Рик Риърдън
Чукът на Тор (22)

Двадесет и втора глава
Убеден съм, че бащата на Хартстоун е извънземно, което отвлича крави

Това беше най-хубавата полицейска кола, в която се бях возил някога, а аз имах богат опит. Кожената тапицерия ухаеше на ванилия. Плексигласовата разделителна преграда бе чиста като сълза. Задната седалка предлагаше опция за масаж, така че успях да си почина след цял ден шляене. Очевидно в Алфхейм обслужваха само най-изисканите престъпници.

След километър и половина комфортен превоз се отклонихме от главния маршрут и спряхме пред две железни порти, украсени с тузарско А. От двете им страни имаше триметрови каменни стени, завършващи с декоративни шипове, които имаха функцията да обезкуражават нежеланите натрапници, живеещи по-надолу по улицата. От върха на портите към нас се завъртяха охранителни камери.

Вратите се отвориха. Щом навлязохме в семейното имение на Хартстоун, ченето ми увисна. А аз мислех, че моето семейно имение е кичозно.

Предният двор бе по-голям от „Бостън Комън“. Лебеди плуваха във водите на езеро, по чиито брегове бяха засадени върби. Минахме през два различни моста, криволичещ път, сетне през четири различни градини и втори брой порти, преди да стигнем до главното имение, което изглеждаше като постмодерна версия на Замъка на Спящата красавица в Дисниленд. Сиво-бели стени стърчаха нагоре под странни ъгли, тънки кули наподобяваха тръбите на орган, прозорците бяха огромни, а излъсканата входна масивна врата бе толкова внушителна, че вероятно се отваряше от оковани наоколо тролове.

Хартстоун въртеше торбичката с руни в ръцете си и от време на време поглеждаше назад към багажника на колата, където полицаите бяха оставили Блицен.

Те не казаха нищо, докато не спряха пред входната врата.

— Излизайте! — нареди Уайлдфлауър.

Веднага щом Хартстоун се освободи, той отиде до задната част на джипа и потропа по багажника.

— Добре де, добре — отвори капака Сънспот. — Не виждам обаче какво ти пука. Това трябва да е най-грозното градинско джудже, което съм зървал някога.

Хартстоун внимателно извади Блицен и го понесе на рамо.

— Мърдай, тромчо — избута ме към входа Уайлдфлауър.

— Хей! — почти посегнах към медальона, но се спрях.

Поне сега полицаите се отнасяха към Хартстоун като към важна особа, но явно нямаха проблеми да се заяждат с мен.

— Не знам какво означава тромчо! Но не съм нищо подобно!

— Да си се гледал скоро в огледалото? — изсумтя Уайлдфлауър.

Разбрах, че в сравнение с красивите, деликатни и стройни като върби елфи изглеждах квадратен и непохватен. Тромав. Подозирах обаче, че ме имаха и за бавноразвиващ се и се възползваха от възможността да ме обиждат на две нива. Защо пък не?

Изкуших се да отмъстя на полицаите, като извадя Джак и го накарам да изпее някои хитове от музикалната класация „Топ 40“. Но преди да успея да го сторя, Хартстоун ме хвана за ръката и ме поведе нагоре по стълбите. Полицаите изостанаха зад нас, все едно се бояха, че глухотата на Хартстоун е заразна.

Когато стигнахме до най-горното стъпало, голямата стоманена врата се отвори тихо и ни посрещна млада жена. Тя бе почти толкова ниска, колкото и Блицен, макар да бе руса и да имаше изящните черти на елф. По семплата й ленена рокля и бяло боне прецених, че вероятно бе домашна прислужница.

— Харт! — светнаха очите й развълнувано, но бързо сподави ентусиазма си, щом видя полицията с нас. — Исках да кажа, г-н Хартстоун.

Харт имаше такъв вид, сякаш всеки миг щеше да се разплаче. Направи знак, който сля в едно думите за здравей и извинявай.

— Инге — покашля се офицер Уайлдфлауър. — Господарят ти у дома ли си е?

— О! — преглътна Инге. Погледна към Хартстоун, а после отново към ченгетата. — Да, сър, но…

— Върви и го извикай — сряза я Сънспот.

Инге се обърна и побягна навътре. Докато тичаше, забелязах нещо да виси от задната част на полата й — нишка от кафяво-бяла козина, накъдрена накрая като пискюл. Тогава пискюлът помръдна и аз проумях, че това бе живо.

— Тя има кравешка опашка — изпуснах се аз.

