Рик Риърдън
Чукът на Тор (7)

Седма глава
Вие или ваш близък страдали ли сте от нападение на линдуорми?

Впуснахме се в битката като едно щастливо семейство.

Само дето Ти Джей ме хвана за ръката и прошепна:

— Дръж я под око, става ли? Не искам да ме нападнат в гръб.

Ето защо аз останах най-отзад с Алекс Фиеро.

Продължихме напред, като се промъквахме през полето, осеяно с трупове, които щяхме да видим живи на вечеря. Можех да направя някои забавни снимки, но снимането не е препоръчително по време на битка. Знаете как е. Някой те щраква умрял в унизителна поза и после го споделя в Instagram. След това те дразнят векове наред.

Полуродения и Малъри ни проправиха път с оръжията си през глутница берзеркери. Ти Джей простреля Чарли Фланиган в главата. Според Чарли е много забавно да те прострелят в главата. Не ме питайте защо.

Избегнахме канонада от пламтящи катранени топки, изстреляни от катапултите на балкона. За кратко се бихме с меч срещу Големия Лу от четиристотин и първия етаж — страхотен герой, но винаги бе искал да загине след обезглавяване. Това е трудна работа, тъй като Лу е висок над два метра. Той обикновено търси Полуродения Гундерсон на бойното поле, тъй като Полуродения е един от малкото айнхеряр, достатъчно високи, че да могат да свършат работа.

Някак стигнахме края на гората, без да ни смачка линдуорм. Ти Джей, Малъри и Полуродения се разпръснаха напред и ни поведоха през сенките на дърветата.

Минах предпазливо през храсталаците, вдигнал щит. Бойният меч, който ползвах в тренировките, натежа в ръката ми. Мечът не бе така добре балансиран или смъртоносен като Джак, но пък беше и много по-мълчалив. Алекс крачеше до мен, без да се притеснява, че е невъоръжена и е най-ярката мишена в групата.

След известно време се уморих от мълчанието.

— Виждал съм те и преди — казах й. — Да не си ходила в младежкия център на улица „Уинтър“?

— Мразя това място — подсмръкна тя.

— Аха. Аз живях на улицата две години.

Тя повдигна вежда, което накара лявото й кехлибарено око да изглежда някак по-бледо и студено.

— Смяташ, че това ни прави приятели?

Всичко в позата й гласеше: Разкарай се. Мрази ме. Прави каквото искаш. Не ми пука, докато не ме оставиш на мира.

Аз обаче съм опак човек. На улицата много бездомници се бяха държали враждебно и бяха опитвали да ме прогонят. Нямаха доверие никому и защо да имат? Това обаче само ме караше още по-упорито да пробвам да се запозная с тях. Самотниците обикновено разказваха най-интересните истории. Освен това знаеха най-добре как да оцеляват.

Сам ал-Абас бе имала някаква причина, за да доведе това хлапе във Валхала. Нямаше да оставя Фиеро просто така заради странните очи, вълнената жилетка и навика й да бие хората.

— Какво имаше предвид по-рано? — попитах аз. — Когато каза…

— Да ме наричате „тя“? Аз съм с променлив пол и трансполов, идиот такъв. Ако искаш, провери какво означава. Не е моя работа да те образовам…

— Не това имах предвид.

— Моля те. Видях те как зяпаш.

— Е, да. За миг ме изненада. Но…

Не знаех как да продължа, без да звуча като пълен кретен.

Работата с промяната на пола не ме притесняваше. Огромен процент от бездомните тийнейджъри, които бях срещал, се раждаха с един пол, но се идентифицираха с друг, а някои смятаха, че бинарният модел момчета/момичета не се отнася за тях. Оставаха на улицата, защото — о, изненада! — семействата им не ги приемаха. Смятаха, че показват колко силна е любовта им, като изритат навън своето невписващо се в хетеронормата дете, така че да взема наркотици, да го пребият, да го заплашват и накрая то да се самоубие. Благодаря ви, мамо и татко!

