Рик Риърдън
Чукът на Тор (34)

Тридесет и четвърта глава
Посещаваме любимия ми мавзолей

На следващата сутрин се събудих в собственото си легло във Валхала. Не бях освежен и определено не бях готов да тръгвам. Натъпках една раница с припаси за къмпинг и каквото беше останало от фалафелите. По коридора се срещнах с Ти Джей, който ми подаде меча Скофнунг и обеща да остане на пост, в случай че ми трябват подкрепления или съдействие за атаката срещу вражеските укрепления. После се срещнах в коридора с Алекс Фиеро и се отправихме към Мидгард.

Алекс се съгласи да направи една спирка с мен, преди да се видим с останалите. Не че исках, но се чувствах длъжен да нахлуя в имението на Рандолф в Бек Бей и да проверя какво прави моят вуйчо — предател и убиец.

Нали затова са роднините?!

Не бях сигурен какво щях да сторя, ако го откриех. Може би щях да намеря начин да го освободя от хватката на Локи. Може би щях да го шибна с торба кибе, макар че така щях да похабя хубавото кибе.

За щастие на Рандолф и на остатъците ми от вечеря, той не беше вкъщи. Както бе обичайно, разбих задната врата — Рандолф не си беше взел по-добри ключалки, — а после с Алекс се разходихме из имението и откраднахме запасите му от шоколад (понеже тези са жизненоважните), като се подигравахме на натруфените му завеси и джунджурии. Накрая се озовахме в кабинета на стареца.

Нищо тук не се бе променило от последното ми посещение. По бюрото бяха поставени карти. Големият викингски надгробен камък седеше в ъгъла, а фигурата на вълк продължаваше да ми се зъби. Средновековни оръжия и дрънкулки опасваха лавиците редом до книги с кожена подвързия и снимки на Рандолф от разкопки в Скандинавия.

Медальонът Джак зажужа напрегнато по врата ми. Досега никога не го бях носил в къщата на Рандолф. Предположих, че мястото не му допада. А може би просто бе развълнуван, защото бях и с меча Скофнунг на гръб.

— Днес момиче ли си? — обърнах се аз към Алекс.

Въпросът изхвръкна от устата ми, преди да успея да се запитам дали е странен, груб, или ще доведе до обезглавяването ми.

Алекс ми се усмихна — надявам се снизходително, а не животозастрашаващо.

— Защо питаш?

— Заради меча Скофнунг. Не може да бъде ваден в присъствието на жени. Повече ми харесва, когато не може да се вади.

— Ясно. Задръж малко.

Лицето на Алекс се присви в мъчително съсредоточаване.

— Ето! Вече съм момиче.

Изражението ми в този миг явно бе безценно.

— Шегувам се — прихна в смях Алекс. — Да, днес съм момиче. Тя и нея…

— Но не можеш ли…

— Да сменя пола си с усилие на волята? Не, Магнус. Не става така.

Тя прокара пръсти по бюрото на Рандолф. Витражният прозорец хвърли многоцветна светлина по лицето й.

— Та мога ли да попитам…? — размахах ръце напосоки. Нямах думи.

— Как точно става ли? — изсмя се тя. — Добре, но не смятай, че съм представителна извадка за всеки полово променлив човек, когото може да срещнеш, става ли? Не съм посланик, нито учител или активист. Просто съм си… — тя ме изимитира как развявам ръце. — Просто съм си аз. Опитвам се да бъда себе си.

Това ми прозвуча честно и със сигурност беше по-приятно, отколкото да ме бие, души с гарота или дере като гепард.

— Но ти си превръщенец — казах аз. — Не може ли… просто да си това, което искаш?

Тъмното й око потрепери, сякаш бях засегнал болно място.

— Точно в това е подигравката — тя взе един нож за отваряне на писма и го обърна към пъстрата светлина от прозореца. — Мога да изглеждам като каквото и когото искам. Но физическият пол? Не. Не мога да го променям самоволно. Той наистина е променлив, в смисъл че не съм в състояние да го контролирам. През по-голямата част от времето съм момиче, ала понякога имам мъжки дни. Моля те, не ме питай как знам какво съм всеки ден.

Това всъщност беше следващият ми въпрос.

— Защо тогава не се наричаш те и тяхно? Няма ли да е по-малко объркващо, отколкото да сменяш постоянно местоименията?

— За кого да е толкова объркващо? За теб?

Устата ми явно бе зяпнала, понеже Алекс завъртя очи към мен, все едно й се щеше да отвърне: За тебе, тъпако. Надявах се Хеймдал да не записва разговора ни с цел споделяне в интернет.

— Виж, някои хора предпочитат те — каза Алекс. — Те са в средния спектър, не се ограничават в двата пола, такива неща. Ако искат да използват те, това трябва да използваш и ти. Но аз не желая да употребявам едни и същи местоимения през цялото време, тъй като това не съм аз. Променям се много, в това е смисълът. Когато съм тя, съм тя. Когато съм той, съм той. Не съм те. Ясно?

— Ако кажа не, ще ме нападнеш ли?

— Не.

— Тогава — не, не е ясно.

— Няма нужда да го разбираш — сви рамене тя. — Просто показвай известно уважение.

— За момичето с острата жица. Няма проблем.

Явно отговорът й хареса, защото в усмивката й нямаше нищо объркващо. Кабинетът се стопли с пет градуса.

— Така или иначе — покашлях се аз — търсим нещо, което може да ни подскаже какво да правим с вуйчо.