— Тя е хулдер — изсмя се Сънспот. — Незаконно е да крие опашката си. Може да я обвиним, че се прави на истински елф.

Ченгето погледна неодобрително към Хартстоун, като даде ясно да се разбере, че и приятелят ми не е истински елф.

— Мисля, че момчето не е виждало хулдер преди, Сънспот — ухили се Уайлдфлауър. — Какво става, тромчо? Нямате ли си домашни духове във вонящия свят, от който си изпълзял?

Не отговорих, но си представих как Джак крещи римите на Селена Гомес право в ушите на полицая. Мисълта ме успокои.

Тръгнах към фоайето, представляващо потопена в светлина колонада от бял камък и прозорци, разположени на тавана, която успя да ми докара пристъп на клаустрофобия. Запитах се как ли се чувства Инге от това, че трябва винаги да показва опашката си? Горда ли бе да демонстрира коя е, или беше наказание, постоянно напомняне за това, че е от по-нисша класа. Реших, че истински ужасното е сливането на двете неща — покажи ни кой си, а сега се чувствай виновен заради това. Като знака, с който Харт каза едновременно здравей и извинявай.

Усетих присъствието на господин Алдерман още преди да го видя. Въздухът захладня и донесе повей на мента. Раменете на Хартстоун увиснаха така, сякаш усещаше гравитацията на Мидгард. Намести Блицен по средата на гърба си, като че ли се мъчеше да го скрие. Петната по шала на Харт някак започнаха да се разрояват.

После осъзнах, че той трепери.

По мраморния под отекна звук от нечии стъпки.

Господин Алдерман се появи иззад една от колоните и пое към нас.

И четиримата отстъпихме — Харт, аз, дори ченгетата. Господин Алдерман беше висок над два метра и толкова слаб, че изглеждаше като странните извънземни, катастрофирали със своята летяща чиния в Розуел^[1]. Очите му бяха твърде огромни, пръстите твърде нежни, а челюстта така остра, че се запитах дали лицето му не е съставено от съвършени равнобедрени триъгълници.

Облеклото му обаче бе по-добро от това на средностатистическото извънземно. Сивият му костюм пасваше идеално над зеленото поло, което правеше врата му да изглежда дори по-дълъг. Платиненорусата му коса бе оформена на иглички като тази на Харт. Виждах родствена прилика в носа и устата, но лицето на господин Алдерман беше далеч по-изразително. Изглеждаше суров, критичен и недоволен — като някой, който си е поръчал безобразно скъпо ядене, намерил го е за ужасно и обмисля точно какво ревю от една звезда да напише за ресторанта.

— Е — прониза той с поглед лицето на сина си, — върна се. Поне докара сина на Фрей със себе си.

Сънспот се задави в самодоволната си усмивка.

— Простете, сър, но кого е довел?

— Това момче — посочи ме господин Алдерман — е Магнус Чейс, синът на Фрей, нали така?

— Точно така — едва възпрях подтика да добавя „сър“.

Засега този тип не си го беше заслужил. Не бях свикнал хората да се впечатляват от това, че баща ми е Фрей. Реакциите варираха от „Ох, съжалявам!“ през „Извинете, но кой е Фрей?“ до истеричен смях.

Няма да ви лъжа. Стана ми приятно колко бързо израженията на ченгетата се промениха от презрение до „По дяволите, току-що обидихме полубог!“. Не го разбирах, но ми харесваше.

— Ние… не знаехме — Уайлдфлауър махна едно петънце от ризата ми, като че това щеше да оправи всичко. — Ние… таковата…

— Благодаря, господа офицери — прекъсна ги господин Алдерман. — Аз поемам нещата оттук!

Сънспот отвори уста, сякаш искаше да се извини или да ми предложи 50% намаление от следващото ми наказание.

— Чухте какво каза господинът — рекох. — Свободни сте, офицери Сънспот и Уайлдфлауър. Не се безпокойте, няма да ви забравя.

Те ми се поклониха… наистина ми се поклониха. После бързо се оттеглиха към джипа си.

Господин Алдерман огледа Хартстоун, като че ли търсеше видими дефекти.

— Същият си — обяви кисело той, — но поне джуджето се е вкаменило. Това е известно подобрение.

Хартстоун стисна челюсти и изписа с насечени, гневни жестове. Казва се Б-Л-И-Ц-Е-Н.

— Моля — прекъсна го Алдерман, — спри с тези нелепи жестове. Влез! — той ме огледа с леден поглед. — Трябва да посрещнем нашия гост както подобава.