Рик Риърдън
Чукът на Тор (29)

Двадесет и девета глава
Ньок, Ньок

Алдерман знаеше как да организира купон. А също и как да хвърля предмети по гостите.

От върха на стълбището погледнахме към хола, пълен с изискани елфи в елегантни бели, златисти и сребристи костюми. Бледите им очи, руса коса и скъпи бижута блестяха на вечерната светлина, процеждаща се през прозорците. Дузини слуги хулдери сновяха през тълпата и предлагаха напитки и предястия. А във всички ниши и витрини, където някога имаше талисмани и минерали, сега бяха поставени купчини от съкровището на Андвари. Цялата стая приличаше на бижутериен магазин, през който е минал тайфун.

Над рамката на камината, точно под портрета на Андирон, бе окачен златен флаг с червени букви: добре дошъл, магнус чейс, сине на фрей! с подкрепата на дом алдерман. И отдолу, с по-малки букви: Хартстоун бе върнат.

Не завърнал се. Върнат. Все едно елфическите тайни служби са го оковали и върнали насила у дома.

Самият Алдерман подтичваше сред тълпата, подхвърляше златни монети на гостите си, тикаше им бижутата под носа и мърмореше:

— Можете ли да повярвате какво съкровище намерих? Не е ли невероятно? Искате ли златно влакче? А кинжал?

С белия си костюм, обезумял поглед и бляскава усмивка приличаше на сатаничен управител на хотел. Гостите му се смееха нервно, когато ги целеше със съкровища, а щом се отдалечеше от тях, си мърмореха един на друг, може би задавайки си въпроса колко скоро могат да напуснат тържеството, без да го обидят. Алдерман минаваше през стаята, раздаваше златни дрънкулки, а тълпата се местеше от пътя му, подобно на котка, избягваща прахосмукачка.

— О, боже! — промърмори Инге зад нас. — Става по-зле.

Пръстенът му влияе — направи знак Хартстоун.

Кимнах, макар че се питах колко здрав бе разумът на Алдерман и преди това. Десетилетия наред бе живял в горчивина, обвинявайки Хартстоун за смъртта на Андирон. Сега внезапно Хартстоун се бе освободил от този дълг, а пръстенът на Андвари беше запълнил зейналата празнота с ново безумие.

— Това не е на хубаво — Блицен стисна стълбището с покритите си в ръкавици пръсти.

Още носеше бурката от хавлии, за да се защити от светлината на Алфхейм. Обяснил ни беше, че обичайното пчеларско було и слънцезащитните кремове може да не са достатъчни, тъй като още бе отслабен от камъка. Въпреки това облеклото му беше смущаващо. Изглеждаше като миниатюрна версия на братовчеда То от семейство Адамс.

— Аха! — забеляза ни господин Алдерман от стълбите и се ухили още по-широко. — Ето го сина ми заедно с неговите спътници. Джуджето… това трябва да е нещото под кърпите. И Магнус Чейс, синът на Фрей!

Тълпата се завъртя и ни погледна, като започна да ахка и да охка. Никога не съм обичал да бъда център на вниманието. Мразех го в училище, мразех го и във Валхала. Мразех го още повече сега, когато снобарските елфи ме зяпаха така, сякаш бях възхитителен шоколадов фонтан, готов за употреба.

— Да, да! — изсмя се някак извратено господин Алдерман. — Цялото това съкровище, което виждате, приятели! Не може да се сравнява с Магнус Чейс! Синът ми най-после свърши нещо като хората! Доведе ми син на Фрей като част от отплатата за виргилда си! Сега това момче ще бъде мой гост завинаги! Ще направим снимки зад бара!

— Задръжте топката — казах аз. — Сделката не беше такава, Алдерман. Няма да останем след тържеството.

Татко, свали пръстена — направи знак Хартстоун. — Той е много опасен.

Тълпата се размърда, като че не знаеше какво да стори след тази информация. Усмивката на Алдерман помръкна и очите му се присвиха.

— Синът ми иска да сваля новия си пръстен… — той вдигна ръка и размърда пръста си, като остави златото да улови светлината. — Но защо би желал това? И защо Магнус Чейс би заплашил, че ще напусне… освен ако тези отрепки не смятат да откраднат съкровището ми?