Това, което ме изненада, бе моята реакция към Алекс. Как впечатлението ми от нея се бе променило. Емоциите, които беше предизвикала в мен. Не бях сигурен, че мога да го изразя с думи, без да почервенея като косата на Малъри Кийн.

— Това, което се опитвах да кажа, бе, че докато разговаряше с гарвана, му спомена, че се притесняваш да не е объркал нещо. Какво имаше предвид?

Алекс изглеждаше така, сякаш съм й предложил голямо парче швейцарско сирене.

— Може би прекалих малко. Не очаквах да умра днес, нито да ме открадне някаква валкирия.

— Това беше Сам. Тя е свястна.

— Не мога да й простя — поклати глава Алекс. — Озовах се тук и разбрах, че съм мъртва. Безсмъртна. Никога няма да остарея. Никога няма да се променя. Реших, че това означава…

Гласът й потрепери.

— Няма значение.

Бях сигурен, че има значение. Исках да я питам какъв е бил животът й в Мидгард, защо атриумът в апартамента й е като моя, защо поставя знака на Локи по всичките си грънци. Запитах се дали пристигането й е просто съвпадение.

И дали има нещо общо със знака върху лицето на вуйчо ми Рандолф на снимката и внезапната нужда у мен да намеря чука на Тор.

От друга страна, подозирах, че ако пробвам да я питам за всичко това, ще се превърне в планинска горила и ще ми откъсне главата.

За щастие, това ми беше спестено, когато един линдуорм кацна пред нас.

Чудовището профуча в небето, размаха нелепите си криле и изрева като гризли с микрофон.

— АААРГХ! — кресна Полуродения, което на старонордически означаваше: „БОГОВЕ МИЛИ, ДРАКОН!“.

Точно преди линдуормът да го отнесе в небето. Ако съдех по ъгъла, Полуродения Гундерсон щеше да се озове някъде на трийсет и деветия етаж, което щеше да изненада почиващите на балкона.

Ти Джей стреля с пушката. Пушекът от изстрела отскочи от гърдите на дракона. Малъри изруга на галски и нападна.

Линдуормът не й обърна никакво внимание и се насочи към мен.

Забравих да спомена… че тези дракони са грозни. Като дете на Фреди Крюгер^[1] и зомби от „Живите мъртви“^[2]. Толкова грозни. Лицата им нямат плът или козина, само кости, сухожилия, блестящи зъби и тъмни, хлътнали очи. Когато пастта на чудовището зейна, успях да зърна гърлото му, което беше с цвета на сурово месо.

— Лошо — каза Алекс, докато ровеше из колана си.

— Не думай — дланта ми се бе изпотила толкова, че едва държах меча си. — Ти нападай отдясно, аз отляво. Ще го обкръжим и…

— Не. Имам предвид, че това не е кой да е линдуорм. Това е Гримволф, един от най-древните дракони.

Загледах се в тъмните очи на чудовището. Наистина изглеждаше по-голямо от повечето линдуорми, с които се бях борил, макар обикновено да бях твърде зает да умирам, че да питам за името и възрастта.

— Откъде знаеш? — поинтересувах се аз. — И защо някой би кръстил дракон — Гримволф^[3]?

Линдуормът изсъска и изпълни въздуха със смрад като от изгорели гуми. Очевидно бе чувствителен на тема, засягаща името му.

Малъри се зае да мушка краката на дракона, като с всяка изминала минута, в която линдуормът не й обръщаше внимание, се изнервяше все повече и повече.

— Вие двамата ще помогнете ли? — викна ни тя. — Или само ще седите и ще си бъбрите?

Ти Джей намушка чудовището с байонета си. Върхът просто отскочи от ребрата на изчадието. Като един истински добър войник, Ти Джей отстъпи и опита отново.

Алекс извади някаква връв от дупките на колана си — стоманена жица, не по-дебела от въжето на хвърчило и с прости дървени шпилки от двете страни за дръжки.

