Рик Риърдън
Чукът на Тор (11)

Единадесета глава
Какво трябва да направиш, за да ти ръкопляскат

Алекс не изглеждаше развълнувана от това, че предстои да ни очарова.

Тя се изправи стиснала жилетката си, след което огледа тълпата така, все едно предизвикваше всеки един от воините на дуел.

— Алекс, сине на Локи! — започна Хелги.

— Дъщеря — поправи го Алекс. — Докато не се заявя другояче, то значи съм дъщеря.

В края на масата на тановете Джим Боуи се задави с чашата си с медовина.

— Моля?

Ърни Пайл му прошепна нещо на ухо. Двамата се консултираха по някакъв въпрос. Пайл извади журналистическата си тетрадка и химикалка. Явно чертаеше на Боуи диаграма.

— Както желаеш, дъще на Локи — потрепери лицето на Хелги.

— Не се чувствай задължен да споменаваш баща ми — добави Алекс. — Аз не го харесвам особено много.

Из стаята се разнесе нервен смях. Самира, която бе застанала до Алекс, стисна юмруци, като че ли раздвижваше схванатите си мускули. Съмнявах се да се сърди на Алекс, Сам също не харесваше Локи. Но ако по някаква причина тановете решаха, че Алекс не е достойна за Валхала, Сам щеше да бъде изритана от валкириите и запратена в Мидгард. Знаех това, понеже така стана, когато представи мен.

— Хубаво, човеко, който е дете на известен родител — гласът на Хелги бе сух като празната очна ябълка на Один. — Нека видим подвизите ти благодарение на „Валкирия Видео Рекърдс“!

Днешните викинги с тяхната модерна технология… Огромни холограмни екрани се появиха около Дървото на Лаерадр. Тръгна запис от камерата на Самира.

Сам бе експерт по тригонометрия, аритметика и авиация, следователно бихте допуснали, че знае как се използва камера, но уви. Винаги забравяше кога се включва и кога се изключва. Половината й клипове излизаха обърнати настрани, понеже бе завъртяла камерата погрешно. Някой път записваше цели мисии, в които камерата не показваше нищо друго, освен ноздрите й.

Тази вечер качеството на клипа ставаше, но Сам започна записа от твърде рано. Обозначението на часа показваше 7:03 сутринта. Видяхме хола на баба й и дядо й, подреден, но мъничък, с ниски маси за кафе и два велурени дивана. Над камината в рамка висеше фрагмент от арабска калиграфия — завъртулки от златисто мастило върху бял пергамент. Отдолу върху рамката на камината с гордост бяха наредени снимки на Сам като дете — с играчка самолет, като ученичка на футболно игрище, като гимназистка с огромен трофей.

Веднага щом Сам осъзна откъде започва видеото, тя сподави писъка си, но нямаше какво да стори, за да го спре.

Видеото разкри лявата страна на хола, където трима по-възрастни пиеха чай от скъпи позлатени чашки. Единия го познавах — това бе Абдел Фадлан, собственикът на „Фалафелите на Фадлан“. Нямаше как да сбъркам сребристата му грива и ушития по поръчка син бизнес костюм. Другите двама вероятно бяха бабата и дядото на Сам — Джид и Биби. Джид приличаше на Дядо Коледа или на Ърнест Хемингуей — широкоплещест, със снежнобяла брада и сбръчкано от усмивки лице, макар в този момент да се бе намръщил. Носеше сив костюм, който сигурно му беше ставал преди двайсет години и… десет килограма. Биби беше облечена с елегантна рокля с бродерии в червено и златисто и носеше забрадка в същия цвят. Заела бе стойката на принцеса, докато наливаше чай на госта им господин Фадлан.

От ъгъла на камерата предположих, че Самира седи на стол между двата дивана. На около три метра от нея Амир Фадлан крачеше напрегнато пред камината и прокарваше длани през лъскавата си черна коса. Както винаги изглеждаше красив в тесните си дънки, бяла риза и стилно сако, но обичайната усмивка я нямаше. Изражението му бе изкривено от болка, сякаш някой бе стъпкал сърцето му.

— Не разбирам, Сам — каза той. — Обичам те!

— Оо! — извика вкупом цялата тълпа в залата за пиршества.

— Млъкнете! — сопна им се Самира, което само ги накара да се разсмеят.

Можех да забележа, че й костваше огромно усилие на волята да не се разплаче.

Видеото продължи напред. Наблюдавах как Сам се втурва, за да се срещне с мен в „Замислената чаша“, а после получава съобщение по телефона с възможен код 381.

Тя излетя от кафенето и ускори крачка през парка към „Даунтаун Кросинг“.

Стрелна се надолу и прехвърча над някаква задънена уличка между две затворени кина. Знаех с точност къде беше това — на ъгъла до приюта за бездомници. Наркозависимите имаха навика да се боцкат с хероин в тази уличка, което я превръщаше в идеално място да те пребият, оберат или убият.