— Те току-що ти донесоха съкровището, глупави елфе — изсумтя Блицен. — Защо им е да го крадат отново?

— Значи, признаваш! — плесна с ръце Алдерман.

Вратите на хола се затръшнаха. По протежение на стаята от пода изникнаха дузина водни колони, които добиха хуманоидни форми, нещо като фигури на животни, направени от балони, пълни с вода… само дето не бяха точно балони.

— Това са ньоки охранители! — извика Блицен.

— Какво? — попитах аз.

— Известни още като никси — додаде той. — Водни духове. Лоша работа.

Хартстоун хвана Инге за ръката и направи знак: Имаш ли още роднини в гората?

— Д-да — заекна тя.

Върви — каза й той. — Освобождавам те от службата при баща ми. Не се връщай. И извикай полиция.

Инге изглеждаше замаяна и обидена, но после надзърна към водните духове, които обграждаха тълпата наоколо.

— Обичам те — щипна тя Хартстоун по бузата.

Сетне изчезна в дим, ухаещ на свежо пране.

— Пропускам ли нещо? — повдигна вежда Блицен.

Хартстоун го стрелна ядосано, но нямаше време да се обяснява.

— Алдерман, какво означава това? — попита един стар елф в хола.

— Какво означава ли, господин кмете? — ухили се Алдерман с усмивка, която не принадлежеше на някого, опазил разсъдъка си. — Знам защо дойдохте тук! Искате да откраднете съкровището ми, но ви хванах в крачка! Ньоки, заловете тези крадци! Нека никой не напусне това място жив!

И да ви посъветвам нещо във връзка с етикецията: ако се чудите кога е подходящият момент да си тръгнете от дадено тържество, то Нека никой не напусне това място жив е удачен момент.

Елфите запищяха и се втурнаха към изходите, но стъклените врати се затръшнаха. Никсите от охраната се стрелнаха към тълпата, като сменяха формата си от човекоподобна до животинска или се превръщаха във водна стена. Обгръщаха елфите и ги оставяха на пода като зашеметени, но пък изискани мокри купчини. В това време Алдерман се смееше лудешки и танцуваше из стаята, прибирайки златните си дрънкулки от падналите гости.

— Трябва да се махаме оттук веднага — рече Блицен.

— Но и да помогнем на елфите — отвърнах аз.

Наистина, с изключение на Хартстоун, не бях харесал нито един елф досега. Дори рибките в езерцето на Андвари ми бяха по-симпатични. Не можех обаче да понеса идеята да оставя четиристотин души на милостта на господин Алдерман и неговите течни биячи. Извадих медальона си и призовах Джак.

— Здравейте, момчета! — извика Джак. — Какво става? Ньоки? Шегувате се. Тези нямат нищо, което да мога да посека.

— Направи каквото можеш! — креснах на свой ред аз.

Твърде късно — направи знак Хартстоун, — цигулки!

Не бях сигурен, че съм разчел правилно знака, но после погледнах надолу. Половината никси се бяха наредили в стаята, добили хуманоидни форми, и вадеха здрави цигулки и лъкове от… нейде от втечнените си тела. Това ми се стори като лошо скривалище за струнни инструменти, но никсите вдигнаха дървените цигулки до воднистите си брадички.

— Пазете ушите! — предупреди Блиц.

Притиснах с длани главата си тъкмо когато ньоките засвириха. Това помогна, но само малко. Песента беше толкова тъжна и неблагозвучна, че коленете ми се подгънаха. Сълзи изпълниха очите ми. Из цялата стая елфите се разридаха и се строполиха възнак на земята. Всички, освен господин Алдерман, който сякаш беше недосегаем за песента. Не спираше да се хили и да подскача наоколо, като от време на време риташе височайшите си гости в лицето.

Иззад булото си от хавлия Блицен извика задавено:

— Накарайте ги да спрат, иначе ще умрем с разбити сърца след броени минути!

Не смятах, че преувеличава. Но за щастие, Хартстоун не беше засегнат. Той щракна с пръсти, за да привлече вниманието ни, и посочи Джак. Меч. Реже цигулки.

— Чу го — казах аз на Джак.

— Не, не съм — оплака се Джак.

— Унищожи цигулките!

— О, с удоволствие.

