Рик Риърдън
Чукът на Тор (6)

Шеста глава
Искате ли супа от пор?

Четвъртък означаваше дракони. От своя страна това означаваше, че ни очаква дори по-болезнена смърт от обичайното.

Щях да взема Джак, но:

1) той смяташе, че е под достойнството му да участва в тренировъчни битки.

2) имаше среща с красиво копие.

Когато двамата с Ти Джей пристигнахме на бойното поле, битката вече бе започнала. Цели армии нахлуваха във вътрешния двор на хотела — топографска зона на смъртта, достатъчно голяма, за да обяви независимост като суверенна държава. Имаше гори, долини, реки, хълмове и тренировъчни селца. От всички четири страни се издигаха редици от златни балкони, които гледаха към бойното поле и се извисяваха чак към мъгливото бяло небе. Катапулти пускаха огнени снаряди от горните етажи към воините, подобно на смъртоносни тържествени ленти.

Воят на роговете отекна в горите. Валма от пушек се извиха от опожарените колиби. Айнхеряр нахлуха по реката яхнали коне, смеейки се лудешки, докато се колеха.

И понеже беше четвъртък, към касапницата се бяха присъединили дузина огромни дракони.

Старите айнхеряр им викаха линдуорми. Според мен това бе подвеждащо, тъй като те не са от шоколад. За сметка на това бяха като големи камиони. Освен това имаха две предни лапи и ципести кафяви криле като на прилеп. Бяха твърде малки, за да им позволят да отлетят, затова повечето линдуорми се носеха по земята, като понякога пляскаха с криле и скачаха към плячката си.

Люспите им бяха в кафяво, зелено и охра, затова, гледани отдалеч, приличаха на гигантски хищни пуйки. Отблизо обаче си бяха доста страшни, повярвайте ми.

Каква бе целта ни за битката този четвъртък? Да оцелеем колкото е възможно по-дълго. Драконите обаче се стараеха да ни попречат в тази задача и винаги печелеха.

Малъри и Полуродения ни изчакаха в края на бойното поле. Полуродения наместваше ризницата на Малъри.

— Грешно я поставяш — изръмжа тя, — много е стегната в раменете.

— Слагал съм ризници векове наред, жено?!

— Кога? Влизаш в битката гол до кръста.

— Оплакваш ли се? — попита Полуродения.

— Млъкни! — изчерви се Малъри.

— Я вижте, ето ги Магнус и Ти Джей — плесна ме по рамото Полуродения и размести няколко от ставите ми. — Деветнайсетият етаж е на линия.

На теория това не беше вярно. На деветнайсетия етаж имаше повече от сто обитатели. Но нашето коридорче, кварталът в квартала, се състоеше от нас четиримата. И разбира се, от новодошлия…

— Къде е гепардът? — попита Ти Джей.

В отговор на въпроса един гарван се стрелна към нас и пусна някаква торба в краката ни, след което отлетя, запляска с криле и продължи да грачи сърдито. Торбата се размърда и от нея излезе длъгнесто лъскаво животно — черно-бял пор.

Порът изсъска. Гарванът изграчи. Не владеех езика на гарваните, ала бях сигурен, че казва на пора: Дръж се прилично, иначе ще избода лукавите ти очички!

Ти Джей насочи пушката си към животното.

— Знаете ли, че по времето, когато Петдесет и четвъртият отряд на Масачузетс маршируваше към Дариън, Джорджия, стреляхме по поровете и невестулките и ги правехме на супа. Беше вкусна. Смятате ли, че трябва да си припомня старата рецепта?

Порът се преобрази. Слушал бях толкова дълго как новодошлият е чудовище, че почти очаквах да се превърне в жив труп като богинята Хел или в миниатюрна версия на вселенския змей Йормунганд. Вместо това животното се превъплъти в обикновен смъртен тийнейджър, висок и върлинест, с боядисана зелена коса, която бе черна в корените и напомняше окосени плевели.

Черно-бялата козина на пора се беше превърнала в розово-зелени дрехи, износени розови маратонки, тесни светлозелени дънки, жилетка в розово и зелено и пуловер, увит като пола на кръста. Дрехите ми напомняха на облеклото на шут или разцветката на отровно животно, което се опитва да предупреди света да не се закача с него.

Новодошлият вдигна очи и дъхът ми спря. Видях лицето на Локи, само че по-младо. Същите остри черти, същата лукава усмивка, същата неземна красота, но без белезите по устните и киселинните изгаряния по носа. И очите: едното бе тъмнокафяво, другото — светлокехлибарено. Бях забравил термина за хора с различни очи. Мама ги наричаше очите на Дейвид Боуи. За мен беше смущаващо.

Но знаете ли кое бе най-странното? Сигурен бях, че съм виждал това хлапе и преди. Защо не помнех къде точно пътищата ни се бяха кръстосали? Защото, когато живееш на улицата, е нормално да срещаш чудаци. Само нормалните хора изглеждаха странно.

Хлапето се ухили на Ти Джей със съвършените си зъби, но в очите му нямаше и грам сърдечност.

— Разкарай тази пушка, иначе ще я увия около врата ти като вратовръзка.

Нещо ми подсказа, че това не е празна заплаха. Хлапето може и да знаеше как се връзват вратовръзки, злокобно и забравено познание от древното минало.

Ти Джей се разсмя и свали пушката.

— Нямахме шанса да се запознаем, понеже се опитваше да ни убиеш. Аз съм Томас Джеферсън-младши. Това са Малъри Кийн, Полуродения Гундерсон и Магнус Чейс.

Новодошлият остана загледан в нас. Накрая гарванът изграчи сърдито.

— Добре, разбрах — каза хлапето на птицата. — Както съобщих, вече ми е по-спокойно. Нищо не си объркал. Всичко е наред.

Грааа!

— А сега нека ви се представя — въздъхна хлапето. — Казвам се Алекс Фиеро. Предполагам, че се радвам да се запознаем. Вече може да си вървите, господин Гарван. Обещавам да не ги убивам, освен в случай на крайна необходимост.

Гарванът оправи перата си и ме погледна хитро, сякаш искаше да каже: Този проблем вече е твой, приятелче.

После отлетя.

— Значи, всичко е уредено — ухили се Полуродения. — След като обеща да не ни убиваш, нека да започнем да убиваме други хора.

— Той дори няма оръжия — кръстоса ръце Малъри.

— Тя — поправи я Алекс.

— Моля? — попита Малъри.

— Наричай ме тя. Освен ако не упомена друго.

— Но…

— Нека бъде тя — намеси се Ти Джей и потърка врата си, все едно се безпокоеше да не му вържат пушката на вратовръзка. — Да влезем в битка!

Алекс се изправи на крака.

Признавам, че зяпнах. Цялата ми перспектива се завъртя наопаки, нещо като да виждаш само черните части от мастилено изображение. После мозъкът ти преобръща образа и осъзнаваш, че бялото създава съвсем друга картина, макар нищо на пръв поглед да не се е променило. Така беше и с Алекс Фиеро, но вместо с черно и бяло — със зелено и розово. Преди миг за мен бе очевидно, че е момче. А сега — че е момиче.

— Какво? — попита тя.

— Нищо — отговорих.

Няколко гарвана започнаха да кръжат над нас и да грачат обвинително.

— По-добре е да се размърдаме — каза Полуродения. — Гарваните не обичат мързеливци на бойното поле.

Малъри изтегли ножовете си и се обърна към Алекс.

— Хайде да те видим тогава, сладурано.