— Гримволф е един от линдуормите, които живеят в корените на Игдразил. Не би трябвало да е тук. Никой не е достатъчно луд, че да…

Лицето й пребледня, а после се изопна.

— Той го е пратил подире ми. Той знае, че съм тук.

— Кой? — попитах аз. — Какво?

— Помъчи се да го разсееш — нареди тя.

Скочи към най-близкото дърво и започна да се катери по него. Оказа се, че може да се движи като горила и без да се превръща в такава.

— Да го разсея — поех си въздух аз. — Разбира се.

Драконът щракна със зъби към Алекс и отхапа няколко клони от дърветата. Алекс се движеше бързо, катереше се високо по ствола, но след още няколко хапки щеше да стане на драконов обяд. Междувременно Малъри и Ти Джей все още замахваха към краката и стомаха на линдуорма, но не можеха да убедят чудовището да изяде именно тях.

Това е само тренировъчна битка — казах си. — Нападай смело, Магнус. Умри като професионалист!

Това беше смисълът на ежедневните битки. Да се научиш да се бориш с всеки враг, да преодолееш страха от смъртта. Понеже в деня на Рагнарок всичките умения и кураж, които можехме да свикаме, щяха да са ни необходими.

Защо тогава се поколебах?

Първо, защото съм по-добър лечител, отколкото боец. И още по-добър беглец. Второ, бе трудно да отидеш на сигурна смърт, дори да знаеш, че не е за постоянно. Особено ако смъртта ще е болезнена.

Драконът отново изщрака с челюсти към Алекс, като пропусна на сантиметри розовите й обувки.

Колкото и да мразех умирането, още повече ненавиждах да гледам как убиват бойните ми другари.

— ФРЕЙ! — извиках аз и хукнах към линдуорма.

С моя пусти късмет Гримволф бе щастлив да насочи вниманието си към мен. Стигне ли се дотам да ям бой от чудовища, неизменно съм на първа линия.

Малъри отскочи от пътя ми и хвърли един от ножовете си към главата на дракона.

— Твой е, приятелю! — кресна Ти Джей и също отстъпи.

Ужасно е да чуеш такива окуражителни думи преди смъртта си.

Вдигнах щита и меча си, както ни бяха показали симпатичните инструктори във „Викинг 101“. Пастта на дракона зейна и разкри няколко допълнителни реда зъби. Все едно външният не бе достатъчен, за да ме убие.

С крайчеца на окото си съзрях как Алекс се залюлява на върха на дървото — трескава смесица от розово и зелено, готова за скок. Разбрах какво планира, щеше да скочи върху врата на линдуорма. Това беше толкова глупав план, че ме накара да се почувствам по-добре заради моята собствена глупава смърт.

Драконът нападна. Вдигнах меча си нагоре с надеждата да намушкам небцето на чудовището.

Вместо това ме заслепи внезапна болка. Почувствах лицето си като почистено с белина. Коленете ми се подгънаха и това вероятно спаси живота ми. Драконът захапа празното пространство, където хилядна преди това бе главата ми.

— Ставай, глупако! — извика вляво от мен Малъри.

Опитах да прогоня болката с мигане, но това само влоши нещата. Ноздрите ми се изпълниха с вонята на опърлена плът.

Гримволф възстанови равновесието си и изсъска раздразнено. Познат глас в главата ми каза: Хайде, приятелю. Не се съпротивявай!

Причерня ми пред очите. Все още можех да видя гората, надвисналия над мен дракон, малката фигурка в розово и зелено, която скачаше към чудовището от върха на дървото. Но имаше и още едно ниво на реалността — прозирна бяла сцена, която се мъчеше да си пробие път през ретината ми. Коленичих в кабинета на вуйчо Рандолф, в семейното имение на рода Чейс в Бек Бей. Над мен се бе изправил някой, който бе далеч по-зъл от линдуорм — Локи, богът на злото.

— Ето те и теб. Колко мило!

Той ми се ухили. В същото време драконът Гримволф нападна отново и отвори уста, за да ме погълне целия.