Джак полетя.

Междувременно Хартстоун бе извадил рунически камък. Подхвърли го от върха на стълбите и той избухна, като образува огромна фигура във формата на N над главите на елфите.

Небето навън потъмня. Дъжд започна да брули прозорците и заглуши звука на цигулките.

Последвайте ме — заповяда Хартстоун.

Той се спусна надолу по стълбите, а бурята се усили. Едра градушка заудря прозорците и напука стъклата, като накара цялата къща да потрепери. Опрях ръка на кръста си, за да съм сигурен, че камъкът Скофнунг е още там, а после се затичах подир Харт.

Джак летеше от ньок на ньок, чупеше цигулките им и унищожаваше мечтите и надеждите на някои талантливи водни музиканти. Водните създания го нападнаха, но не изглеждаха по-способни да го наранят, отколкото той тях. Джак задържа вниманието им достатъчно дълго, за да стигнем до края на стъпалата.

Хартстоун се спря и вдигна ръце. Чу се чудовищен тътен и всеки прозорец и стъклена врата в къщата се натрошиха. Градушката нахлу вътре, като завихри едновременно елфи, хулдери и никси.

— Бягайте! — извиках аз на тълпата. — Бързо!

— Глупаци! — изкрещя Алдерман. — Вие сте мои! Не може да ми се изплъзнете!

Направихме каквото можем, за да изведем всички на двора. Да бъдеш навън в такова време бе като да те целят с бейзболни топки, но беше за предпочитане пред това да умреш, обкръжен от никсите цигулари. Съжалих, че не съм постъпил разумно като Блицен, увивайки се в хавлиени кърпи.

Елфите се пръснаха във всички посоки и избягаха. Никсите тръгнаха подире ни, но градушката ги направи тромави, като се забиваше в тях и образуваше ледена пяна, докато не заприличаха на кишави топки.

Бяхме минали половината път през ливадата, водеща към дивата пустош, когато долових сирените. С крайчеца на окото си видях светлините на полицейските коли и линейките да влизат по главния път.

Тъмните облаци над нас се разпръснаха. Градушката отслабна. Хванах Хартстоун, когато той се олюля. Тъкмо бях помислил, че ще стигнем до гората, когато един глас зад нас извика:

— Спрете!

На около петдесет метра от нас старите ни приятели Уайлдфлауър и Сънспот бяха извадили пушките си и се готвеха да ни застрелят за кражба, влизане с взлом и бягство без разрешение.

— Джак! — извиках аз.

Мечът ми се стрелна към полицаите и сряза коланите им. Панталоните им паднаха до глезените, а аз установих, че елфите никога не бива да носят къси панталони. Имат бледи кокалести крака, които нито са елегантни, нито изящни.

Докато се мъчеха да възвърнат достойнството си, ние се скрихме в гората. Силата на Хартстоун почти бе на привършване и той се облегна на мен, докато бягахме. Аз обаче имах опит да го нося.

Джак долетя до мен.

— Това беше забавно — заяви той. — Но се страхувам, че само ги забавих. Предусещам обаче удобно място да направя процеп.

— Какъв процеп? — попитах аз.

— Между световете! — отвърна Блицен. — Не знам за теб, но според мен всеки друг от осемте ще е за предпочитане в момента!

Олюлявайки се, излязохме на сечището, където се бе намирал старият кладенец.

Хартстоун поклати немощно глава. Направи знак с една ръка и посочи в различни посоки. Само не тук.

— Какво е това място? — обърна се Блицен към мен.

— Тук братът на Харт… сещаш се.

— О! — Блицен сякаш се сви под хавлиите си.

— Това е най-доброто място, момчета — настоя Джак. — Има тъничък разлом между световете на върха на камъните. Мога да…

Зад нас проехтя изстрел. Всички потръпнаха, освен Хартстоун. Нещо, което звучеше като раздразнено насекомо, профуча покрай ухото ми.

— Давай, Джак! — извиках аз.

Той отлетя до купчината. Острието му разсече въздуха и отвори процеп, водещ към пълен мрак.

— Обичам мрака — каза Блицен. — Хайде!

Двамата замъкнахме Хартстоун към старата бърлога на Пикаещия в кладенеца и скочихме в пространството между световете.