Рик Риърдън
Чукът на Тор (18)

Осемнадесета глава
Трябва да науча много, много повече ругатни на езика на глухонемите

Изревах от гняв.

Замахнах с меча нагоре и Скофнунг отлетя от хватката на Рандолф заедно с — о, гнус, може би ще искате да прескочите това — две розови неща, които приличаха на пръсти.

Рандолф се олюля назад и притисна юмрук до гърдите си. Скофнунг падна и издрънча на пода.

— О! — ококори се Блицен. Мечът бе минал право през сакото му ризница. Между пръстите му прокапа кръв.

Той се олюля. Хартстоун го подхвана и го отнесе настрана от Рандолф и Локи.

Аз се завъртях към Локи, за сетен път вдигнах острието на Джак и замахнах към наглото лице на бога. Силуетът му обаче само проблесна като холограма.

— Какъв пропуск! — поклати глава Локи. — Наистина, Магнус. И двамата знаем, че не можеш да ме нараниш, аз все пак дори не съм тук. Освен това битките не са ти силната страна. Ако искаш да излееш гнева си върху някого, върви и убий Рандолф, но ако може, по-бързичко. Имаме много да си говорим, а джуджето ти кърви като прасе.

Не можех да си поема въздух. Имах чувството, че някой налива сурова омраза в гърлото ми. Исках да посека собствения си вуйчо. Да разбия тази гробница камък по камък. Внезапно разбрах Рататоск, катерицата, която говореше единствено обиди и искаше да унищожи самото дърво, на което живееше.

Не бе лесно, но сподавих гнева си. Да спася Блиц бе по-важно, отколкото да си отмъстя.

— Джак — казах, — гледай тези майнфритери. Ако се опитат да наранят Сам или да отмъкнат меча Скофнунг, нарежи ги на салата.

— Ясно — отговори Джак с по-дълбок глас от обичайното, вероятно за да впечатли Скофнунг. — Ще защитя тази красавица с живота си! А също и Сам.

Изтичах до Блицен.

— Това е онзи Магнус, когото познавам и обичам! — зарадва се Локи. — Винаги мисли за другите! Истински лечител!

Поставих ръце върху стомаха на Блицен, а после погледнах към Хартстоун.

— Имаш ли руни, които могат да помогнат?

Харт поклати глава. Неговият поглед също ми напомни за Рататоск. Виждах как отчаяно иска да стори нещо, каквото и да е, но вече бе използвал две руни тази сутрин. Ако употребеше друга, вероятно щеше да се убие.

Блицен се закашля и лицето му придоби цвета на маджун.

— Д-добре съм, момчета. Трябва ми само… минутка.

— Дръж се, Блиц — отново призовах силата на Фрей.

Ръцете ми се сгорещиха като намотките на електрическо одеяло. Изпратих топлина до всяка клетка от тялото на Блицен. Забавих кръвообращението му. Намалих болката му. Самата рана обаче отказваше да се изцери. Не спираше да се бори с мен, разкъсваше плът и капиляри по-бързо, отколкото аз можех да ги излекувам, поглъщаше Блицен със злокобен глад.

Спомних си пророчеството на Хартстоун.

Блицен. Клане. Не може да го спре.

Вината за това беше моя. Трябваше да го предвидя. Трябваше да помоля Блиц да остане в скривалището на Мимир и да яде пици. Трябваше да послушам гадния убиец на козли от Бек Бей.

— Всичко ще е наред — казах аз. — Остани с мен.

Но погледът на Блиц се замъгли.

— В джоба на сакото… имам игли. Ако това може да помогне…

Исках да се разкрещя. Радвам се, че Джак не бе в ръцете ми, понеже щях да изпадна в ярост като Кайло Рен^[1].

Изправих се и погледнах към Локи и Рандолф. Изражението ми трябва да е било доста страшно. Рандолф се скри в една от нишите на зомбитата, като остави кървава диря от ранената си ръка. Вероятно можех да го изцеря от такава раничка, но нямах никакво желание.

— Какво искаш, Локи? — настоях аз. — Как да помогна на Блицен?

— Толкова се радвам, че попита! — разпери ръце богът. — За щастие, тези два въпроса имат един и същи отговор!