В мига, в който Сам пристигна там, се оказа, че е страхотно място и да те нападнат свирепи светещи вълци.

Три големи звяра бяха приклещили посивял бездомник до стената. Единственото нещо, което го разделяше от сигурна смърт, бе количка с консервни кутии за рециклиране.

Вечерята натежа в стомаха ми. Вълците ми напомниха за смъртта на мама. Макар да не бяха с размера на коне, бях сигурен, че не са от обичайните представители на Мидгард. По козината им блестеше синя фосфоресцираща мъгла, която хвърляше светлини като от аквариум по тухлените стени. Лицата им бяха твърде изразителни, с човешки очи и разтеглени в усмивка устни. Това бяха деца на Фенрир. Пристъпваха напред-назад, ръмжаха и душеха въздуха, наслаждавайки се на миризмата на страх, която идваше от плячката им.

— Назад! — извика старецът и разклати количката си към животните. — Казах ви, не искам! Не вярвам!

Събраните айнхеряр в залата за пиршества промърмориха с неодобрение.

Слушал бях истории за съвременни герои — синове и дъщери на нордическите богове и богини, които отказват да приемат съдбата си. Те обръщаха гръб на странните Девет свята. Вместо да се борят с чудовищата при появата им, те бягаха и се криеха. Някои решаваха, че са луди, пиеха лекарства и ходеха по болници. Други ставаха алкохолици или наркозависими и си отиваха на улицата. Този човек явно бе от втория тип.

В състояние бях да доловя как залата се изпълва със съжаление и отвращение. Старецът явно бе прекарал целия си живот, бягайки, но сега бе попаднал в капан. Вместо да дойде във Валхала като герой, щеше да умре като страхливец и да свърши в студения свят на Хел, най-лошата съдба, която някой айнхери можеше да си представи.

Тогава от началото на улицата долетя глас:

— Хей!

Алекс Фиеро бе пристигнала. Стоеше с разкрачени крака и с юмруци на кръста, точно като Супергърл. Само дето Супергърл нямаше нито зелена коса, нито розово-зелена жилетка.

Алекс явно бе минавала наблизо. Може би беше чула как старецът вика за помощ или как вълците ръмжат. Нямаше причина да се намесва. Вълците бяха толкова съсредоточени върху плячката си, че никога нямаше да я забележат.

Но въпреки това тя нападна зверовете, като се промени в движение и влезе в битката като немска овчарка.

Въпреки разликата в размерите им, Алекс успя да събори най-големия вълк и заби челюсти във врата му. Звярът започна да се гърчи и изръмжа, но Алекс отскочи, преди да я е ухапал. Докато раненият вълк се олюляваше, другите два я нападнаха.

Бърза като водата, Алекс отново се превъплъти в човек и замахна с жицата си като с камшик. С едно движение обезглави единия от вълците.

— Оо! — одобрително извика публиката.

Преди обаче да удари отново, другият вълк я събори. Двамата се търкулнаха по уличката. Алекс пак се превърна в немска овчарка и се втурна да хапе и дере, но бе видимо в по-неравностойна категория.

— Превърни се в нещо по-голямо — чух се как мърморя.

Ала по някаква причина Алекс не го стори.

Винаги бях харесвал кучетата. Повече от мнозинството хора и определено повече от вълците. Трудно ми беше да гледам как вълкът разкъсва немската овчарка, като хапе муцуната и гърлото на Алекс и оплесква козината й с кръв. Накрая Алекс успя да промени формата си — сви се до гущер и избяга от нападателя си. На няколко метра отново се преобрази в човек. Дрехите й бяха станали на парцали, а лицето й бе като от филм на ужасите, цялото изподрано и нахапано.

За нещастие, първият вълк се бе възстановил и нададе яростен вой — звукът отекна в уличката и околните сгради. Осъзнах, че това бе воят, който бях чул от другия край на града, докато се борех с убиеца на козли.

Двата останали вълка тръгнаха към Алекс. Сините им очи присветваха от омраза.

Алекс започна да рови из пуловера, вързан на кръста й. Една от причините, поради която го носеше, се проясни — той прикриваше ловен нож на колана й. Тя изтегли оръжието и го подхвърли на бездомника.

— Помогни ми! — извика тя. — Бий се!

Острието изтрака върху асфалта. Старецът отстъпи назад, като задържа количката за пазаруване между себе си и битката.

Вълците се стрелнаха към Алекс.

Тя най-после опита да се превърне в нещо по-голямо — не разбрах бизон или мечка, бе трудно да се каже, — но предполагам, че нямаше достатъчно сили. Рухна в човешка форма, докато вълците я давеха.

Бореше се смело, като уви гаротата си около шията на единия вълк и ритна другия. Намираше се обаче в по-слаба позиция, изгубила твърде много кръв. Успя да удуши по-големия вълк. Той падна върху нея и я смаза. Последният звяр я захапа за гърлото. Тя уви пръсти около шията му, но погледът й се замъгли.

Старецът вдигна ножа, но твърде късно. Приближи се до последния вълк и заби ножа в гърба му с писък на ужас.