Започнах да проверявам лавиците, като че имах представа какво върша. Не намерих тайни съобщения, нито лостове, които отварят скрити стаи. А в „Скуби-Ду“^[1] всичко изглежда толкова лесно…

Алекс прерови бюрата на Рандолф.

— Значи, ти си живял в този огромен мавзолей?

— Не, за щастие. С мама имахме апартамент на „Алстън“… преди да почине. После се озовах на улицата.

— Но семейството ти е имало пари.

— Рандолф имаше пари — взех стара негова снимка с Каролайн, Обри и Ема. Беше твърде болезнено да я гледам и я завъртях обратно. — Сега ще попиташ защо не съм отишъл да живея с него, вместо да остана бездомен?

— Не, в името на боговете — изсумтя Алекс. — Никога не бих попитала такова нещо.

Гласът й се изпълни с горчивина, все едно противните роднини бяха нещо, което й е добре познато.

— Идваш от… подобно място? — додадох аз.

Алекс затвори чекмеджето на бюрото.

— Семейството ми притежаваше много неща, но нищо истински ценно. Нямаха син, нито пък наследник например. Или каквито и да е било чувства.

Помъчих се да си представя как Алекс живее в такова имение или участва в скъпо тържество като това на господин Алдерман в Алфхейм.

— Вашите знаеха ли, че си дете на Локи?

— Локи се погрижи да узнаят. Смъртните ми родители обвиниха него за това, че съм трансполова. Казаха, че той ме е покварил, че ми е пуснал муха в главата и тъй нататък.

— А родителите ти… удобно са забравили Локи, както бабата и дядото на Сам?

— Де да беше така. Локи се погрижи да го запомнят. Отвори им очите завинаги, може и така да се каже. Както ти направи с Амир, но за разлика от теб, баща ми не го стори от добро чувство.

— Нищо не съм правил на Амир.

Алекс дойде до мен и кръстоса ръце. Носеше фланелка в зелено и розово над сините си дънки. Туристическите й обувки бяха скучни и практични, като изключим връзките в розов металик.

Пъстрите й очи, изглежда, издърпаха мислите ми в две посоки едновременно.

— Наистина ли вярваш, че не си направил нищо? — попита тя. — Когато хвана Амир за раменете? Когато ръцете ти засияха?

— Ръцете ми са засияли? — нямах спомен да съм призовавал силите на Фрей. Не ми бе хрумвало, че трябва да лекувам Амир.

— Спаси го, Магнус — каза Алекс. — Дори аз видях това. Щеше да полудее от напрежението. Ти му даде силата да разтегне ума си, без да губи почва под краката си. Единствената причина да се съхрани психически, това си ти.

Почувствах се като на моста Биврьост, изгарящ в ярки цветове. Не знаех как да приема одобрителния поглед на Алекс или идеята, че съм изцерил ума на Амир, без дори да разбера.

Тя ме удари в гърдите точно толкова силно, колкото да ме заболи.

— Хайде да приключваме. Задушавам се на това място.

— Какво? Да, добре.

И на мен ми беше трудно да дишам, но не беше заради къщата. Одобрителният начин, по който Алекс говореше за мен… накара нещо да изщрака. Проумях на кого ми напомняше — безкрайната енергия, дребничката фигура, фланелката, ризата и дънките, това, че не й пукаше какво мислят останалите за нея, дори смехът й — в редките случаи, когато се смееше.

По странен начин ми напомняше за мама.

Реших да не дълбая в това. Иначе щях да започна да анализирам психиката си по-сериозно от козела Отис.

Огледах лавиците за последно. Погледът ми се спря на единствената рамкирана снимка, на която Рандолф отсъстваше. Замръзнал водопад в пустошта. Огромни висулки се спускаха по стръмна скала. Можеше да е красива картина откъде ли не, но ми изглеждаше познато. Цветовете бяха по-ярки, отколкото на други снимки, сякаш бе заснета по-скоро. Вдигнах я. По лавицата, където бе поставена, нямаше прах. Но имаше още нещо — зелена покана за сватба.

— Знам това място — огледа снимката Алекс.

— Водопадът Брайдъл Вейл — казах аз. — В Ню Хемпшър. Ходил съм на планина там.

— И аз така.

При други обстоятелства бихме си разменили ценни съвети за планинското катерене. Това бе още една странна прилика между нея и мама и може би това беше причината Алекс да има открит атриум в центъра на хотелския си апартамент… точно като мен.

В момента обаче разумът ми работеше в друга посока. Спомних си какво бе казал Хеймдал за крепостта на Трим, как входът й винаги се променя, така че е невъзможно да предвидиш къде ще бъде в деня на сватбата.

Понякога се показва зад водопад — бе казал той.

Огледах поканата за сватбата, която беше абсолютно същото копие на тази, която Сам бе изхвърлила. Колонката кога вече гласеше: след два дни. Или иначе казано — вдругиден. Колонката къде все още гласеше: ще се свържем с вас.

Снимката на водопада Брайдъл Вейл можеше да е случайна. Възможно беше и името на местността^[2] да е съвпадение. А може и Рандолф да не беше под пълния контрол на Локи. Може пък да ми бе оставил улика, достойна за „Скуби-Ду“.

— Това е поканата за сватбата на Сам — каза Алекс. — Смяташ ли, че снимката над нея има нещо общо?

— Може и да няма — казах аз. — Ала може и да е вход за някой, който има нещо против този брак.