Рик Риърдън
Чукът на Тор (56)

Петдесет и шеста глава
Хайде пак на кафе

Ако съдех по редичката от празни чашки, Сам пиеше третото си еспресо. Идеята да доближиш въоръжена валкирия, изпила три кафета, не е много добра, но аз пристъпих бавно и седнах срещу нея. Тя дори не ме погледна. Вниманието й бе погълнато от гарвановите пера пред нея. Сутринта беше ветровита. Зелената забрадка на Сам се вееше около лицето й като вълни на плажа, но двете гарванови пера не помръдваха.

— Хей — каза тя.

Това беше далеч по-дружелюбно от разкарай се. Сам беше много различна от Алекс, но в погледа им имаше нещо общо — чувство за някакво нетърпение, бълбукащо под повърхността. Не ми бе лесно да мисля за наследството на Локи, отпечатано в двете ми приятелки, което се опитваше да ги овладее.

— Имаш пера — отбелязах.

Тя докосна това отляво.

— Спомен. И това… — тя докосна дясното. — Мисъл. Гарваните не говорят. Гледат те и позволяват да ги галиш по перата, докато не изпаднат правилните от тях.

— И какво означават?

— Този спомен… — тя прокара пръст по перушината. — Това е от нашия род. От моя далечен предтеча Ахмад ибн Фадлан ибн ал-Абас.

— Който пътувал с викингите.

Сам кимна.

— Когато взех перото, видях пътуването му така, сякаш бях там. Научих за много неща, които не е писал. Неща, които нямаше да се харесат в двора на халифа в Багдад.

— Видял е нордически богове? — предположих аз. — Валкирии и великани?

— И какво ли още не. Научил е легендите за кораба „Нагалфар“. Мястото, където корабът е пуснал котва, Източните брегове, се намира на границата между Йотунхейм и Нифлхейм — най-дивата и най-далечна част от двата свята. Напълно недостъпна, затворена в лед, освен в един ден от годината. Денят на лятното слънцестоене.

— Значи, тогава Локи възнамерява да отплава.

— И тогава трябва да сме там, за да го спрем.

Пиеше ми се еспресо, но сърцето ми биеше толкова силно, че се съмнявах да ми е нужно наистина.

— Какво да правим сега? Да изчакаме до края на лятото?

— Ще ни отнеме време да открием това място. А преди да напуснем, ще трябва да се приготвим, обучим, да сме сигурни, че можем да го победим.

Спомних си какво каза Алекс: Не знам дали мога да й помогна.

— Ще се справим — опитах се да звуча самоуверено. — Какво ти каза второто перо?

— Това е мисъл — рече Самира. — План да продължим напред. За да стигнем Източните брегове, трябва да преплаваме през най-далечните клони на Световното дърво, през древните земи на викингите. Там магията на гигантите е най-силна. Там ще намерим и прохода към пристанището, където е закотвен „Нагалфар“.

— Старите земи на викингите? — потрепериха пръстите ми. Не знаех дали от вълнение, или от страх. — Скандинавия? Сигурен съм, че има полети от „Логан“^[1].

— Трябва да минем по море, Магнус — поклати глава Сам. — Както викингите са дошли. Както влизаш в Алфхейм само по въздух, можеш да стигнеш границите на източните брегове по солена вода и лед.

— За да ни е гадно — отвърнах аз.

— Точно.

Гласът й звучеше някак разсеяно, замечтано. Осъзнах, че съм бил малко груб. Сам имаше и много други проблеми, освен битките със злия си баща.

— Как е Амир? — попитах аз.

Тя се усмихна. Забрадката й сякаш преля от вълни в тревисти поля.

— Много добре — отвърна тя. — Приема ме. Не иска да отмени годежа. Прав беше, Магнус. Той е много по-силен, отколкото допусках.

— Това е страхотно. А баба ти, дядо ти, баща му?

— Е, не можем да имаме всичко — изсмя се сухо Самира. — Забравили са посещенията на Локи. Знаят, че с Амир сме се сдобрили. Засега всичко е наред. Ще трябва да си намеря извинения защо излизам по средата на часа или не се прибирам след училище. Много често ще съм дежурна. — Тя описа около думата кавички.

Спомних си колко уморена ми се виждаше, когато я срещнах тук преди шест дни. А сега изглеждаше още по-уморена.

— Трябва да му отпуснеш края, Сам — казах й. — Ще се изцедиш напълно.

— Знам — тя постави ръка над перото за памет. — Обещах на Амир, че заловим ли Локи, избегнем ли поне засега Рагнарок, приключвам.

— Приключваш?

— Да. Ще напусна валкириите. Ще се отдам на колежа, на обучението си за пилот и естествено, на брака. Когато навърша осемнайсет, както го бяхме планирали.

Беше се изчервила… като булка.

Опитах се да избягам от кухото чувство в гърдите си.

— Това ли искаш?

— Изборът е само мой, но Амир го подкрепя.

— Значи, валкириите могат да напускат?

— Разбира се. То не е като да си… ах…

Искаше да каже като айнхери. Аз бях един от преродените. Можех да пътувам между световете. Имах невероятна сила и бързина. Но никога повече нямаше да съм нормален човек. Щях да си остана на една и съща възраст завинаги или поне до Рагнарок, ако настъпеше. (Имаше и някои ограничения в условията по изпълнението.)

— Магнус, знам, че те доведох в този странен задгробен живот — каза тя. — И не е честно да те напусна, но…

— Хей — докоснах за малко ръката й. Знаех, че Сам не си пада по това, но тя и братовчедка ми Анабет бяха най-близкото нещо до сестри, което имах. — Самира, просто искам да бъдеш щастлива. Пък ако успееш да спасиш и Деветте свята, преди да напуснеш, ще е много яко.

— Добре, Магнус — разсмя се тя. — Става. Ще ни трябва кораб. А всъщност и много други неща.

— Аха — усещах как в гърлото ми започват да се оформят сол и лед.

Спомних си срещата с Похитителката Ран през януари. Как ме бе предупредила, че ще изпаднем в беда, ако отново решим да плаваме.

— Първо ни е нужен съвет — казах аз. — За плаването през вълшебни морета, битките със странни морски чудовища, оцеляването в ръцете на гневни водни богове. Но колкото и да е невероятно, знам с кого да говоря.

— С братовчедка ти — предположи Сам.

— Да — отвърнах аз — с Анабет.