Чудовището се строполи мъртво.

Старецът се отдалечи от сцената — три мъртви вълка, чиято козина блестеше в неоново синьо; Алекс Фиеро, която поемаше последните си глътки въздух в локва от собствената си кръв, оформяща ореол около нея.

Старецът изпусна ножа и отстъпи назад с ридания.

Камерата приближи, когато Самира ал-Абас се спусна към падналия воин. Сам се протегна. От разкъсаното тяло на Алекс Фиеро се надигна блестящ златист дух, който вече се мръщеше на неочакваното си призоваване.

Картината потъмня. Не показа спора на Алекс със Сам, нито удара в окото й, нито хаоса, който причини, когато най-после пристигна във Валхала. Може би батерията на камерата на Сам бе свършила. А може би Сам нарочно беше спряла видеото така, че Алекс да изглежда като героиня.

Залата за пиршества притихна, с изключение на припукването на факлите. Сетне избухна в аплодисменти.

Тановете се изправиха на крака. Джим Боуи избърса една сълза от окото си. Ърни Пайл си издуха носа. Дори Хелги, който допреди минути изглеждаше толкова ядосан, се разплака открито, докато ръкопляскаше на Алекс Фиеро.

Напълно смаяна от реакцията, Самира се огледа наоколо.

Алекс сякаш се бе превърнала в статуя. Очите й останаха вторачени в тъмното място, където се бе появил видеоекранът, все едно можеше да отмени смъртта си с желязна воля.

Щом аплодисментите заглъхнаха, Хелги вдигна бокала си.

— Алекс Фиеро, ти се изправи срещу могъщи противници без мисъл за собствената си безопасност, при това заради един слаб човек. Предложи на същия човек оръжие и шанс да изкупи греховете си в битка, за да стигне до Валхала. Такава смелост и доблест у дете на Локи… е наистина смайваща.

Сам изглеждаше така, сякаш искаше да каже няколко думи на Хелги, но бе прекъсната от още аплодисменти.

— Не е лъжа — продължи Хелги, — че сме се научили да не съдим децата на Локи твърде строго. Наскоро Самира ал-Абас бе обвинена, че е недостойна за валкирия, но ние й простихме. Сега отново имате доказателство за нашата мъдрост!

Последваха още аплодисменти. Тановете се потупваха по гърбовете, като че ли им се щеше да кажат: О, да! Ние сме мъдри и широко скроени! Браво на нас! Заслужаваме десерт!

— Не само това — добави Хелги, — но видяхме такъв героизъм, проявен от аргър.

Той се ухили на другите танове, за да сподели удивлението им.

— Дори не знам какво да кажа. Алекс Фиеро, ти се извисяваш далеч над това, което очакваме от хора като теб. За Алекс Фиеро! — вдигна тост Хелги. — За кървава погибел!

— ЗА КЪРВАВА ПОГИБЕЛ! — изрева тълпата.

Никой, изглежда, не забеляза колко силно Алекс бе стиснала юмруци, нито как се взираше към масата на тановете. Подозирах, че не одобрява някои от думите, с които той я бе назовал.

Хелги не я нарече нито вала, нито пророчица, не прочете съдбата й в руните, както бе сторил при пристигането ми във Валхала. Явно се бе досетил, че тановете вече знаят колко силна ще бъде Фиеро, когато настъпи часът на смъртта ни по време на Рагнарок.

Айнхеряр се впуснаха в истинско празненство. Смееха се, бореха се, искаха още медовина. Валкириите жужаха с палмовите си полички и цветчета и пълнеха стомните с цялата бързина, на която бяха способни. Музикантите подеха мелодиите на някои нордически танци, които прозвучаха като акустичен дет метъл, изпълнен от диви котки.

Но две неща помрачиха настроението ми.

— Смяташ ли, че Алекс е истинска айнхери? — обърна се към мен Малъри Кийн. — Ако Локи е искал да постави свой агент във Валхала, не можеше да уреди по-добро представяне.

При мисълта за това се почувствах, сякаш отново се намирах в лодката на Рандолф, подмятан от четириметровите вълни. Исках да вярвам, че Алекс не е шпионин. Сам ми беше казала, че не е възможно да влезеш с измама във Валхала. Но откакто станах айнхери, ми сервираха невъзможности за закуска, обед и вечеря.

Второто нещо, което се случи: забелязах движение над мен. Погледнах към тавана, като очаквах да видя празнуващи валкирии или може би някое от животните, които живееха на Дървото на Лаерадр. Вместо това на трийсет метра над мен, почти изгубена в мъглата, една фигура в черно се бе излегнала на клона и бавно ръкопляскаше, докато наблюдаваше тържеството. На главата си носеше стоманен шлем със забрало, оформено като вълча физиономия.

Преди да смогна да кажа: „Хей, вижте, на дървото има убиец на козли!“, премигнах и той изчезна. Едно листо падна от мястото, където бе седял, и се приземи в чашата ми с медовина.