— Камъкът — изпъшка Блиц. — Той иска… камъка.

— Точно така! — съгласи се Локи. — Виждаш ли, Магнус, раните от меча Скофнунг никога не се изцеряват. Не спират да кървят… докато жертвата не умре. Единственият начин да затворите раната е с камъка Скофнунг. Ето защо двете са такъв ценен комплект.

Хартстоун започна да ругае на езика на глухонемите така ожесточено, че се получи красиво представление. Дори и човек да не знаеше езика на знаците, жестовете му предаваха яростта му по-добре от всички крясъци.

— Леле — каза Локи, — не са ме наричали с такива имена, откакто за последно летях с асите. Съжалявам, че се чувстваш така, мой елфически приятелю, ала ти единствен можеш да намериш камъка и знаеш, че той е едничкото спасение. Бързо тичай към дома!

— Към дома — мозъкът ми се движеше със скоростта на студен сироп. — Искаш да кажеш… в Алфхейм?

— Не принуждавай Харт да ходи там — изпъшка Блицен. — Не си струва, хлапе.

Загледах вуйчо Рандолф, който се настаняваше в нишата за зомбита като у дома си. С парцаливия си костюм, белязано лице и изцъклени от болка и кръвозагуба очи, Рандолф вече приличаше на немъртъв.

— Какво иска Локи? — попитах аз. — Какво общо има всичко това с чука на Тор?

Той ме погледна със същото отчаяно изражение, което бе изписано на лицето му в съня ми, когато се обърна към семейството си на носената от бури яхта и каза: Ще ви отведа у дома.

— Магнус… аз… толкова…

— Съжаляваш? — помогна му Локи. — Знаем, че съжаляваш много, Рандолф. Но Магнус, не виждаш ли връзката? Може би трябва да се изразя по-ясно. Понякога забравям колко тъпи сте смъртните. Чукът. Е. При. Великана.

Той илюстрира всяка своя дума с жест от езика на глухонемите, който правеше подчертано бавно.

— Великан-дава-чук-за-Самира. Ние-разменяме-дарове-на-сватба. Чук-за-С-К-О-Ф-Н-У-Н-Г.

— Спри с това! — изръмжах аз.

— Значи разбираш? — разклати ръцете си Локи. — Хубаво, защото пръстите ми се измориха. Досещате се, че не мога да дам половината зестра на зет си. Трим никога няма да се навие. Трябва ми както мечът, така и камъкът. Но за радост, нашият приятел Хартстоун знае точно къде може да намерим камъка!

— Затова ли нагласи всичко по този начин? Ах, ти… — посочих Блиц, който лежеше в локва от собствената си кръв, която ставаше все по-голяма.

— Наречи ме изобретателен — каза Локи. — Не бях убеден, че ще ми дадеш камъка само заради сватбата на Самира, но ще го сториш, за да спасиш най-добрия си приятел. Може ли да ти напомня, че всичко това е, за да си върнеш онзи чук, как му беше името… така или иначе това е ситуация, в която и двамата печелим. Освен, разбира се, ако джуджето не пукне. Все пак те са малки и жалки същества. Рандолф, хайде ела тук!

Вуйчо ми допълзя до Локи като куче, очакващо да го набият. Не изпитвах голяма обич към него в момента, но мразех отношението на Локи. Спомних си връзката, която имах с Рандолф насън… ужасната скръб, която го мотивираше.

— Рандолф — казах аз. — Не е нужно да ходиш с него.

Той ме погледна и тогава забелязах колко много съм се объркал. Когато бе промушил Блицен, нещо в него се беше пречупило. Бе потънал толкова навътре в тази адска сделка, бе се отказал от толкова много, за да върне мъртвите си жена и деца, че не можеше да си представи, че съществува и друг начин.

— Мечът, Рандолф — Локи посочи към Скофнунг. — Вземи меча!

— Само пробвай, компадре — запулсираха руните на Джак в сърдито лилаво, — и ще загубиш повече от два пръста!

Рандолф се поколеба, както обикновено правеха хората, когато ги заплашват говорещи светещи мечове.

