотврати сватбата.

Но защо й бе да уважава такава нелепа сделка? Локи нямаше право да й казва какво да върши. Тя бе сгодена за Амир и го обичаше. Щях да вдигна армия от айнхеряр, вълшебни елфи и добре облечени джуджета да изпепелят Йотунхейм, преди да им позволя да принудят приятелката ми да се омъжи за великан.

Но така или иначе, трябваше да говоря с нея скоро.

Станах с мъка от леглото. Коленете още ме боляха като тези на Рандолф, макар да знаех, че това е само в главата ми. Стигнах с куцукане до гардероба и съжалих, че нямам бастуна на вуйчо си.

Облякох се и си взех телефона от кухничката. На екрана пишеше 7:02. Закъснявах за нощния пир на Валхала.

Никога не ми бе отнемало толкова много време да възкръсна от битка. Обикновено се прераждах пръв. Спомних си как Алекс Фиеро спокойно отрязва главата ми с гаротата.

Проверих съобщенията си. Не бях получил нищо от Анабет. Не трябваше да се изненадвам, но не преставах да се надявам. Имах нужда от външния поглед на братовчедка ми, от съвета й, от уверенията й, че мога да се справя с всичко това.

Вратата ми зейна отворена и вътре влетяха три гарвана, които се завъртяха над главата ми, а после кацнаха върху най-ниското дърво в атриума. Загледаха ме по начина, по който само гарваните могат да го сторят. Все едно не съм достоен да бъда тяхна вечеря.

— Знам, че съм закъснял — рекох. — Но току-що се събудих.

ГРА!

ГРА!

ГРА!

Това вероятно означаваше:

РАЗМЪРДАЙ!

СЕ!

ТЪПАКО!

Самира щеше да е на пира. Може би щях да успея да поприказвам с нея.

Взех верижката си и я сложих на врата си. Медальонът с рунически камък бе приятно топъл върху гърдите ми, сякаш Джак се опитваше да ме успокои. А може би просто беше в добро настроение след приятна среща с красиво копие. Така или иначе бях щастлив, че отново е с мен.

Имах чувството, че следващите пет дни нямаше да боравя с тренировъчен меч.

Щях да имам нужда от Джак.