Наглата самоувереност на Локи помръкна и очите му потъмняха. Белязаните му устни се извиха в гримаса. Видях колко отчаяно желае меча. Трябваше му за нещо много по-важно от зестра.

— Джак е прав — стъпих аз върху Скофнунг. — Това остава при нас.

Вените по врата на Локи се издуха, като че се канеха да експлодират. Страх ме беше да не убие Самира и да не изрисува стените с абстрактни изображения на сплескани джудже, елф и айнхери.

Но отвърнах на погледа му. Не разбирах какъв е планът, но осъзнах, че му трябваме живи… поне засега.

Ала за една частица от секундата той възвърна спокойствието си.

— Хубаво, Магнус — измърка Локи, — дай ми меча и камъка в комплект, когато доведеш и невестата. След четири дни. Ще ти покажа къде. И се облечи като хората. Рандолф, хайде. Подай ръка, приятелю!

Вуйчо потръпна.

— Съжалявам — изсмя се Локи и размърда кутрето и безименния си пръст. — Май стана малко безвкусна шега.

След това хвана Рандолф за ръкава. Двамата мъже влязоха обратно в портала на ковчега, все едно бяха изсмукани от самолет във въздуха. Саркофагът избухна зад тях.

Сам се размърда. Изправи се така, сякаш се беше успала. Забрадката й се спусна над дясното око като пиратска превръзка.

— Какво… какво става?

Но аз бях твърде вцепенен, за да обясня. Бях коленичил до Блицен и правех каквото мога, за да го задържа в стабилно състояние. Ръцете ми блестяха с толкова сила от Фрей, че можеха да предизвикат ядрен синтез, но това не помагаше. Приятелят ми си отиваше.

Очите на Харт се напълниха със сълзи. Той седна до Блиц. Шалът му на точки беше подгизнал от кръв. От време на време удряше със знака V по челото си. Глупак. Глупак.

Сянката на Сам падна върху нас.

— О, не. Не. Не е възможно. Какво се случи?

Хартстоун избухна в нова няма тирада: Казах ти аз. Прекалено опасно. Вината е твоя.

— Приятелю… — Блицен подръпна немощно ръцете на Хартстоун. — Вината не е на Сам… не е твоя. Идеята… бе моя.

Хартстоун поклати глава. Тъпа валкирия. Аз също съм тъпак. Трябва да има начин да те изцерим.

Погледна отчаяно към мен.

Намразих това, че съм лечител. Толкова ми се искаше да съм воин. Или превъплъщенец като Алекс Фиеро. Или магьосник като Хартстоун. Дори берзеркер като Полуродения, който влиза в битка по бельо. Но животът на приятелите ми да зависи от мен, да гледам как светлината напуска очите на Блицен, да не мога да сторя нищо…

Това беше непоносимо.

— Локи не ни остави никакъв шанс — казах аз. — Трябва да намерим камъка Скофнунг.

Хартстоун изпъшка от раздразнение. Ще го направя. За Блиц. Но няма време. Трябва ни поне ден. Той ще умре.

Блицен опита да каже нещо, но не можа. Главата му клюмна настрани.

— Не! — изхлипа Сам. — Не може да умре! Къде е този камък!? Сама ще ида да го взема!

Огледах гробницата, надявайки се да ми хрумне нещо. Очите ми се спряха върху единствения източник на светлина. Копието на Самира, валящо се в прахта.

Светлина. Слънчева светлина.

Можех да опитам едно последно чудо — жалко и не особено впечатляващо. Но нямах друго.

— Трябва ни повече време — казах аз. — Ето защо ще си го спечелим.

Не бях сигурен дали Блицен е още буден, но го стиснах за рамото.

— Ще те върнем обратно, приятелче. Обещавам.

Изправих се. Вдигнах лице към куполния таван и си представих слънцето над нас. Призовах баща си, бога на топлината и плодородието, бога на живите същества, който пронизваше земята, за да достигне светлината.

Гробницата потрепери. Заваля прах. Точно над мен куполният таван се напука като яйчена черупка и накъсана слънчева светлина освети мрака и лицето на Блицен.

Докато наблюдавах, един от най-добрите ми приятели в Деветте свята се превърна в здрав камък.